…за да придобия Христос и да се намеря в Него, без да имам за своя праведност онази, която е от закона, а онази, която е чрез вяра в Христос (чрез Христовата вяра); праведността, която е от Бога въз основа на вяра (чрез вяра). Филипяни 3:8-9
Какво има предвид апостолът, като казва праведността, която е от Бога въз основа на вяра? Той говори за същата праведност, която Христос има чрез Своята вяра в Бога, както и същата праведност, която Самият Бог има.
Във второто си послание към Коринтяните той казва: „Който за нас направи грешен Онзи, Който не знаеше грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога.“ С други думи, хората разбират това по следния начин: “Исус беше третиран като грешник, убит и изхвърлен от Собственото Си лозе и от Собствените си хора, за да може в Него ние да станем праведни като Бога”. Но, ако първата половина означава, че “Исус беше третиран КАТО грешник“ (макар Самият Той да НЕ е грешник), то втората половина би трябвало също да означава, че “ние вече можем да бъдем третирани КАТО праведни“ (макар да не сме били такива).
За да разширим твърдението според това, което мнозина поддържат като теза: “Исус е третиран от Бога, СЯКАШ Е ГРЕШНИК, понеже са Му вменени нашите грехове, за да може след това Бог да третира нас като праведни, понеже ни е вменена праведността на Исус„.
Значи, да видим дали сме разбрали добре: Исус е третиран като нещо което Той НЕ Е, за да може след това и ние да бъдем третирани като нещо, което НЕ СМЕ. Това е най-доброто обяснение на традиционното християнство, за Богът на ИСТИНАТА, СПРАВЕДЛИВОСТТА и МИЛОСТТА!
Мислех, че тази толкова фалшива доктрини ще отшуми бързо, но за мое учудване, това не се случва все още. Ако кажете, че това е просто преобраз, ще отговоря, че той не съответства на истината. Ако кажете, че това отразява реалността, ще отговоря, че единственото, което отразява е най-долната лъжа. Ако кажете, че все пак има сянка на истина в тази деформирана и легалистична представа за Бога, ще отговоря, че без тази теория ще достигнем до много по-дълбока и реална истина.
В поучението за Справедливостта аз вече се занимавах с корена на проблема. Хората казват: “Бог трябва да накаже грешника, защото справедливостта го изисква”. След това, същите хора казват: “Бог не наказа грешния, а вместо него реши да накаже напълно праведен човек”. След това, Бог приписа (вмени) Своята праведност на грешника. Незнам дали някога е имало по-голямо объркване и неразбиране на правилно и неправилно! Справедливостта не може да третира праведния човек като неправеден. Също така, ако справедливостта изисква наказването на греха, не може същата справедливост да позволи на грешника да остане ненаказан. Да се накаже праведният, в името на справедливостта, е просто чудовищно. Нищо чудно, че толкова много хора не искат да повярват в Бога. Ако ще “раздавате” праведност, уверете се, че праведността, която е от Бога, е нещо истинско и реално, а не някакъв легализъм. По-скоро се молете на Бога по следния начин: “Господи, аз определено нямам вменена праведност. Нека бъда считан за грешник пред Кръста; защото нищо не може да ме оправи, освен това наистина да стана праведен човек, по силата на новото творение, който повече няма да съгрешава, вместо да бъда третиран КАТО праведен човек, поради някаква вменена праведност, но всъщност, да продължавам да греша постоянно”.
Думата вменена се среща само веднъж в Новия завет. Дали това нечестиво учение произлиза от неправилно разбиране на пасажа, в който тази дума е употребена, дори не ме интересува. Апостол Павел дава пример с Авраам, но, нека си зададем въпросът: “Какво беше приписано на Авраам за праведност? Праведността на някой друг ли?” Пази Боже! Това, което му беше приписано (вменено) за праведност, беше неговата собствена вяра. Вярата на Авраам му беше счетена за праведност. Да се припише праведността на един човек, върху друг, е просто да се извърши измама; докато да се нарече вярата на един човек негова праведност е съвсем истинно. Не беше ли точно праведно от страна на Авраам да се покори на Бога? Евреите полагаха праведността в спазването на всички постановления на Мойсеевия закон, а Павел казва, че вярата в Бога беше счетена за праведност на Авраам, още ПРЕДИ да се роди Моисей и съответно – Законът.
Може да кажете, че Авраам беше неправеден в много неща. Така е; той не беше праведен в пълния смисъл на думата; неговата праведност никога нямаше да удовлетвори Павел. Можете да бъдете сигурно, че неговата праведност не удовлетворяваше и него самия, но, вярата му все пак беше счетена за праведност. Защо? Защото вярата му не беше просто интелектуално признание на факта, че Бог съществува, а е активна и покоряваща се вяра: “Авраам тръгна, без да знае къде отива.“ Самият акт на вяра в Бога, който е свързан с покорството на човек, когато времето за действие дойде, е най-висшата и дълбока праведност, на която човек е способен, и е в основата на всяка друга праведност, която в крайна сметка ще усъвършенства всеки от нас.
Нека дефинираме праведността така както Бог я дефинира, а именно отдаването на дължимото на Онзи, на Когото дължим дори живота си. Това означава да бъдем отговорни към и покорни на Него, тоест, вярата се явява най-висшата форма на отдаване на дължимото. Разбира се, никой не се ражда съвършен, това е вечна невъзможност, но все пак, след като се родим, най-важното, което трябва да осъзнаем е, че като творения ние имаме отговорност да се покоряваме на Твореца (отново, вярата е първата ни отговорност към Него). Човек може да живее хиляда години в пренебрегване на това си задължение и никога да не достигне до мястото на вяра в Бога и покорство към това, което Бог е казал. Човек дори може никога да не прозре факта, че като творение е “длъжен” на Твореца си, понеже не е достигнал до светлината, но е закоравил естеството си.
И така, вярата в Бога е най-важната отговорност на човека и следователно може да се нарече праведност в онези, в които тя действа, макар и да е несъвършена. Има и друга причина, поради която вярата трябва да се зачита за праведност. Тя е единственият духовен акт, който свързва човека с първичната творческа сила, способна да му помогне във всяко начинание и да осигури напредъка към усъвършенстване. Човекът, който упражнява вярата си спокойно може да бъде наречен праведен човек, колкото и да е далече от пълнотата на усъвършенстването си. Ние спокойно наричаме някоя жена красива, макар тя да не е съвършена в красотата си; така и в Библията хората постоянно са признати за праведни хора, макар да са далеч от това да са напълно и съвършено праведни. Фактически, Библията никога не изисква от никой човек праведност, на която в дадения момент същия човек е неспособен. Тя изисква от човека праведност на която той е способен в момента, чрез Божията благодат, като след това продължава да изисква повече и повече, във всеки следващ момент.
На човека, който няма вяра в Бога, вярата му в Бога не може да се зачете като праведност. Цялостното обръщение на човека, от злото към доброто, от тъмнината към светлината, от неверието към Бога, го поставя в началото на пътя на праведността, по който той трябва да продължи да ходи, за да осъзнава все повече и повече какво всъщност е праведността и какво в него е все още неправедно. В акта на обръщение към Бога – т.е. В акта на предаване човек да започне да върши онова, което Бог го води – той отхвърля злото – злото, което осъзнава, че е зло и онова, което все още не възприема като зло. Човек наистина може да се е обърнал към Бога и въпреки това да бъде способен на много неправедни дела към ближния си, които все още дори не е възприел като неправедни дела; но, докато продължава да се покорява на Бог, той ще продължава да открива неправедни неща, които ще се наложи да пречупи и надрастне духовно. Не само ще става все по-решителен да бъде праведен, но ще става и все по-чувствителен към идеята за неправедност – нямам предвид в другите, а в самия себе си. Ако човек продължава да е способен на очевидна неправедност спрямо ближния си, за него не би могло да се смята, че се е обърнал към Бога.
Родени в свят на неправда, ние не можем да видим, не можем да разберем и не можем да се допрем до съвършената праведност. Затова би била най-голямата несправедливост да се изисква от нас, под заплаха от наказание, повече отколкото бихме могли да знаем как да предадем на Бога. При такъв живот и възможности, ние трябва да продължаваме да търсим праведността и да се въздържаме от беззаконие, като винаги се стремим към съвършенството на Бога. Подобна покорна вяра в различните етапи в живота на всеки различен човек е всичко, което самият Бог би могъл да изисква от дадения човек.
Например, праведността на Авраам не трябва да се сравнява с правдата на Павел. Авраам не се бори със себе си за праведност, по начинът по който Павел го правеше – не защото Авраам беше по-добър от Павел и затова не му се налагаше да се бори, а защото неговата представа за това, което се изискваше от него, не беше същата като тази на Павел. Но, Авраам беше праведен, както и Павел беше праведен. Авраам беше започнал да ходи в пътя на праведността и Бог нарече праведността му – праведност, понеже вярата е праведност. Неговата вяра беше акт, признаващ Бог за негов закон и това не беше частично признание, а всеобхватно действие. Едно праведно дело не вменява праведността като цяло. Дори невярващ човек би могъл да извърши много праведни дела, но те няма да му бъдат вменени за праведност.
Покорството във вяра от страна на Авраам беше праведност, въпреки че не можеше изобщо да се сравнява с праведността на Павел. Авраам започна пътя си в началото на една продължителна, бавна и разочароваща подготовка на еврейския народ; Павел започна своя път в края на тази подготовка на еврейския народ, с историята на Исус зад гърба му. И двамата вярваха, като се покоряваха на Бога, и затова и двамата бяха счетени за праведни. Те бяха праведни, защото се предадоха на Бога, а не защото някой друг им е вменил своята си праведност, това би било несправедливо. Но, Бог е напълно справедлив и по нищо не наподобява правно-мислещ римски император или Папа, формулиращ измислени доктрини за примирителната жертва на Исус.
И така, какво е праведността, която е от Бога въз основа на вяра? Тя е просто това, което Бог иска всеки човек да бъде, като го изработва в себе си чрез постоянно покорство и връзка със самия Бог. Тя не е атрибут нито на Бога, нито на човека. Божията праведност е характер, който Бог изработва в нас, за да бъдем праведни, както Той е праведен. Тя не се състои в спазването на този или на онзи закон. Да бъдем праведни е да имаме такова сърце, душа, ум и воля, че и без закон да се свиваме в ужас от възможно най-лекото нарушение на който и да е закон. Тя е да бъдем толкова влюбени в онова, което е справедливо и правилно, че да направим всичко възможно да бъде невъзможно да вършим неща, които не са абсолютно праведни. Не говоря за любовта към праведността по принцип, като някакво абстрактно понятие, а за тази любов към всеки наш ближен, която ще ни изпълни с радост от изпълнението на божествения ни дълг към този ближен. Божията праведност далеч надхвърля обикновените дела и изисква от нас да обичаме и да помагаме на милостта като наше най-висше задължение, дори когато става дума за хора, които не са направили нищо за нас, че дори и за онези, които са ни сторили зло. Нашите взаимоотношения, първо с Бог и след това с всички останали, трябва да станат истинското ни естество.
Кое сърце в небесното царство би мечтало някога да изгради метафизична система на това, което дължим на Бога и причината поради която го дължим? Абсурд! Светлината на нашия живот, както и нашата единствена, вечна и безкрайна радост е просто Бог – Бог – Бог – нищо друго извън Бог и всички същества в Бог. Той е всичко и във всички, и децата на царството го знаят. Той включва всичко. Да не бъдем верни към нещо, което Той е сътворил, е да бъдем неверни спрямо Него Самия. Бог е истина, Бог е живот; да бъдем в Бога е да го познаваме и да нямаме нужда от закон. Подобно съществуване би било просто вечна божественост.
Праведността, която е от Бога чрез вяра в източника, е точно същата като Божията праведност, различаваща се само по това по което сътвореното се различава от Твореца си. Праведността на онзи, който върши волята на Небесния си Отец, е праведността на Исус Христос – Божията праведност. Праведността, която е от Бога чрез вяра в Бога, е Божията праведност. Човекът, който има тази праведност, мисли за нещата така, както Бог мисли за тях; обича нещата така, както Бог ги обича, не се интересува от нищо, от което Бог не се интересува. Такъв човек ще казва: “Защо да се тревожа за това или онова? Дали Бог го е грижа? Не? Тогава защо мен да ме е грижа?”
– Човекът с Божията праведност не обича нещо, просто защото то е правилното нещо, а обича самата правотата в него. – Човекът с Божията праведност не просто обича мисълта, а човека, който я мисли; той обича мисълта, когато тя е жива в човека.
– Човекът с Божията праведност чувства радост в себе си, но тя не идва от него самия, а от другите – от Бога първо и от останалите хора след това. – Той би предпочел той да престане да съществува, вместо ближният му.
– Човекът с Божията праведност наистина познава Бога и винаги е доволен от това, което Бог (Който е самата същност на неговата същност), ще избере за него; той изцяло принадлежи на Бога, а не на себе си.
– Той не се нуждае от нищо, чувства, че има всичко, понеже е в лоното на своя Отец. Той знае, че ако има нужда от нещо, то е негово, още преди да е поискал.
Следователно точно това, или нещо подобно (понеже думите са слаби за да я опишат), е правдата, която е от Бога чрез вяра – толкова далече от мизерната постройка на правната фантастика, наречена примирителна жертва, или нейната сянка, наречена вменена праведност. Само човек със сърцето на дете, далеч от “мъдростта на учените”, може да го разбере. Мъдрият и предпазливият тълкува Бог и не го разбира; детето тълкува Бог и го разбира. Мъдрият и предпазливият трябва да изградят цяла система в ума си, преди да могат да кажат, че вярват. Детето вижда, вярва, покорява се и знае, че трябва да бъде съвършено, както Небесния му Отец е съвършен.
Братко, сестро, тъй като вие сте Господния храм, отворете всички прозорци, за да вдишате въздуха на приближаването Му; бъдете нащрек, за да чуете в тъмнината стъпките Му, а ръката ви нека бъде хванала дръжката на вратата, в готовност да Му отворите още при първото Му почукване. Ако случайно отворите вратата и не Го видите, не казвайте, че Той не е почукал, а разбере, че Той е там някъде и иска от вас да Го потърсите и да отидете при Него. Може би Той иска от вас да направите нещо. Направете го и може би ще се изпълните с нова молитва, която ще отвори нов прозорец в душата ви.
Никога не чакайте по-подходящо време или място, за да говорите с него. Ако чакате да отдойде време за да отидете на църква и там да се срещнете с Него, вие карате Него да чака. Той ви чува навсякъде – докато ходите по алеята или претъпканата улица.
Запомнете, църквата НЕ е мястото, в което Той изисква вашето служение. Той няма да каже на никого: „Ти никога не си ходил на църква; иди си от Мен, Аз не те познавам” а: “Ако не сте помогнали на едно от тези най-малките, не сте помогнали на Мене”. Църквата е място на молитва, място на хваление, място на учене за Бога? Тя е място, на което поглеждате в очите на ближния си и обичате Бога заедно с него. Светът, в който живеете, работите и се движите, а не църквата, която посещавате през уикенда – е мястото на божествена служба. Служете на ближния си и така служите на Бога!
Да не ви притеснява много, ако хората ви се подиграват и говорят лъжи по ваш адрес. Не обръщайте много внимание дори ако “праведните” ви обърнат гръб. Внимавайте единствено ВИЕ да не им обръщате гръб. Утешете се във факта, че няма нищо покрито, което да не бъде разкрито един ден; нито има нещо скрито, което да не излезе на яве.
Автор: Джордж Макдонълд
Джордж Макдоналд (1824-1905 г.), шотландски писател, служител и автор на детски истории, е обект на възхищение от страна на много от своите връстници, поради благодатния му дух и фантастичното изразяване в стихотворна форма. Нареждат го сред класиците на младежката литература. В своята книга Джордж Макдоналд: Антология (1947), К.С. Люис заявява, след като прочита една от книгите на Макдоналд, “Няколко часа по-късно знаех, че съм прекосил голяма граница. Не се сещам за друг писател, който да е по-близо до самия Дух на Христос“. У. Х. Одън и Дж. Р. Толкин също се възхищават на усилията му. Използвайки специфичен диалект, Макдоналд твърди, че има Бог и че изкуството и творческото изразяване на духа доближава човека до Него. Някои от най-успешните негови заглавия са На гърба на Северния вятър (1871), Принцесата и таласъмът (1880 г.) и разбра се, класическата книга Фантасти (1858).
Джордж Макдоналд е роден в Хънтли, в западната част на Абърдийншайър, Шотландия, на 10 декември 1824 г., като син на фермерът Джордж Макдоналд и Хелън МакКей. Той учи в селски училища, където изобилстват келтски митове и старозаветни истории. След това отива в университета в Абърдийн, в началото на 1840 г., завършвайки с почести в областта на моралната философия и науките. (По-късно той получава почетна докторска степен от уважаваната институция.) След това учи за конгрешанското служение в Хайбъри Колидж, Лондон.
През 1850 г. става пастор в Арундел, Западен Съсекс, Англия. Макдоналд, обаче, подава оставка след три години, тъй като не се съобразява с очакванията на конгрешанските власти, за по-догматични проповеди и е обвинен в ерес. Отхвърляйки Калвинистичното си възпитание и доктрината за предопределението, той вярва в божественото присъствие, но не и в божественото провидение, и чувства, че изкуплението е за всички.
Джордж Макдоналд се жени за Луиза Пауъл през 1851 г. и имат шест сина и пет дъщери. Един от синовете им, Гревил Макдоналд (1856-1944), по-късно ще стане писател и автор на биографията на баща си. След престоя си в Алжир, за да възстанови здравето си, Макдоналд се завръща в Англия, за да преподава и да пише, с цел да снабдява нуждите на постоянно растящото си семейство и да проповядва на свободна практика, когато времето му позволява. Въпреки успешната си кариера като публикуван писател, той непрекъснато е принуждаван да разчита на благотворителността на приятелите си. Лейди Байрън е един такъв благодетел за него, който му помага до смъртта си през 1860 г., както и Джон Ръскин. Макдоналд е наставник на К.С. Люис; формира силно приятелство с Марк Твен и Гилбърт Кийт Честъртън, Хенри Уодсвърт Лонгфелоу и Уолт Уитман. Някои от ранните му поеми са „Вътре и вън” (1855) и „Стихове“ (1857), но първият му истински успех идват с неговите шотландски истории за живота, като тази на Дейвид Елгиндрод (1862), Алек Форбс (1865) и Робърт Фалконър (1868).
През 1870-те Макдоналд е поканен да обикаля и изнася лекции в Америка. Той е добре приет от огромна аудитория и от писатели като Ралф Уолдо Емерсън. Добре платена позиция като служител му е предложена, но той решава да се върне в Англия. През 1877 г. той получава пенсия по искане на кралица Виктория. Здравословни проблеми на Макдоналд, през по-голямата част от живота му, го принуждават да търси топлия климат на Европа. Една от дъщерите му отива в Италия ма лечение през 1877 г., но в крайна сметка умира. Въпреки това, Макдоналд намира климата за благотворен за собствените си болести, като прекарва годините между 1881 и 1902 г. в Бордигера, Италия (“Раят за англичаните” в дома му “Casa Coraggio”). Съпругата му е органистът на Католическата църква там и често провежда концерти и пиеси в дома им, като форма на общение и забавление. Различни публикации по онова време показват, че Макдоналд се дистанцира от ограничената калвинистка доктрина за избраните и отхвърлените.
След дълго боледуване, Джордж Макдоналд почива, в Ашстед, Съри, Англия, на 18 септември 1905 г. Неговите останки са кремирани и отнесени в любимата му Бордигера за да бъдат поставени до тези на съпругата му. Паметник на Джордж Макдоналд е издигнат в църквата „Дръмблейд“, Абърдийншър. “Дневникът на една стара душа”, публикуван посмъртно през 1965 г., разкрива по-задълбочена мисъл, където Макдоналд предлага молитва за всеки ден от годината. Голяма част от това, което Джордж Макдоналд комуникира относно християнския живот и истинското “битие” на християнина, в абсолютно покорство към Бога, вместо да следваме доктрини (буквата убива, а Духът дава живот), е представено в сбита форма в книгата на Уилям Лоу “Ще приемете сила”. Това, което Уилям Лоу казва за християните, които имат Святия Дух в себе си, е отразено в историите на Джордж Макдоналд, както и в неизказаните му проповеди, които ни представят реалността на християнството – истинското християнство, а не-доктриналното – чистото и базирано на Святия Дух християнство.
Трудовете му (с изключение на някои от фантастиките) са “вдъхновени от Бога” в известен смисъл, понеже Джордж Макдоналд живее живота на истинския християнин, ходещ в светлината на Христос, а не само говорещ думите. За Макдоналд няма християнски живот без абсолютно предаване и покорство към Бога. Същата идея се съдържа и в книгата “Ще приемете сила” на Уилям Лоу – книга, е трансформираща в контекста на това какво наистина означава “да бъдем истински християнин”. Четейки тази книга човек трансформира ума, сърцето и духа си. Четейки Джордж Макдоналд човек непрекъснато мисли и живее в Светия Дух.