„Ситуиране на празника Пасха в ранната църква” – Милен Атанасов Георгиев – Билли Благ Сун

от Editor
2,K четено
Сподели


СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“

БОГОСЛОВСКИ ФАКУЛТЕТ

           КАТЕДРА – ИСТОРИЧЕСКО И СИСТЕМАТИЧЕСКО БОГОСЛОВИЕ 

   МАГИСТЪРСКА ПРОГРАМА: ХРИСТИЯНСКО ПОКЛОНИЧЕСТВО 

„Ситуиране на празника Пасха в ранната църква”

Въведение

1. Актуалност и мотиви за избор на темата

Съдържание

Темата за Пасхата, нейното разбиране и изграждане в контекста на старозаветната и ранната новозаветна история и връзката между старозаветната и новозаветната Пасха е изключително важна и почти неизчерпаема. Нейната актуалност се основава на значението на Пасхата в ранната Църква като централно ядро в богослуженията на първите християни, което се възприема в последствие и от светата Православна Църква. Целта на тези събрания била предимно да се осъществи църквата, което става най-вече чрез Божествената Евхаристия или новозаветната Пасха. Чрез Светата Евхаристия Църквата изпълнява себе си, което е така и до днес.

Евхаристийното възпоменаване на кръстната смърт и Възкресението на Господ Иисус Христос се извършва ежегодно по време на годишната Пасха. Тя е най-главният празник в богослужебният кръг на християнската Църква. И като такъв, винаги е бил обект на изследвания, свързани с различни аспекти от неговата същност. 

Това, което ме мотивира да избера разработването точно на тази тема, е фактът, че празникът Пасха, по време на който се извършва причестяване със Светите Дарове в тайнството Евхаристия, има изключително значение в живота на християните и на цялата Църква. Светата Евхаристия е в основата на спасението на вярващите, тъй като по време на нейното извършване, те се приобщават с Тялото и Кръвта Христови, приемайки плодовете на Неговото изкупление и осъществяват общение както с Бога, така и помежду си. 

Евхаристийната традиция винаги е била център в духовния живот на църквата и съдържа пълнотата на вярата, мирогледа и обичаите на Христовите последователи. По време на ежегодното честване на празника Пасха християнският свят си припомня най-великото събитие в световната история, в което на всеки човек се дарява надежда за спасение, чрез пренеслият се в жертва за цялото човечество и Възкръснал Христос. За Христовата Църква това е най-главният ден в годината и поради това е изпълнен както с много емоции и трепет, така и с възпроизвеждане и припомняне на цялата предистория на празнуваната днес Христова Пасха, което от своя страна събужда наболели въпроси свързани с обредната част и подбужда разисквания.

Възкресението на Христос заема централна роля за християнската вяра в древната църква. Св. ап. Павел отразява това усещане на първите християни, казвайки: “Ако Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра” (1Кор. 15:14). Възкресението е основа ранните християни да нарекат Иисус Месия или Христос: “Защото Христос затова и умря и възкръсна и оживя, за да господарува и над мъртви и над живи” (Рим. 14:9). Също така възкресението на Иисус потвърждава, че Той е Божий Син: “ и открил се за Божий Син чрез силата на чудесата, по духа на освещението, чрез възкресението на мъртвите” (Рим. 1:4). Новият Завет вижда Иисус като Господ, Христос и Син поради Неговото възкресение. A възкресението служи като основа на изкупителните събития. Кръстът на Иисус има изкупително значение именно поради тясната му връзка с възкресението: “предадения за нашите грехове и възкръсналия за наше оправдание” (Рим. 4:25). Следователно, “ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви: вие сте още в греховете” ( 1Кор. 15:17).

Възкресението на Христос е в основата на следващите след него събития в новозаветната история: изливането на Светия Дух; възкръсналият Иисус възлага на учениците си да пазят заповедта: “и тъй, идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал” (Мат. 28:19-20) и им обещава, че Той ще остане със своите последователи, като по този начин ще даде възможност на Евангелието да бъде проповядвано на всички народи. Възкръсналият Христос е този, който се явява на св. ап. Павел и му възлага мисията сред езичниците, и го води стъпка по стъпка в тази мисия. И накрая, последователите на Иисус постигат напредък в преодоляването на греха чрез Духа на възкръсналия Иисус, въпреки че все още са подложени на физическа смърт. Но тъй като Иисус възкръсна от мъртвите, вярващите ще бъдат възкресени при Второто Му пришествие на земята и смъртта ще бъде победена: “Но ето, че Христос възкръсна от мъртвите и за умрелите стана начатък…но всеки по своя ред: начатък е Възкръсналият Христос; после, при Неговото идване, ще възкръснат ония, които са Христови, а след това ще бъде краят, когато Той предаде царството Богу и Отцу, когато унищожи всяко началство, всяка власт и сила. Защото Той трябва да царува, докато тури всички врагове под нозете Си. А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта” ( 1Кор. 15:20, 23-26).

2. Обект и предмет на изследване

Празнуването на Пасхата в ранната църква е обект на настоящето изследване. Новозаветната Пасхата има своя история, която води началото си в Стария Завет при установяване на старозаветната Пасха, при която Бог избавя Своя народ от египетското робство. Между двете има връзка, която се състои в това, че старозаветната Пасха изпълнява предназначението си да подготви народа за едно друго избавление – избавлението от греха и смъртта, чрез смъртта и Възкресението на Божия Син. Затова поставяйки новозаветната Пасха като обект на изследване не бива тя да бъде разглеждана като самостойно зародило се евангелско събитие, но като част от историята на старозаветния Израил, която още от самото начало е история, в която Бог действа, за да извърши спасение.

Предмет на настоящето изследване е установяването на Пасхата в ранната Църква, т. е. описание на нейната история, развитие, какво е нейното място в различните етапи от живота на раннохристиянската Църква, промени в нейните начин и време на празнуване. 

3. Цел и задачи на темата

Целта на темата е проследяването на историята и богословското съдържание на празника Пасха в ранната Църква. Настоящата магистърска теза  изследва ситуирането на Пасхата в ранната Християнска Църква. За да се реализира тази цел са формулирани следните задачи: Първата е проследяването предисторията на празника, която е в тясна връзка с поставената тема. Второ, ще  обясня по какъв начин се е празнувала Пасхата в Стария Завет и ще изследвам промяната в начина на празнуване от установяването й до времето на Христос. И в третата задача ще изясня по какъв начин старозаветната Пасха преминава в Новозаветна и как Новозаветната Пасха и светата Евхаристия са се извършвали през I-IV в. сл. Хр. и какви промени е претърпяло календарното време на празнуването й.

4. Методология

Според Новия Завет изкуплението от греха и смъртта ще се осъществи, защото Бог влезе решително и свръхестествено в историята чрез Своето въплъщение и Възкресение. Без съмнение Новият Завет разглежда Възкресението като историческо събитие, което се е случило в определено място и в определено време. Историческият метод работи със следите оставени от човешката дейност в миналото. Той ще бъде приложен при изследването на празника Пасха, основан на действително случили се моменти от историята на човечеството. Възкресението на Христос, събитията случили се преди и след него, да бъдат исторически потвърдени. Това е от особена важност за да се постави Пасхата като празник, основан на действително случили се моменти от историята на света. Чрез историческия метод ще разгледаме предисторията на християнската Пасха, и ще я поставим в тясна връзка с древната история на Израил. За да разберем значението на Пасхата правилно, неминуемо трябва в нея да открием влияния от по-ранни времена и от преданието, т. е. трябва да я поставим в собствения й културен и исторически контекст.

Друг използвана съвременна научен метод е текстовата критика. В нашия случай текстовете от Свещеното Писание са приведени като първостепенен източник на информация за разработване на настоящия труд. Библейските препратки са използвани като потвърждение на фактологията в изложения материал, т. е. те са единственият исторически извор, който е мерило за истинността и правилното описание и хронология на описаните старозаветни и новозаветни събития.  

Чрез съвременния метод на езиковият анализ възможно най-подробно е обяснено значението на думата “пасха”, етимология и произходът й, нейното произношение и традиционен изговор на иврит.

Използвани са традиционните методи на анализ и синтез, чрез които се прави задълбочено изследване на празника Пасха – идейното му съдържание, календарни системи, влиянието на юдейските празненства, начина на отбелязване на празника с неговите ритуални части, избора и начина на определяне на датата за празнуване. За разкриването на всички тези особености на празника Пасха съм направил изследване върху предметът на празника, връзката му с историята на Стария и Новия Завет или Църковната история, посочил съм най-ранните исторически свидетелства за отбелязването на празника Пасха и по-късни свидетелства, посредством които е проследено историческото му развитие.

5. Хронологични рамки на изследването

Когато се говори за празника Пасха в новозаветната Църква, изследването обхваща периода от зараждането на празника до времето, което е посочено като епицентър на самото изследване. Затова изходната точка на хронологичната рамка на настоящия труд е установяването на празника Пасха в Стария Завет през 13 в. пр. Хр. Следва проследяване на празника след изхода от Египет, завладяването на Ханаанската земя, Пасхата във времето на царете, през целия период на Втория Йерусалимски храм и след разрушаването му. В I в. от Новия Завет е засвидетелстван края на старозаветната Пасха и началото на Новозаветната, а хронологичната рамка продължава през първите векове на Христовата Църква до  IV в. сл. Хр. – времето на Първия Вселенски събор.

6. Източници и историография по темата

Много са изворите, от които можем да черпим информация за практиката в  Стария Завет, както и много са наследените извори за Новия завет и препратките, които можем да разследваме. Те ни разкриват по какъв начин Старозаветната Пасха се отобразява в Новозаветната или по какъв начин тя се случва във времето на Христос и как се осмислят новите реалности по времето на Христос. 

Пасха е най-старият израелски празник. Първостепенен източник за изследването на празника Пасха в ранната Църква е Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. В книга Изход 12 на Стария Завет е описано фактически протичането на Пасхата в навечерието на Изхода на израилтяните от Египет. Източници на информация относно Пасхата са книгите Исус Навин, IV Царе, Старозаветната историческа книга Паралипоменон, от които макар и не задълбочено, научаваме до каква степен празникът Пасха е почитан във времето след Изхода, а светите евангелисти ни дават ясна представа за момента на преминаване от старозаветна към новозаветна Пасха по време на Тайната вечеря, и установяване на тайнството Евхаристия.

Равинската литература, каквито са сборниците с поучения на Мишна Тосефта, Юбилеите и Талмудът, ни дава богата информация, относно начина на празнуване на Пасхата в Стария Завет. Древният историк Йосиф Флавий в своя исторически труд “За Юдейската война” също дава свидетелства за празнуването на Пасхата у юдеите. 

До нас е достигнала светоотеческа литература, която дава сведения по настоящата тема и най-вече относно светата Евхаристия и Христовата Пасха. Това са трудовете на св. Юстин Философ, св. Ириней Лионски, св. Атанасий Велики, св. Кирил Йерусалимски, св. Йоан Златоуст, св. Григорий Нисийски, св. Епифаний Кипърски и др. Източник по темата са решението на Първия Вселенски събор, Първият Антиохийски събор и Първото Апостолско правило.

7. Структура на темата

Настоящата магистърска теза се състои от въвеждаща част, в която са посочени актуалността на темата, обектът и предметът на изследване, методология, хронологичните рамки на изследването, източници и историография по темата. В Първа глава са засегнати въпросите за празнуването на Пасхата в Стария Завет, като се започне от това, какво е значението на думата и кога и как установен празникът Пасха. Следва разработка на празнуването на Пасхата след Изхода от Египет, както и начина на празнуване с всичките обредни елементи в Седер и Хагада.

Във Втората глава е разгледано празнуването на Пасхата по времето на Христос и апостолите: как се е преминало от старозаветна към новозаветна Пасха; Тайната вечеря и установяването на светата Евхаристия и празника Пасха; ще се опише връзката между старозаветната и новозаветната Пасха; празнуването на Пасхата в апостолско време.

В глава Трета е поставен въпросът за празнуването на Пасхата в следапостолско време: по време на гоненията; след прекратяване на гоненията – по времето на император Константин Велики и решението на Първия вселенски събор за празнуването на Пасхата; изяснение на календарния въпрос. Тезата завършва със заключителна част.

ГЛАВА I

Пасхата в Стария Завет

1. Произход и значение на думата; етимология

Думата Пасха е еврейска и принадлежи към група, която е сравнително малобройна от заетите еврейски думи в българския език. Българските тълковни речници и речниците на чуждите думи дават своите обяснения за произхода и значението на тази дума. В речника на Стефан Младенов от 1992 г. празникът Пасха е посочен като най-големия празник: а) еврейски, за избавлението от египетско иго б) християнски – Възкресение Христово, Великден. Гръцката дума pascha произлиза от староеврейската pesakh, което означава преминаване, изход.

В Речник на съвременния български книжовен език от 1957 г. думата Пасха е посочена със значение на най-голям религиозен празник у евреите и Християнският празник Великден.

В Речник на чуждите думи в българския език от 1982 г. е посочено, че гръцката дума Πάσχα  произлиза от арамейската pesakh (pesah). Значението на думата е: 1. Голям религиозен празник у евреите. 2. Църковен Християнски празник Великден. 3. Преносно и разговорно значение – голям празник, тържество.

В Речник на чуждите думи в българския език от Ст. Буров и П. Пехливанова, 1995 г. думата Пасха е обяснена като староеврейски празник в чест на извеждането на Евреите от Египет и християнски пролетен голям религиозен празник в чест на възкръсването на Иисус Христос.

Иван Габеров и Диана Стефанова в своя Речник на чуждите думи в българския език с приложения посочват, че думата Пасха е староеврейски празник в памет на изхода на евреите от Египет (14 нисан); Безквасници, както и другото наименование на Великденските празници по аналогия с еврейския празник, когато според Евангелията се е състояла Тайната вечеря на Иисус Христос с учениците Му. Гръцката дума Πάσχα произлиза от арамейски.

В речник на чуждите думи в българския език s.a. се посочва, че думата “пасха” е гръцка и означава: 1. у евреите: празник за спомен на напускането на евреите на Египет; 2. У християните: Великден (Възкресение Христово); 3. Преносно, разговорно: голям празник, тържество.

В разширеното българско издание  на Нов Библейски речник съществителното име Пасха е обяснено по следния начин: Пасхата от Изход 12 гл. се отнася до: 1) първоначалното историческо събитие на избавлението на Израил от египетското робство (Изхода); 2) повтарящото се и станало официално възпоменание на това събитие (Мишна. Песахим 9:5). Тясно свързани с него, макар и различни са 3) забраната да се използва квас като възпоменание за бързото бягство на израиляните в онази знаменателна нощ на Изхода и 4) по-късното посвещаване на първородното, по установеното със закон жертвоприношение, за възпоменание на онези първородни спасени по Божия промисъл в домовете, чийто странични страни на входа и горния праг са белязани с кръв от пасхалното агне.

Същият речник представя Изход 12 гл. като естествено начало за изучаване на темата за Пасхата като представя своите съображения, на които се основава. Едно от тях е, че самата дума Пасха произхожда от еврейския глагол песах, който означава “отминавам” или “пощадявам”. (Изх.12:13, 27 и т.н.). Т. е. Бог буквално е подминал вратите на израиляните, които били напръскани с кръвта на агнетата, а домовете на египтяните е поразявал, убивайки техните първородни.

  Не е точно твърдението, че думата Пасха води началото си от арамейския език. По-точно е да се каже, че съществителното име Пасха води своето начало от иврит. За правилното разбиране на значението на разглежданата дума е важно да се отбележи фактът, че в семитските езици, в това число и иврит,  корените на думата най-често се състоят от три съгласни, които са носители на лексикалното значение на думата, а гласната приета от тези съгласни, служи за изразяване на различните видоизменения на понятието. Посочената особеност е изключително характерна за иврит и за другите семитски езици, че може да се посочи като тяхно отличително качество. В нашия случай съществителното име Пасха съдържа в корена си съгласните пе, самех и хет. Тези съгласни образуват и корена на глагола пропускам, отминавам. 

Това отминаване е свързано със старозаветната история от книга Изход, където се разказва за едно от най-важните събития в историята на древните евреи – изхода от Египет или освобождението на богоизбрания народ от египетското робство. 

Думата Пасха е етимологически сродна с глагола пасах  ( פסח “мина, отмина”). От тук думата се развива в значението “щадя, пощадявам”, както е например в Исая 31:5.

Що се отнася до произношението на съществителното име, е трудно да се установи точния изговор на думата в класическия староеврейски език. Това е така, защото в древността текстовете на Тората са се писали без вокализация, т. е.  не са били отбелязвани специални знаци за гласните звуци. Традиционният изговор на иврит е песах с ударение на е, като под съгласната пе се пише знакът сегол, който означава бегло уловимо ĕ, което е дошло от силното потъмняване на а, а под съгласната самех се пише знакът патах, който бележи ă.

В библейския еврейски език, съществителното име Пасха означава не само празника Пасха, но също така и пасхалното агне. Това значение е засвидетелствано в Изх. 12:43 и Плп 30:18. Освен в иврит, в новозаветния гръцки текст и в Синодалната Библия, думата Пасха също означава преди всичко празника на освобождението на еврейския народ от египетското робство, а също и пасхалното агне. Със значение близко до съвременното християнско разбиране на празника Пасха е стихът от 1Кор 5:7, в който се казва: “…защото Христос, Пасхата наша, биде заклан за нас”.

Както в старобългарския език, така и в езиците на народи, в които преобладава християнската вяра, думата Пасха означава не само старозаветен еврейски празник, но също и Възкресението на Христос – Великден. С две думи съществителното Пасха напомня за две емблематични събития от историята – спасяването на евреите от египетското робство и Христовото възкресение, като първото е предобраз на второто. 

2. Историята на Пасха

     2.1 “Египетската Пасха” и установяване на празника

2.1.1 Времето на празнуване на първата Пасха 

В предходната глава разгледахме произхода и значението на думата Пасха, а тук ще проследим пътят на празнуване на този празник, т. е. неговото установяване в Египет и неговата история. Пасха е най-старият израелски празник. Както вече споменах, Пасха е пролетен празник, който се празнувал в памет на Изхода на израилтяните от Египет на четеринадесетия ден от месец нисан, първият пролетен месец. По библейски данни месец нисан е първия, а в по-късна традиция – седмия месец от еврейската година. Съответства на март-април. Месецът е наречен първоначално според ханаанското си име abib, което означава “току що узряло зърно” (Изх. 13:4), а по-късно приел вавилонското име нисан (Неем. 2:1). Според книга Изход новата година оттук нататък започнала да се брои от този месец, защото случилият се тогава изход е начало на живота на Израил като нация. 

Съдейки по някои места от Библията (например Пс. 103:19: “Той направи луната да определя времената, слънцето знае своя заник”), израилтяните са използвали лунния календар, като видимо се има предвид началото на всеки месец от появата на новия полумесец на Луната на западния небосклон (в талмудската литература – молад, буквално “раждане”). Подготовката за Пасхата е започнала на десетия ден, а самата Пасха (когато е трябвало да бъде убито агнето, 6 стих) се явява точно по средата на месеца, когато, се предполага, че луната е пълна –  вечерта на петнадесетия ден от месец нисан. Преходът към установен начин на живот след завладяването на Ханаан и утвърждаването на храмовия култ със всички свързани с него празници довели до необходимостта да се съгласува отброяването на лунните месеци с редуването на сезоните, т. е. със слънчевия годишен цикъл. Така в древността библейският празник Пасха е причислен към периода на пролетното равноденствие. Библията нарича месеца на Изхода от Египет Ходеш хавив (буквално “пролетен месец”; Изход 34:18), като в същото време показва: “Тоя месец да ви бъде начало на месеците, пръв да ви бъде между месеците на годината” (Изх. 12:2). 

Названието песах (פֶּסַח; по-арамейски פִּסְחָא, писха; по гръцки и по руски — Пасха) традицията свързва с това, че Бог подминал или пощадил домовете на израиляните, в нощта, когато поразил всички египетски семейства (Изх. 12:23-27). Предписанието за начина на празнуването е дадено в Изход 12:1-13:16, където е описано фактически протичането на Пасхата в навечерието на изхода на Израилтяните от Египет. Празнуването трябвало да бъде в пълнолунието на първия месец (Изх.12:2) на пролетта, когато започва ечемичната жътва. Подготовката на празника започвал от 10 авив-нисан, когато трябвало да се избере едногодишно мъжко агне, съобразно големината на семейството (Изх.12:3-5). На 14 нисан вечерта агнето трябвало да бъде заклано (Изх. 12:6)  във всеки еврейски дом. 

2.1.2  Изход 12 и установяване на Пасхата

След като Бог показал Своята слава и могъщество в Египет чрез велики чудеса, фараонът е продължил да държи в робство еврейския народ и не е пожелал да го освободи. Тогава Господ дал заповед на Мойсей, която той да предаде на еврейския народ: на четиринадесетия ден на месец нисан – първия пролетен месец – всяко еврейско семейство да заколи по едно мъжко, едногодишно агне, без недостатък (Изх. 12: 3-7); с китка исоп трябва да се вземе от кръвта му, събрана в съд и да се поръси горния праг и двете странични греди на входната врата на къщата, в която ще се яде пасхалното агне (Изх. 12:7, 22).  Според предписанията, които Господ дава на Мойсей, агнето трябвало да бъде изпечено на огън без да се счупи негова кост. То трябвало да бъде ядено с горчиви треви и безквасен хляб (12:8). Агнето трябвало да се яде бързо, а народът да е готов за път, като всеки трябвало да е препасан с връхната си дреха, препасан за път, обут със сандали и с тояга в ръка (12:11). Онова, което не се изяде от агнето трябвало да бъде изгорено (12:10).

След това Господ предупреждил това, което предстои да направи: “Аз пък същата тая нощ ще мина по Египетската земя, и ще поразя всяко първородно в Египетската земя, от човек до добитък, и ще произведа съд над всички египетски богове. Аз съм Господ. А оная кръв ще ви бъде белег на къщите, дето се намирате, и като видя кръвта, ще ви отмина, и между вас не ще има изтребителна пораза, когато поразявам Египетската земя. И тоя ден да ви бъде за спомен, и празнувайте го като празник за Господа през (всички) ваши родове; празнувайте го като вечно узаконение” (Изх. 12:12-14). 

След това Мойсей предал тези Божии наредби на еврейския народ: “Тогава свика Мойсей всички стареи (на синовете) израилеви. И и им рече: изберете си вземете агнета, според челядите си, и заколете пасхата. И вземете китка от исоп, потопете я в кръвта, що е в съда и помажете горния праг и двата спонеца на вратат с кръвта, що в съда; и никой от вас да не излиза от къщните си врата до сутринта. И ще мине Господ да поразява Египет, и, като види кръвта на горния праг и на двата спонеца, Господ ще отмине вратата, и не ще остави погубителя да влезе в къщите ви да поразява.Пазете това като закон за себе си и за синовете си довеки.” (Изх. 12:21-24).

Тъй като, исторически погледнато Пасхата е главният, централният еврейски празник, който възпоменава тази заветна нощ, затова тя е свързана със значението на Изхода: като избавление по Божия благоволение от тежката участ в Египет и като начало на самостоятелен живот, при който постепенно се формира израелския народ.

Яденето на жертвено животно, заедно с безквасен хляб и горчиви билки, е било централно място за Пасха до унищожаването на Втория храм в 70 г. пр. Хр. Но пасхалната жертва и яденето на безквасен хляб предхождали Изхода и са били свързани с два отделни празника: Песах, пасторален празник, по време на който животните са били пожертвани и изядени, вероятно като умиротворяваща мярка за защита на стадата; и Hag Ha’Matzoth, селскостопански празник, свързан с началото на реколтата от ечемик, по време на който се яде безквасен хляб. Това е ставало през месец авив, който по-късно е наречен нисан. Това е месецът на зреещите житни класове и пасхата се е правила в чест на първия месец от юдейската година (Изх.12:2, Вт. 16:1; ср. Лев.23:5; Чис.9:1-5; 28:16). В Лев. 23:5-6 и Числа 28:16-17 тези два празника се разграничават, а в Изход 12 гл. – се съпоставят. 

В крайна сметка тези два пролетни празника се обединили и по-късно се идентифицирали с отбелязването на историческото събитие – Изхода, което се случва през пролетта.

По принцип по време Пасхата предшества празника Безквасници и почти се слива с него. Пасхата започва вечерта на 14-тия ден на месец нисан, а Безквасници трае от 15 до 21-ия ден на същия месец. В късната юдейска епоха обаче названието Пасха се пренасло и върху Безквасници, въпреки, че името Безквасници продължавало да се употребява. В трактата на Мишна, озаглавен Pesahim, се вижда народното обединяване на двата празника.

Всички поколения трябвaло да спазват този празник (12:14, 24, 42, 47). Изход 12:43-49 не дава право на езичниците да участват в Пасхата, но не и прозелитите, които са задължени да спазват изцяло обичая. В Пасхата могли да участват и робите и чужденците, но само ако са обрязани (12:44, 48). По този начин, чрез празнуването на Пасха всички следващи поколения възпоменавали събитията от паметната нощ, но също така правили тази история тяхна като станали участници в нея. 

      2.2 Празнуване на Пасха след изхода от Египет

          2.2.1 Божиите наредби за празнуването на Пасхата

Заповедта за празнуването на Пасхата е най-ранната заповед на еврейското законодателство и единствената дадена на израилтяните в Египет. Чрез Пасхата Израил станал народ на Яхве – придобит от него и Негова собственост. Тя поставила начало на нова епоха за Божия народ, чийто брой се е увеличил, и сега предстои да бъде изкупен от ръцете на своите потисници.  (Изх. 6:6-7). Въвел се нов календар (Изх. 12:2) и преживяното от израилтяните ще трябва да се възпоменава всяка година като вечен закон: “И тоя ден да ви бъде за спомен, и празнувайте го като празник за Господа през (всички) ваши родове; празнувайте го като вечно узаконение” (Изх. 12:14). Израил трябвало всяка година да извършва този спомен: “И това да ти бъде знак на ръката ти и спомен пред очите ти, та законът Господен да бъде в устата ти; защото със силна ръка те изведе Господ (Бог) от Египет. Изпълнявай тая наредба в определеното време всяка година” (Изх. 13:9-10); “а на мястото, където Господ, твоя Бог, избере да засели Името Си, там да жертваш Пасхата привечер, при залез слънце, по времето, когато си излязъл от Египет”. (Втор. 16:6). Господ го избавил от робството, отделил го и Израил поема нелекия път към Обетованата земя. Това е първата Пасха, която бележи деня на избавление от Египет, като “отминавайки” (песах) къщите на израилтяните, Господ донасъл съд върху египтяните. Всяка следваща Пасха се явява като празнуване на великия ден на избавление, и всички привилегии, които това донесло за всяко следващо поколение на израилтяните – да живеят триумфално над лошите сили на мрака.

Давайки тези наредби Господ за първи път споменал за израилтяните, наричайки ги общество, събрание на Израил (Изх. 12:3-6). Това било събрание от хора, представени от техните старейшини (както е и в двадесет и първия стих), които са били привлечени в по-голямо единство. Племената са били събрани заедно в една нация. Следователно празникът не трябвало да се празнува само от един човек, но задължително и жизненоважно е било общението. Защото всяка представа за един народ е тази на общността в отговорности, радости и трудности. И общността на Израил сега трябва да приеме закона, по силата на който върху Египет ще падне мор.

Изучавайки институцията на Пасхата, не трябва да пренебрегваме простият факт, че Бог е построил Своята нация върху семействата и е наредил да бъдат обединени членовете на всеки дом. Чрез Пасхата, като национален празник, Бог не само не пренебрегва семейството, но чрез нея Той го освещава. Първата наредба на еврейската религия е била установяването на домашната служба, чрез този празник.

    2.2.2 Развитие на Пасхата

Пасхата постепенно се е развивала и имала различен смисъл в различните исторически периоди. Първата фаза обхваща периодът на номадския начин на живот у евреите, това е времето, когато старите евреи се занимавали предимно със животновъдство. През този период се появил най-стария обред, свързан с Пасхата – обредът на принасянето в жертва на агне в знак на благодарност към Бога. Така възникнал първоначалният облик на еврейската Пасха – обредът на принасянето в жертва на пасхалното агне. 

Следващата фаза е след завладяването на Ханаанската земя, когато старите евреи започнали да обработват земята. Тогава Пасхата придобила нов смисъл и става празник, чрез който се отбелязва началото на тази тяхна дейност, а с това и пролетното обновление на природата. Но всичко това все още било свързано изключително с природата и живота на човека в природата и чрез природата.

След това се появява и започва да се разраства третото, вече историческо измерение на Пасха. След природата идва историята, защото човек не живее само в природно време, а в историческо време, в историческия процес, който дава смисъл на миналото, настоящето и бъдещето, който дава смисъл на живота не само на отделния човек, но и на всички хора, на цялото човечество.

В историческите книги на Стария Завет са отбелязани по-важните моменти от празнуването на Пасхата. Първо, в Палестина, в околностите на град Йерихон, когато Исус Навин поема историята и описва завладяването на земята и разпределението й между израелските племена. Исус Навин представлява, в истинския смисъл на думата, кулминацията в тази прогресивно развиваща се история, както и началото на един нов живот за Израил. На четиринадесетия ден от първия месец на новата година израилтяните отпазнували Пасха в Галгал: “И  стояха синовете израилеви на стан в Галгал и направиха Пасха в равнините Йерихонски на четеринайсетия ден на месеца, вечерта; а на другия ден след Пасха започнаха да ядат от произведенията на тая земя – безквасни хлябове и печени зърна в същия ония ден” (Исус Навин 5:10-11); “през оная година те ядяха произведенията на Ханаанската земя” (12).

 Исус Навин празнувал един вечен завет направен от прародителя Авраам. Правейки това, той подчертавал значителното място, което празникът Пасха заемал в живота на всеки един израилтянин. Чрез обрязването и Пасхата той подготвял сърцата на израилтяните. Пасхата насочвала сърцата им към един древен отличителен знак, помогнал им е да разказват и да преразказват историята на своето пътуване в миналото към настоящото им местоположение. Идентифицирането с процеса от миналото им помогнало да им донесе потвърждение и сила за тяхната настояща реалност. Това, от своя страна, ги насърчавало да бъдат посветени на Бога на тяхната съдба.

След Исус Навин, книгата на Царете разказва, че Пасхата е тържествено изпълнявана през 7 в. пр. Хр., при царуването на цар Йосия (639-609 г.): “Тогава царят заповяда на целият народ, и каза: “извършете Пасха на Господа вашия Бог, както е писано в тая книга на завета”. Защото такава Пасха не бе извършвана от дните на съдиите, които съдеха Израиля, и през всичките дни на израилските царе, и на юдейските царе; а тая Пасха биде извършена Господу в Йерусалим в осемнайсетата година на цар Йосия” (IV Царе 23:21-23). Старозаветната историческа книга Паралипоменон споменава за Пасхата на Ездра (2 Паралип. 30 гл. и 1 Ездр. 6:19), както и за тази празнувана при цар Иосия (Парал. 35:1).

Пасхата се пазела през целия период на Втория Йерусалимски храм. След разрушаването му, за израелската религиозна общност Пасхата се преврнала изключително в семеен религиозен празник, тъй като принасянето на пасхалното агне приключило. След разрушаването на Втория храм животните вече не могли да бъдат жертвани, но практиката се е запомняла чрез символи, като печена част от кост, поставена на празничната маса. Другите церемонии и ритуали са продължили както преди. Пасхата постепенно се развила в много местни вариации.  Самаряните, обаче продължили да жертват пасхалното агне на планината Геразим близо до Сихем.

Последната пасхална вечер е засвидетелствана в Новия Завет (Марк 14, Мат. 26, Лука 22). Но дори и след разрушаването на храма през 70 г. пр. Хр. евреите са продължили за определен период да принасят пасхалната жертва, съобразно библейските изисквания. (Изх. 12:8-9).

        2.2.3 Ролята на ранния равински юдаизъм и равинската литература

Началото на равинската литература датира от около 2 век пр. Хр., а завършването й – около 5 век сл. Хр. Тя е запазена в сборниците на Мидрашите, Таргумите, Талмуда, Тосефта и др.

Свещеното Писание включва обширни дискусии за Пасхата, те обаче не съответстват на по-късното спазване на празника. По специално Библейският ритуал се фокусира върху пасхалната жертва, която в постбиблейската литература не заема вече централно място, а е представена само чрез символ. Тази трансформация на празника Пасха е отбелязана в Мишна, редактирана в Палестина около 200 пр. Хр. И по-точно в Мишна Песах 10. Самата трансформация на Пасха е част от по- голяма промяна в юдаизма в исторически, литературен и религиозен план между първия и третия век. Промяната в празнуването на Пасха е свързано с промяна в религиозния живот, основан на централния култ и храма, към такъв, който е структуриран около дома и синагогата. Този преход се е осъществил постепенно и представлява един от основните приноси на ранния равински юдаизъм. Равините адаптирали по-ранните учения като разработвили нови свои разбирания, които в последствие са формулирани в Мишна. Така, че от времето на Мишна, празникът на Пасхата вече е домашен ритуал, чиято основна цел е общението и укрепването на взаимоотношенията в семейството. Дори когато култът към храма става отново централизиран, семейното общение и хранене по време на Пасха продължило. Като че ли Мишна иска да се вярва, че пасхалната жертва е важна, но не и решаваща, тъй като други важни елементи остават жизнеспособни. Затова ранният равински юдаизъм избира да начертае система, в която човек може да служи на Бога и да възприема най-високите форми на благочестие без храм. Равините разширили своята представа до там, че според тях Бог може да бъде изживян и извън храма.

Тосефта от своя страна е сборник от равински учения, редактиран скоро след Мишна, който коментира и допълва Мишна. Тосефта предоставя допълнителна информация и се характеризира с различна тематична и редакционна перспектива.

Противно на модерната и раннохристиянска гледна точка, която има тенденцията да прави разлика между заповедите, които могат да се прилагат в библейските времена, и такива, които принадлежат към времето след унищожаването на Втория храм, равините казват, че повечето от правилата на Изход 12  се прилагат само веднъж. Очевидно е, че те не разбират нито един празник на Пасхата като възпоменание, още по-малко като реконструкция. Т. е., във всяко поколение всеки е трябвало да счита себе си, сякаш е напуснал Египет. Те поясняват, че вече няма ритуално заклано месо и не споменават да има обичай да се ядат храни, каквито са били ядени в храма. Установява се минимален вид приемственост на ритуала в храма, но развитието на равинския седер не отразява практиката на ритуал, който да наподобява Изход 12. Самите равини не приемат печенето на агнетата като желателна практика, но не поради опасността от установяването на домашната литургия, като тази описана в Изход 12, а поради неговата прилика с храмовия култ.

Трите символични храни, които равинът Гамалиил споменава като изискване по време на седера – безквасния хляб, горчивите билки и пасхалното животно – довеждат до дискусия, но не и до доказателства да се ядат печени агнета след 70 г. пр. Хр. Въпреки това обаче горчивите билки и безквасния хляб влизат в менюто. Споменавайки трите храни и приравнявайки ги като основни елементи на обреда, Гамалиил се стреми да посочи, че евреите се стремят да продължат старите практики след разрушаването на храма.

Важен аспект от разбирането на предхристиянската Пасха играе ролята на книга Юбилеите или т нар. Малко Битие. По-голямата част от книгата преразказва Битие, като завършва с описанието на египетска Пасха от книга Изход. А Пасхата е единственият празник, чийто разказ попада в границите  на историята, към която се отнасят Юбилеите. По този начин Юбилеите пренаписват Изход 12. Така например се споменават много елементи от ритуала на Египетската Пасха, но също така и някои елементи от ритуала, които не са споменати в Изход 12, но които са известни от други източници. По този начин се казва, че трябва да се хвали Бога по време на хранене, а участниците в храненето трябва да спазват определени условия за чистота. Юбилеите тълкуват по символичен начин и забраната да се счупи кост на пасхалното животно, говорят за изливането на кръвта върху основата на олтара и изгарянето на мазнините на животните. Те приемат заповедта от Храмовия свитък, според която само мъже израилтяни на възраст на 20 години имат право да ядат Пасха. В Библейски времена Пасхата не е домашен ритуал, предназначен да обучава децата. Тя не е времето в което да се предаде разказа за Изхода, с цел да се създаде “културна памет”.

Юбилеите ясно дефинират същността на Пасхата: “да принесете жертва, която е приятна пред Господа и да ядете и пиете пред Господ в деня на празника”. Което след това допълват с обяснението на нейното предназначение и смисъл: “Тогава ще дойде приятен спомен пред Господа,  няма да дойде никаква напаст върху тях, която да ги убие и удари през онази година, когато те са отпразнували пасхата на времето й, във всяко отношение, както е било заповядано”. Юбилеите тълкуват празника на Пасха като възпоминание на Египетската Пасха. Това е спомен за това, че Бог е спасил израилтяните от напастта, която избила първородните. Самата функция на ритуала на египетската Пасха беше точно такава. С две думи, тълкуването на египетската Пасха, води до свеждане на значението на Пасха на по-късните поколения до целта и функцията на Египетската пасха, т.е. апотропичен ритуал.

Пасхата от по-късните поколения празнувала Изхода, като имитирала египетската Пасха. Книгата на Мъдростта 18  свидетелства, че Изход 12  има голямо значение за определението на Пасха, но след като преосмисли библейския текст, за да може той да се приложи към по-късните ритуали и техните интерпретации.

В Новия Завет Пасха играела важна роля. Няма причина да се предполага, че юдейските евреи, които са повярвали в Христос, е трябвало да преустановят участието си в празнуването на Пасха в Йерусалимски храм. Но Новия Завет не отговаря на въпроса дали християнските юдеи са променили своя подход към еврейската Пасха, вследствие на това, че са християни. Пасха се превръща в един от трите празника на поклонението, по време на които израилтяните пътуват до Йерусалим, за да правят приноси. Към времето на Иисус Христос за Пасха се стичат в Йерусалим юдеи от целия тогавашен свят. Йосиф Флавий записва съвременните празненства на Пасхата през 65 година, като според него участниците, които се били събрали в Йерусалим, за да извършат жертвоприношението, са “не по-малко от три милиона” (Юд. Война II.14.3;IV.9.3). От своя страна Талмудът пише: “Цар Агрипа някога е искал да направи преброяване на израилевите войски. Той каза на първосвещеника: Хвърли очите си на пасхалните приноси. Той взе един бъбрек от всеки и там бяха намерени 600 000 двойки бъбреци, два пъти повече от тези, които напуснаха Египет, с изключение на онези, които бяха нечисти и тези, които бяха на далечно пътуване, и нямаше нито едно пасхално агне, за което повече от десет души не са се регистрирали и са го наричали: “Пасхата на гъстите тълпи”.

Самият ден на Пасхата е бил изпълнен с приготовления в семействата и в храма. След като всички свещеници пристигнели, около три часа следобед пристигали и приносителите. Когато храмът се изпълни, се затваряли портите. При изсвирване на рог започвало заколването на агнетата, което всеки приносител извършвал сам. Свещениците  събирали кръвта в сребърни или златни съдове. Когато съдът се напълни, кръвта се изливала в подножието на жертвеника (Pes. V.9). Тогава всеки се запътвал с агнето си към своето семейство. Агнето се изпичало на двора, в глинена пещ на шиш от нарово дърво (Pes. VII.1). Освен това, което е определено в Стария Завет, на трапезата постепенно започнали да се слагат нови ястия: haroset – пастет от орехи, плодове и вино и суров зеленчук в кисела течност; вино, смесено с вода, което се пиело на интервали по време на празничната вечеря. Във всяка къща се казвали молитви и се пеели алилуйни псалми (112-117). 

Най-значимият момент по време на празника е този, в който главата на семейството (старейшината) изяснявал значението и историческата традиция за Пасхата. Това е последната заповед дадена на израилтяните относно празнуването на Пасхата: “И кога ви попитат децата ви: какво означава тая служба? Кажете им: това е пасхална жертва Господу, Който отмина къщите на синовете израилеви в Египет, когато поразяваше египтяни, а нашите къщи избави” (Изх.12:26-27). След приключването на вечерята, много отивали при храма, за да чакат разтварянето на портите в полунощ. Тогава те могли да влязат и да отправят молитва (Й. Флавий, Юдейски древности, XVIII.2.2). 

Мишна дава предписанията относно дискусията между главата на семейството и останалите членове, наложена в Изход 12:26; 13:8; 14, както и във Втор. 6:20. Въпреки, че това явно напомня на Изход 12 като текст, далеч не е неговото повторно възстановяване, тъй като в Изход 12 няма предписания баща да учи сина си по време на Пасхата в Египет. Напротив, когато Пасхата се е празнувала от по- късните поколения и щом като изкуплението на първородните се е извършило, бащата е трябвало да обясни причината и значението на обичая на предците. Изход 12 изглежда предписва литургия, която по същество е независима от храма. Ако текстът на Мишна би трябвало да отразява литургичната реалност поне от епохата на Втория храм, то е непонятно, че равинският Израел напълно е отменил този ритуал, както на теория, така и на практика, при това във време, което би изисквало неговото продължаване. От това следва фактът, че Изход 12 не се е прочитал в синагогата по време на празника. Нито Мишна, нито Тосефта го предписвт като четиво за 15-ия нисан. Мишна предлага да се използва рецитиране, придружено с представянето на първите плодове на седера като отправна точка за обяснение на израелската история. Но въпреки, че в този текст се споменава изходът от Египет, той не се отнася до Египетската Пасха. Изход 12 играе пределна роля като текст в по-късен етап, когато е бил четен в равинската литургия или по време на уроците за Пасха.

    2.2.4 Разлики и прилики между Египетската Пасха и Пасхата в по-късни времена

Мишна и Тосефта са единствените източници, които дават възможност за дискусии относно различията между “Египетската Пасха” от Изход 12 г. и празнуването на Пасха в по-късни времена от историята на Израил. В някои случаи Тосефта представя по-стари материали, отколкото Мишна. Тосфета изброява разликите между първата и втората Пасха като прилага дълъг списък на разликите и приликите между египетската Пасха и Пасхата на следващите поколения. 

Например по отношение на Пасхата в Египет се казва: “ако пък челядта е толкоз малка, че не ще може да изяде агнето, нека той и най-близкия на дома му съсед го вземат според колкото души са на брой…” (Изх. 12:4), което не се отнася за Пасхата, наблюдавана в идните поколения. Въпреки това някои богослови, като Р. Шимон например, твърдят, че и по отношение на Пасхата наблюдавана в идните поколения е посочено същото. И всичко това се е изисквало, за да не може човек да напусне своя ближен, който живее в съседство с него, а да отиде и да приготви своя пасхален принос с приятеля си. По този начин се изпълнява следния стих: “по добре съсед наблизо, нежели брат надалеч” (Прит. 27:10b).

Относно Пасхата, наблюдавана в Египет, се казва: “И да вземат от кръвта му, и помажат и двата спонеца на вратата и горния праг на вратата в къщите, дето ще го ядат” (Изх. 12:7), което не се отнася до Пасхата наблюдавана в идните поколения.

Относно Пасхата, наблюдавана в Египет, се казва: “и никой от вас да не излиза от къщните си врата до сутринта” (Изх.12:22б), което не се отнася за Пасхата наблюдавана в следващите поколения.

В Пасхата, наблюдавана в Египет, всеки един заколвал своя пасхален принос в собствения си дом. Но в Пасхата, наблюдавана в идните поколения виждаме, че целия Израил заколвал пасхалните приноси на едно място.

В Пасхата, наблюдавана в Египет, мястото, където всеки е трябвало да яде пасхалния си принос, е мястото, където той ще пренощува. Но що се отнася до Пасхата, наблюдавана в идните поколения, те ядели на едно място, но пренощували на друго.

Приликите на Пасхата от Египет и тази от следващите поколения са следните: Този, който имал роби, които не били обрязани, е бил пазен да не яде от пасхалния принос.

Пасхата, наблюдавана в Египет е запазила разделянето на хората на три групи, което е прието и от Пасхата в идните поколения.

Относно Пасха, наблюдавана в Египет се казва: “Агнето ви трябва да бъде без недостатък, мъжко, едногодишно” (Изх. 12:5). Това също се е съблюдавало от празнуващите Пасха идни поколения.

Пасхата в Египет е пазена през всичките седем дни. Пасхата на идните поколения следва това указание.

Пасхата, наблюдавана в Египет е изисквала да има песен. Пасхата, наблюдавана в идните поколения също е изисквала песен.

От своя страна Мишна основно добавя информация в репертоара на Тосефта, добавят се детайли, които не се споменават в Тосефта. От друга страна някои от халахите в Мишна не биха могли да бъдат разбрани без текстовете на Тосефта. Мишна споменава четири точки на разлика между Пасхата наблюдавана в Египет и тази от следващите поколения: Египетската Пасха е започнала на десети нисан (12:3), тя е изисквала поръсване на кръвта и използването на сноп от исоп, за да се намаже кръвта на горната част и двете странични греди на вратата (12:22), Пасхата трябвало да бъде изядена бързо, за една вечер (12:11), Пасхата на следващите поколения е запазила всичките седем дни. 

2.2.5 Седер и Хагада

Еврейската дума седер означава ред. Седерът е специално установена процедура за четене на молитви, ядене и пиене по време на пасхалната трапеза. Има много различни заповеди, талмудски укази, равински укази и обичаи, осветени през вековете и традицията, които трябва да се следват в тази празнична вечер. Законодателите са установили ясен, постоянен и задължителен ред: кога какво следва, как да се изпълни една или друга заповед. Седерът като ритуално ядене е различен от Хагада и затова въпреки, че двете се преплитат, те не са идентични. Хагада от своя страна  представлява ритуално писмо, което се чете по време на седера. 

Пръв се появява седерът. Той е свързан с Гръко-Римската празнична трапеза, която се нарича симпозиум. Тази трапеза включва и общение на различни теми – сериозни и весели забавления, беседи и занимания. Седерът е равински симпозиум, който има за тема на дискусия Изходът от Египет.

Структурата на Пасхалния седер се основава на описанието в Мишна Песах 10.1. Самото описание, което дава Мишна се характеризира с това, че то е направено така, сякаш елементите на тържеството не са се променили от храмовите дни. Целта на Мишна е, както казахме да се повярва, че празникът може да се спазва и без храма, а пасхалната жертва няма решаваща роля. Мишна иска да повярваме, че нищо не се е променило и силата на нейния аргумент се състои в изобразяването на старото в светлината на новото и новото в светлината на старото. От жизненоважно значение за Мишна е да се запазят формите на поклонение и спазване на реда при хранене, които означават приемственост с миналото и предпазват от прекъсване на тази връзка.

Широките очертания на произхода на седера са сравнително добре установени. Първоначално яденето на седера не е било съпътствано от някаква литургия, различна от стандартните благословения, с които обикновено са се консумирали храните. Произнасяла се е свещена въведителна молитви, наречена Кидуш – Kaddish (или K’dushat Hayom) – обявяваща освещаването на деня. А цялата вечер била така структурирана, че преминавала от храна към въпроси, отговори и празнично хваление. Цялата литургия се е произнасяла устно. Няма някакъв оригинален или автентичен текст. Например така наречените “Четири въпроса” в своята си форма, в която са достигнали, в никакъв случай не е била универсална норма, нито пък похвалната част от седера е съдържал конкретния набор от псалми, които имаме сега. 

Хагада съдържа основната информация, необходима за провеждането на Пасхалния седер. Тя ръководи участниците в седера, като посочва как и кога се изпълнява всеки обряд. Самата дума Хагада означава разказване, тъй като основната й цел е да улесни преразказа на историята за Изхода от Египет. Едни от най важните информации, които дава Хагада са Четерите въпроса, които се задават. Те и техните отговори приемат днес приблизително следната форма: най-малкото дете, след това всеки индивидуално, пита (или пее): Защо тази нощ се различава от всички останали нощи? 1) През всички останали вечери ядем или хляб, или мацо; в тази нощ, защо само мацо?; 2) През всички останали вечери ядем билки или зеленчуци от всякакъв вид; в тази нощ защо горчиви билки?; 3) През всички останали нощи не потапяме нито веднъж; в тази нощ защо потапяме два пъти? 4) През всички останали нощи ядем по всякакъв начин; в тази нощ защо седим около масата в полулегнало положение?

Главата на семейството  или друг участник в седера, отговаря: Ние бяхме роби на фараона в Египет и Бог ни изведе със силна ръка и протегната мишца. И ако Бог не беше извел предците ни от Египет, ние, нашите деца и децата на нашите деца, все още щяхме да бъдем подчинени на фараона. Дори всички да бъдем стари и мъдри и обучени в Тората, пак ще ни бъде заповядано да разказваме историята на изхода от Египет. И колкото повече говорим за изселването от Египет, толкова по-похвално. 

Историята на Изхода е разказана от Хагада, което на иврит означава “разказ” по време на седера. Традиционната Хагада съдържа откъси от Библията и равинската литература, благословии, молитви и песни. А цялата компилация е започнала да се сглобява през периода на Втория храм. В Хагада са записани правила, като например:  дори и най бедният човек не трябва да яде през първата нощ на Пасха, без да се е облегнал на лявата си ръка. Също така Мишна дава формула от четири въпроса, които се задават на детето и на които бащата отговаря “според интелигентността на сина”. А специалният ред на службата на седера е бил адаптиран с официален отговор на въпросите (извадени от различни равински източници) и с допълнителни материали като трапезни химни и песни, които са подбрани така, че да се харесат на децата.

Седерните обичаи съдържат дълбок смисъл. Всеки евреин трябва да е наясно, че тези обичаи са свещени и те трябва да се изпълняват, без да се пренебрегват дори и най-малките детайли, и всичко трябва да се прави с радост и с чувство на особена близост с Бог.

Талмудъд различава две пасхи – египетска и пасха на по-късните поколения. По време на Първата Пасха всички участници са яли прави, препасани с пояси през кръста, без употреба на вино, бързешком. По време на втора Пасха участниците са били полулегнали на лявата си ръка, а ритуалът е бил доста по-усложнен. Този начин на празнуване в голяма степен е запазен и се изпълнява от съвременните евреи.

Всички ястия е трябвало да се приготвят предварително, така че след завръщането си от вечерната молитва в синагогата да стартират седера.

Стаята, в която се провежда седерът, и масата, на която седят по време на него, трябвало да бъдат украсени, за да се подчертае още веднъж специалния характер на празника, по време на който всички евреи празнуват освобождението си от египетско робство.

На стола, на който седи главата на семейството се поставяла възглавница – той трябва да се отпусне, опирайки се на лявата си ръка, като по този начин демонстрира свободата, която Божият народ получил при напускането на Египет.

За да бъде извършен седерът се приготвяли следните ястия:

    1. a.Matsu – три цели мацо, кръгли и изработени на ръка, така наречената “matzo-shmura”).
    2. b.Вино – четири чаши за всеки член на семейството, които трябвало да се изпият, всяка поне повече от половината. Препоръчва се да се избере най-доброто вино и за предпочитане червено – в памет на кръвта на еврейските бебета, намушкани до смърт от фараона.
    3. c.Месо (“zroa”) – малко парче месо с кост, изпечено на огън. Той символизира великденската жертва.
    4. d.Яйце – твърдо сварено. То символизира втората празнична жертва, която се извършва във всеки един от трите основни празника.
    5. e.Марор – пюре от хрян и салата.
    6. f.Харосет – смес от настъргани ябълки и смлени ядки, смесени с вино, наподобяваща външно глина – в памет на поробените евреи, които бяха принудени да правят глинени тухли.
    7. g.Карпас – лук или обелени варени картофи.
    8. h.Hezeret – пюре от хрян или салата.
    9. i.Солена вода, приготвена в специален съд.

Приготвяла се Кеара: бяла кърпа се сгъва на три, а трите мацо се слагат по отделно в гънките. Останалите шест предмета се разполагали върху мацото под формата на два триъгълника.

Седерът преминавал в изпълнението на петнадесет елемента.  Изпълняват се следните ритуали:

    1. a.Кадеш (освети) – заповед за произнасяне на молитвата Кидуш, освещаваща празника и състояща се от три благословения: за виното, за празника и шеехейона (традиционно благословение за нови събития, нови плодове и др.) Молитвата се произнасяла от главата на дома, след което се пие първата от четирите чаши вино. Всеки участник пиел, опирайки се на лявата си ръка.
    2. b.“Urhats” (измиване) – всички участници в седера миели ръцете си, и отново сядали на масата. Главата на семейството, водещ седера, не става: останалите носели всичко необходимо за измиването на ръцете му.
    3. c.“Карпас” – парче лук или картоф, което лежи на кеара, се яде след потапяне в солената вода и произнасяне на съответната благословия за зеленчуци.
    4. d.“Yakhats” (разделяне) – средният мацо се изваждал от кеарата, разделял се на две части, след което по-малката се връщала на мястото, а по-голямата се увивала в кърпа (или салфетка) и се запзвала за Afikoman, който се ял в края на храненето.
    5. e.“Магид” (разкажете) – започвал разказът за Изхода от Египет. Водещият на седера откривал мацото и казвал: “Това е хлябът, който нашите предци са яли, напускайки Египет…”. След като отново се напълнели чашите, думата се давала на младия, който задавал традиционните четири въпроса. Следвал отговорът на тези въпроси. В края на Магида всеки пиел втора чаша вино, отново полулегнал, опирайки се на лявата си ръка.
    6. f.“Rakhtsa” (измиване) – отново всички си миели ръцете, като казват обичайните за този случай благословения.
    7. g.“Моци-маца” – взимали се в ръка трите мацо, включително разчупената, която се поставяла между двете цели, и се произнасяла благословия за хляб. 
    8. h.След това горния мацо се връщал обратно в чинията, а от останалите две се отчупвали две парчета, които се изяждали отново в полулегнало положение.
    9. i.“Maror” (горчив) – всички взимали стъркан на пюре хрян и салата, потапяли го в харосет, след което произнасяли специално благословение. 
    10. j.“Корех” – всички участници в седера правили един вид сандвич от две парчета мацо (за тази цел се взима долния мацо). Като между тях слагали хазерет (хрян и салата). Хазаретът се потапял в хоросет и се произнасяли думи за мъдреца Хилел. Всички ядели, опирайки се на лявата си ръка.
    11. k.Шулхан – това е храна, с която всяка домакиня можела да демонстрира своята изобретателност. 
    12. l.Цафун – след като храненето приключило трябвало да се изяде Афикомана – скритото парче хляб. Всички отново ядат опиращи се на лявата си страна. През първата нощ Седер и Афикоман трябвало да се изядат до полунощ. След Афикоман не можело нито да се яде, нито да се пие, с изключение на двете останали чаши вино.
    13. m.Бера (благословия) – напълвала се третата чаша вино и се произнасяла молитва, след което се пие виното.
    14. n.Халлел (хвала) – след като се напълни четвъртата чаша вино се казвала кратка молитва (Шефох), като вратата е отворена, след което следвала специална хвалебна молитва “Халлел”. След това, в края на седера, се пиела четвъртата чаша вино, като се изричала благословия преди и след пиене.
    15. o.Нирца (удовлетворение) – след края на правилно проведен седер, участниците са били уверени, че той е одобрен от Бога. С това тържествената пасхална вечеря завършвала.

Глава II

Пасха по време на Христос и апостолите

1. От старозаветна към новозаветна Пасха

Събитията от Стария Завет са предобраз на събитията от Новия Завет, като ни помагат по-добре да си ги изясним. И в същото време истинският смисъл на Стария Завет се разкрива само чрез Новия. Целият Стар Завет е бил подготовка и предобраз на Новия Завет, подготовка за идването на Христа Спасителя, включително старозаветната Пасха, празнувана в чест на избавлението на Божия народ Израил от Египетското робство. Тази старозаветна Пасха – празникът на преминаване от смърт към живот, когато Господ избавил от временно робство поколението хора, които живеели по време на Изхода – предизобразявала новозаветната Пасха, която предстояла да се случи. А чрез новозаветната Пасха Господ избавя всички хора от вечното робство на греха и дявола. Първородните, спасени по време на бягството в Египет са предобраз на всички онези хора, които желаят да се спасят чрез Христос. При установяването на старозаветната Пасха се казва, че Израил – това е първородният, когото всички народи ще последват. А чрез новозаветната Пасха Господ избавя всички хора, които искат да бъдат с Него, от робството на греха.

В Стария Завет Бог пощадил Израил, не го наказал за греховете му, като средство за това спасяване става кръвта на пасхалното агне. Чрез нея Божият народ е съхранен и изведен от “дома на робството”. По този начин Господ се явил победител както над египетските идоли, така и над египетските грехове и удоволствия. Извеждайки го по този път, Господ подготвил Израил за едно друго избавление – избавлението от многобройните грехове и страсти.

Господ Иисус Христос е новият и истинският Агнец, на Когото пасхалното Агне е предобраз. Кръвта на агнето, с която израилтяните трябвало да намажат вратите на къщите си е свидетелство за това, че тези които се намирали в тях се числели към избрания народ и затова те бивали избавени. Христовата кръв на Новия Завет се проляла, за да изкупи и обнови всички и да ги преведе от служение на страстите, през умиране  за страстите, чрез съразпъването с Христос, към възкресението от мъртвия живот на греховете. По същия начин, както в старозаветно време, християните станали избрани от Бога, но сега дори и подобни Нему.

Пасхата станала център на евангелските събития, тъй като Господ Иисус Христос също спазвал юдейските традиции. Именно в центъра на празника Пасха Той установил най-великото и спасително тайнство – Евхаристията. Показвайки Себе Си като законодател, Христос, в самия център на старозаветната Пасха, установил новата Пасха, за да покаже, че установеното е служело преди всичко като предобраз на самата истина. Изпълнявайки закона, Той установил тайнството Евхаристия, давайки Себе Си, Своето тяло и Своята кръв за живота на всички човеци. Така Бог установил нов завет, нов съюз, не само с един народ, а с всички които се съединяват с Него в Евхаристията.

На последната си пасхална вечеря Христос казал на учениците Си: “от сърце пожелах да ям с вас тая Пасха, преди да пострадам, понеже казвам ви, няма вече да я ям, докле тя не се извърши в Царството Божие” (Лук. 22:15-16). С тези Свои думи и с действията, които извършил по време на Тайната вечеря, Господ Иисус Христос изцяло променил смисъла на старозаветния еврейски празник Пасха. След като Иисус доброволно заел мястото на пасхалното агне, старозаветната Пасха се преврнала в Пасха на Новия Завет, където жертвеният Агнец е Самият Той. На самата вечеря Христос говорил на учениците Си за наближаващата Го смърт като за пасхално жертвоприношение. По този начин Старозаветната Пасха отобразява Новозаветната Пасха, земното празнуване е предобраз на Небесното тържество.

 2. Последната пасхална вечеря на Христос и   установяване на новата Пасха

     2.1 Евангелски свидетелства за характера на Тайната вечеря

Последната вечеря на Христос с учениците Му безспорно е била празнична и е протекла по специалния, традиционно утвърден чин на юдейската Пасха. Господ Иисус Христос е почитал този празник и всяка година е идвал за него в Йерусалим. Правил Го е когато е бил дете, заедно със своите родители (Лук. 2:41), както и по време на тригодишното Си обществено служение (Йоан 2:13; 5:1; 7:1). Същата година, когато Христос за последен път вечерял със своите ученици, Той дошъл в Йерусалим именно за празника Пасха. Той дошъл да изпълни предписаното от Закона и вечерята, която направил тук с учениците Си е положително пасхална. Така че според евангелистите тази вечеря е била именно Пасха, като в полза на това твърдение се привеждат следните доказателства: Всички евангелисти, както и Самият Христос, отбелязват наближаването на големия юдейски празник. Св. ев. Матей казва: “А в първия ден на празник Безквасници пристъпиха учениците към Иисуса и Му рекоха: де искаш да ти приготвим да ядеш Пасхата? Той рече: идете в града у еди-кого си и му кажете :Учителят казва: времето Ми наближава, у тебе ще правя пасхата с учениците Си. Учениците направиха, както им заповяда Иисус, и приготвиха пасхата. А когато се свечери, Той седна на трапезата с дванайсетте ученика (Мат. 26:17-20). И това е бил същият онзи първи ден от седемте дни на Безквасници, които още в Изход, Левит и Числа е определен за пасхалното тържество, при това тъкмо “вечерта му”, според Лев. 23:5.

От своя страна Марк добавя: “В първия ден на Безквасниците, когато колеха пасхалното агне, казват Му учениците: де искаш да отидем и да приготвим, за да ядеш Пасхата? (Марк 14:12). С други думи, според Марк, денят е именно четеринайсети нисан, в който пасхалното агне се коли привечер и в който имено то трябва да се изяде, без да се оставя от него на сутринта, както е указно в Изх. 12:8, 10. Лука направо ни съобщава: “Наближаваше празник Безквасници, наречен Пасха (Лук. 22:1). А по-късно отново казва: “И настана ден Безквасници, когато трябваше да се заколи пасхалното агне” (Лук.22:7). А и Сам Иисус Христос назовава вечерята пасхална, когато вече е седнал на трапезата (Лук. 22:14-15).

Св. ев. Йоан свидетелства, че денят, в който прокоратурът Пилат нарежда да изведат Иисус, за да го съди, “беше петък пред Пасха, около шестия час” (Йоан. 19:14). Тоест, когато Иисус е съден и осъден на Разпятие, пасхалното празненство за юдеите престои да се случи.  По-нататък евангелистът разказва за снемането на Христос от кръста, когато юдейските първенци искат от Пилат телата на екзекутираните да бъдат снети още същата вечер: “И понеже тогава беше петък, юдеите, за да не останат телата върху кръста в събота ( защото оная събота беше велик ден), помолиха Пилата, да им пребият пищялите и да ги снемат” (Йоан. 19:31). Денят след петъка на разпъването на Христос, според Йоан е именно денят след пасхалното тържество, в който не трябва да се върши никаква работа.

Друго евангелско доказателство за пасхалния характер на вечерята е фактът, че тя е станала вечер или нощно време, а това е времето когато са могли да стават само сватбени или пасхални вечери. Вечерята завършила с халел – славословие: “И като изпяха хвалебна песен, излязоха на Елеонската планина” (Марк.14:26). Също така и изяснителните думи към хляба и виното също напомнят словата на пасхалната вечеря.

     2.2 Общи елементи на Тайната вечеря със старозаветната Пасха

Видимо от текстовете на евангелистите Тайната вечеря е била пасхална, а не някаква друга. Тя е протекла по определен чин или ритуален ред, който бил е установен за този празник от древност. Това е именно чинът на старозаветната Пасха. В новозаветната епоха празникът Пасха е бил свързан с Възкресението на Господ Иисус Христос от мъртвите. На Тайната вечеря той е установил новозаветната Пасха – св. Евхаристия върху основата и рамките на древноюдейските ритуални трапези. Пасхалната вечеря и кидушите – благодарствените молитви и благословения – очевидно са послужили за образец на св. Евхаристия. Схемата на днешната св. Литургия напомня в някои елементи на самата пасхална вечеря и на известните еврейски кидуши, някои от които силно приличат на днешната наша Евхаристийна молитва.

В глава 16 на книга Второзаконие е установено точно как трябва да се празнува Пасха. Но с течение на времето по отношение на ритуала са станали някои изменения. Юдейския чин за пасхалната вечеря, който се използва днес, т. нар. пасхален седер,  се е оформил около 2 век и затова той не може да бъде използван като основа за реконструкция на  на чина на Тайната вечеря. Ритуала на древноеврейската пасхалната вечеря с нейните най-важни ходове са от особено значение за изясняване смисъла на последна пасхална вечеря на Христос. Паралелизмът между Пасхата и Тайната вечеря проличават в някои отношения. Например благодарствената молитва – кидуш, в която старейшината на дома вдига първата чаша и благодари за виното и за празника, гласи: “Благословен си Ти, Господи, Боже наш, вечний Царю, Ти, Който си ни избрал сред всички народи, за да ни осветиш с Твоите заповеди и т. н. “ Евангелист Лука свидетелства също за благодарение от страна на Христос: “И като взе чашата и благодари, рече…” (Лук. 22:17). Това е именно встъпителната чаша. 

По-нататък старейшината  взимал един от трите хляба  – мацо, разчупвал го, като едната половина от него (афикоман) оставял на страна. Следвало разчупването на останалите безквасници следва втория важен ритуал – въздигане на блюдото с разчупените хлябове. При този ритуал старейшината произнасял: “Това е хлябът на страданията, който отците ни ядоха в земята Египетска”. Начинът, по който Господ Иисус Христос формулирал словата си при разчупването на хляба, е със определено подчертано съзвучие с традиционните думи на предстоятелят на старозаветната Пасха: “И когато ядоха, Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло” (Мат. 26:26; Марк 14:22). Лука казва: “това е Моето тяло, което за вас се дава; Това правете за Мой спомен” (Лук. 22:19). Имайки предвид пояснението, което прави Лука – “и когато ядоха” – и установения чин на пасхалната вечеря в Мишна, става ясно, че Христос е могъл да вземе и да подаде на учениците си единствено афикомана, тоест оставената настрана при разчупването част от безкасния хляб, която се разделяла и изяждала в края на самото угощение. Това е така, защото според чина, издигането и благодарението за безквасниците, което ставало в началото на ритуала, се извършвало дефакто преди яденето. Така афикоманът е послужил на Христос за хлябът, Който Той нарича Свое тяло.

Друг момент на приемственост на Тайната вечеря от чинопоследованията на юдейската Пасха е моментът, в който евангелистите ни казват: И като изпяха хвалебна песен, излязоха на Елеонската планина (Мат. 26:30; Марк 14:26).  Тук става въпрос за изпълняването на втората част на изпълнението на халела, съставен от няколко псалма, предимно с възторжен, хвалителен характер. Халелът се е изпълнявал в две части: Първата част на халела се е изпявал след въздигането на втората чаша, съпроводен с разказ за изхода от Египет, а втората след чашата на великото благодарение, като химничен завършек на трапезата. След изпяването на втората част на халела, участниците можели да станат и да се разотидат.

От описанието на чинопоследованията за извършването на празничната трапеза по време на юдейската Пасха знаем, че в тях е предвидено измиване на ръцете, при това не едно, а две измивания. Първото се извършвало след изпиването на първата чаша и Кидуша. То имало за цел да направи участниците ритуално чисти. След изпиването на втората чаша и разказа на старейшината за избавлението от Египет, се е извършвало второто измиване. То има по-прагматичен характер, тъй като предшествало пристъпването към угощаването с благословените блюда. Това второ измиване изисквало да се извършва от един човек за всички, които са на трапезата в полулегнало положение. Слугата или най-младият член на угощението наливал вода в умивалницата и обхождал останалите, измивайки ръцете им. 

Иисус Христос по време на Своята последна Пасха с учениците Си спазвал този ритуал, но направил съществено изменение, разбира се с ясна цел. С умиването вместо просто на ръцете, а на нозете на Своите ученици, Той демонстрирал Божествения кенозис. Това е засвидетелствано и от думите на Христос веднага след това, с които им казва, че и те са длъжни да умиват нозете един другиму: “Иисус, знаейки, че Отец всичко му е предал в ръцете, и че от Бога е излязъл и при Бога отива, стана от вечерята, съблече горната Си дреха и, като взе урбуса, препаса се; после наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците и да ги отрива с урбуса, с който бе препасан” (Йоан 13: 3-5); “ И тъй, ако Аз, Господа и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму, за щото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих” (Йоан 13:14-15).

2.3 Установяване на тайнството Евхаристия 

Преди Своето страдание и Разпятие на кръста, Господ Иисус Христос отпразнувал еврейската Пасха. Именно на Пасхалната вечеря, в най-тържествения момент на празника, Той установил светото тайнство Евхаристия. Думите и действията на Иисус по време на тази вечеря представлявали тържествено предвъзвестяване на Неговата жертва. С извършване на ритуалите по време на Тайната вечеря, Господ Иисус Христос не учредил ново непознато последование, а вложил нов смисъл във вече съществуващия ритуал, като отъждествил използваните хляб и вино със Собственото Си тяло и кръв: “И като ядоха Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете” (Мат. 26:26-28). Утвърдителното означаване на хляба като Негово тяло и на виното като Негова кръв, както и благодарението изречено върху тях, действително претворяват хляба и виното в истинско Тяло и истинска Кръв. Благословението и означителните Христови думи са имали творческо осветително значение. Христос извършил едно свещенодействие, едно тайнство в религиозен, култов смисъл на думата, за което тайнство Той дал поръчение: “Това правете за мой спомен!” (Лук. 22:19), и което и ние днес извършваме.

Претворяването на хляба и виното в Тяло и кръв Христови и мистичното приобщаване със Самия Христос, чрез приемането на Неговото Тяло под вид на хляб и на Неговата кръв под вид на вино, са основата, същината на установеното от Христос тайнство на Тайната вечеря. Хлябът вече не е истински хляб и виното вече не е истинско вино след тяхното освещаване и след утвърдителните думи на Христос, който казва: “Това е Моето Тяло…Това е Моята кръв…”. Още преди да установи св. Евхаристия по време на Тайната вечеря, Христос ясно е говорил за яденето на Неговото тяло и пиенето на Неговата кръв като условие за придобиване на вечен живот (Йоан 6:53-54). В проповедта Си в Капернаумската синагога Христос недвусмислено говорил за небесния хляб: “ако не ядете плътта на Сина човечески и не пиете кръвтта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене и Аз в него” (Йоан 6:53-56).

Освен евангелието на Матей има и други места в Новия завет, които описват Тайната вечеря и установяването на новозаветната Пасха – светото тайнство Евхаристия. Св. ев. Марк, който очевидно е взаимозависим с ев. Матей и също е характерен с краткост и сбитост на описаните събития, пише: “И когато те ядяха, Иисус, като взе хляб, благослови, преломи, даде им и рече: вземете, яжте; това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, да де им; и пиха от нея всички. И им рече: това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива.” (Марк 14:22-24). 

Св. ев. Лука описва Тайната вечеря по-подробно, като повествованието му е с подчертано есхатологичен и възпоменателен характер: “И като взе чашата и благодари, рече: вземете я и разделете помежду си, защото казвам ви, няма да пия от лозовия плод, докле не дойде царството Божие. И като взе хляб и благодари, преломи и им даде, казвайки: това е Моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мой спомен. Също взе и чашата след вечеря, като рече: тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива” (Лук. 22:17-20).

Деяния на Апостолите също описват Евхаристията: “А като възлезе горе и преломи хляб, вкуси и говори дълго…” (Деян. 20:11); “И като каза това, взе хляб, и поблагодари Богу пред всички, разчупи и начена да яде…” (Деян. 27:35).

Св. ап. Павел, който не е пряк участник в Тайната вечеря, казва на коринтяните: “Аз приех от Господа това, що ви и предадох, а именно, че Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен. Взе също и чашата подир вечеря и каза: тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете, колчем пиете, за мой спомен” (1 Кор. 11:23-25). По-нататък светият апостол предупреждава, че “който яде тоя хляб и пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господни” (1 Кор. 11:27). Това отново е доказателство, че предложените и осветени на св. Евхаристия Дарове не са обикновен хляб и вино, по силата на утвърдителните думи на Христос по време на Тайната вечеря.

2.4 Характер на Евхаристията

На тайната вечеря Христос, още преди да извърши същинският акт на изкупление, чрез проливане кръвта Си и пренасяне тялото си в жертва, реално-мистически преломил, т. е. пренесъл в жертва това Свое тяло, а също така, пак реално-мистически пролял Своята кръв. Затова казваме, че Тайната вечеря е едно реално-мистическо жертвоприношение. След като Той действително принесъл Себе Си в жертва за изкуплението на човечеството, жертвоприношението продължило да се извършва по време на тайнството Евхаристия, но вече не исторически реално, а също мистически-реално, както на Тайната вечеря. Събитието станало на Голгота е единствено и неповторимо в неговата историческа същност, точно както казва св. ап. Павел: “веднъж завинаги!” (Евр. 9:12). Защото Христос влезе веднъж завинаги в светилището, принесе само една жертва (Евр. 9:12; 10:12), веднъж пострада (1 Петр. 3:18), веднъж умря и повече няма да умира (Римл. 6, 9-10). Христовата жертва е станала в точно определено историческо време на точно определено географско място, не би могла да бъде възпроизвеждана в своята исторически реална самостойност, а единствено реално-мистически. Това повторение се извършва именно по време на светото тайнство Евхаристия, точно както Иисус ни е заповядал на Тайната вечеря: “Това правете за Мой спомен” (Лук. 22:19). Евхаристията освен, че е възпоменание за делото Христово и изкупителната Му смърт, в нея същностно присъства Иисус Христос. Това се казва и в определението от Посланието на Източните патриарси за православната вяра “в това свещенодействие присъства нашият Господ Иисус Христос, не символично (τυπικῶς), не образно (εἰκονικῶς), чрез преизобилна благодат, както в останалите тайнства, не само чрез снизхождение, …но истински и действително, тъй че след освещаването на хляба хлябът се претворява, преобразува се в самото истинско тяло на Господа…., а виното се претворява и пресъществява в самата истинска кръв на Господа, която във време на страданието Му на кръста се е проляла за живота на света. Още вярваме, че след освещаването на хляба и виното остават вече не самият хляб и вино, а самото тяло и кръв Господни под вид и образ на хляб и вино.” По нататък в своето определение източните патриарси уточняват, “че с думата пресъществяване не се обяснява начинът, по който хлябът и виното се претворяват в тяло и кръв Господни, … но се показва това, че хлябът и виното, като се осветят, се променят в тяло и и кръв Господни чрез снизхождение на Божествеността на Единородния.”

Най-важният аспект от учението на Църквата за Евхаристията е, че тя е истинска и действителна жертва. Тази вяра се основава на думите на Христос: “А хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света” (Йоан 6:51), “ тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива” (Лук. 22:20). Самият образ на пролятата кръв и отделянето й от тялото е символ на смъртта, а обозначаването на кръвта като кръв на завета говори за жертвата, доколкото сключеният завет при Мойсей, направен между Бог и Неговия народ бил утвърден чрез жертвоприношението и поръсването на хората с жертвената кръв Изх.24:4-8). Евхаристията притежава жертвен характер, тъй като тя прославя жертвоприношението на Христос на кръста, Който Сам себе Си пренася за изкупването греховете на целия свят. Това е най-великата жертва за изкуплението на човешкия род. Тази същата жертва, след Възкресението на Христос, започва безкръвно да се пренася в светата Евхаристия.

Доброволността на Христовите страдания се разбира и от общия контекст на Тайната вечеря, която в същото време бил приемане на старозаветната пасхална жертва и начало на страстите Христови. В учението на св. Николай Кавасила са разкрити различни аспекти на православното учение за Евхаристията като безкръвна жертва. Той казва, че Жертвата се осъществява не преди освещаването на хляба, и не след него, а в самото освещаване. Тази жертва не е образа или вида на жертвата, но истинската жертва и не хляба е принесен в жертва, а Самото тяло на Христос. Жертвата на Божия Агнец е извършена веднъж завинаги. Хлябът е представен не като вид на жертва, а в самата жертва, в Тялото на Господа, което е принесено в жертва. Тази жертва се извършва не чрез повторно заколване на Агнеца, а чрез превръщане на хляба в заклания Агнец. Не тъй, сякаш Той слиза отново на земята и се заселва в осветяваните Дарове, “не тъй, сякаш възнеслото се тяло слиза от небето”, при все че в Своето Възнесение Христос, седящ оттогава отдясно на Христос, не напуска земята и пребъдва неотстъпно в своята Църква. Но по думите на св. Йоан Златоуст, “Христос и на нас е оставил плътта Си, и пак с нея се е възнесъл”. Тава именно се разбира в смисъла на евхаристийното предложение – че с тайнственото действие на Светия Дух, изпратен в света чрез Сина от Отца, се явява по неизречен начин Пречистото Тяло Христово.

Празнувайки последната Пасха със Своите ученици, Господ вложил нов смисъл и начало  нея. В Христос, в Неговия живот, в установяването на тайнството Евхаристия по време на Тайната вечеря, и особено в Неговата жертва на кръста, Той извършил този изход или преход, което на еврейски език значи Пасха. Страданията, смъртта и Възкресението на Христос са осъществяването на еврейската Пасха. В Христос Пасхата придобила нов смисъл. Затова Той е наречен Пасха, тъй като Неговата кръстна смърт и възкресение станали център на християнската вяра. Страданията и Възкресението на Божия Син представлявали Пасха нова и по-велика от старозаветната, чрез която човечеството било освободено от робството на греха и прието в Обетованата земя. Още в самото начало на Неговата проповед, Йоан кръстител пророкува, казвайки: “Ето Агнецът божий, Който взима върху Си греха на света” (Йоан 1:29). А почти двадесет години след Разпятието Христово, св. ап. Павел пише: “защото Христос, Пасхата наша, биде заклан за нас” (1 Кор. 5:7).

В онзи ден, когато кръвта на Господ била пролята на кръста, бил установен нов съюз на Бога с всички онези човеци, които се съединяват с Него в тайнството Евхаристия. Този съюз бил установен  от Христос по време на Тайната вечеря, когато подавайки на учениците Си чашата, Той казал: “пийте от нея всички; защото това е моята кръв на новия завет…” (Мат. 26:27). Този момент определил един друг аспект от характера на тайнството Евхаристия – неговото сотирологично значение в историята на Божието домостроителство: сключването на един нов завет чрез проливането на Христовата кръв за опрощаване на греховете. С цената на собствената Си кръв, която лежи в основата на Новия завет, Христос основал едно ново Царство, нов ред върху началата на мира, правдата и любовта. Това е завета на благодатта и свободата, на милостта и осиновлението.

Евхаристията има и ярко изразен есхатологичен характер. Това проличало по време на Тайната вечеря, когато Иисус Христос казал: “И казвам ви, че отсега нататък няма да пия от тоя лозов плод до оня ден, когато с вас ще го пия в царството на Отца Си” (Мат. 26:29). В някои от Своите притчи, Иисус Христос  говори за сватбено тържество, на което Той е младоженец (Мат. 25:1) и прислужник (Лука 12:37). В тях се казва за общата трапеза, която е именно онази евхаристийна трапеза в Божието царство, на която ще седнат всички, които вярват в Него (Мат. 8:11).

Думата Евхаристия означава “благодарност”, “благодарение”. Църквата е нарекла така онази част от светата литурия, в която вярващите се причастяват с тялото и кръвта Христови. Евхаристия са и принасяните дарове, и молитвата, която ги освещава, и приемането на даровете от вярващите. Благодарение е всяко действие на църковното събрание. С участието си в Евхаристията ние благодарим на Бога за всичко, което Той е извършил в творение, спасение и прославяне на света. Приобщавайки се към Светите Тайни, ние се молим: “това благодарение да ни бъде за здраве и радост”. Благодарственият характер на Евхаристията е наследен от юдейската богослужебна традиция, където благодарността е неизменна част във всички древни литургични чинове.

3. Празнуване на Пасхата и Св. Евхаристия в апостолско време

След кръстната смърт и възкресението на Христос, Неговите ученици са спрели да празнуват юдейската пасхална вечеря, както и празникът Безквасници, който е тясно свързан с нея. Причината за това е отмяната за тях на целия обредов Мойсеев закон, чието централно място заема Пасхата. Вместо нея те започнали да празнуват други важни за тях събития, случили се около времето на пасхалната вечеря. Това са: Тайната вечеря, спасителната кръстна смърт на Иисус Христос, Неговото Възкресение. 

Първите последователи на Христа спазвали поръчението, дадено им от Спасителя: “Това правете за Мой спомен” (Лук. 22:19), като постоянствували в учението на апостолите, “в общуването, в хлеболомението и в молитвите” (Деян. 2:42). Целият им ден било едно непрекъснато богослужение, което се състоеше главно от учението на апостолите. Това са били техните разкази за живота и служението на Спасителя. Към това учение, благодарение на все още оживените спомени от отминалите събития, се прибавило и тясното общение на вярващите едни с други, което  достигнало до там, че те пребивавали постоянно заедно, като споделяли дори имуществото си. Но тази неразделност е била особено ясно изразена и достигнала своя зенит в преломяването на хляба. Под  преломяване на хляба се е разбирало Евхаристията по време на общите трапези. Тези трапези, въз основа на заповедта на Спасителя” “Това правете за Мой спомен”, от самото начало, без съмнение, са получили богослужебно значение, възпоменавайки чрез тях смъртта на Господа и признавайки жертвената цена на тази смърт. Също така са били израз на комуникацията на учениците помежду им. Заедно с чупенето на хляба  Дееписателят говори и за молитви. Те вероятно били част от нови християнски молитви, части от псалми или молитви употребявани от юдеите.

Светите апостоли и повярвалите в Христа продължавали да посещават ежедневното богослужение в Йерусалимския храм дори и след Петдесетница, но се събирали и по къщите, където преломявали хляба, поучавали и благовествали за Христа. За това ни свидетелстват Деянията на апостолите: “И всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце” (Деян. 2:46); (Деян. 3:1; 5:12; 20:11). Тук поклонението на първите християни е представено под две форми – от една страна те участва в еврейското старозаветно богослужение при храма, от друга, като допълнение към него изпълнявали своето домашно богослужение. След възнесението на Христос апостолите ходили ежедневно в храма, като започнали по-ясно да разпознават истинското значение на молитвите, жертвоприношенията и богослужебните обреди в Стария Завет. Въз основа на това особено старозаветно благочестие на първите християни трябвало да се развие специално християнско богослужение. Християните участвали в богослужението на старозаветния храм, но то вече не ги удовлетворявало напълно и по същество не било достатъчно. Свое и в същото време истинско богослужение те имали единствено в домовете си, извършвайки го в една или друга християнска къща. Само тук християните могли да извършват преломяването на хляба, за което Деяния на Апостлите споменава многократно.

Така празнуването на древноюдейската Пасхата било заменено с Евхаристията, която се явява “нова Пасха”, отменяща и обезсилваща древноюдейската. 

Сведенията за евхаристийните събрания от апостолския период са изключително оскъдни, затова се приема, че Новият Завет е нашият първи и единствен извор за това, как в апостолския период е празнувана Евхаристията. В писанията на Новия завет не е описан с подробности начина и последователността на извършваната от апостолите света Евхаристия. Няма сведения и за това дали тя въобще е празнувана извън кръга на юдеите, приели християнството.

Каква е била точно литургийната формата на св. Евхаристия,  в апостолско време е трудно да се каже, поради оскъдните сведения за това. Както споменахме, в Деяния на апостолите се говори за преломяването на хляба, при това се говори общо и само няколко случая са подробно описани. От тези случая се става ясно, че Евхаристията била извършвана по домовете всеки ден, и че християните постоянствали в извършването й. Освен споменатия случай в Деян. 2:42, 46, други такива случаи се намират в Деян. 20:7-11, когато преломяването на хляба от св. ап. Павел в град Троада,  било предшествано и последвано от дълго поучение, а самата служба станала при тържествена обстановка сред запалени свещи; и в 27:35, когато св. ап. Павел преломява хляба в кораба, по време на буря, плувайки в Средиземно море, което само себе си е имало за цел благодатно да подкрепи физическите сили на пътуващите, без да това да бъде някаква форма на Литургия. Проповедта на св. ап. Павел от Деян. 20:7-11: “беседваше с тях и продължи речта си до полунощ” (Деян. 20:7), е продължение на юдейската традиция да се чете текст от Свещеното Писание, след което да бъде тълкуван. Навярно са изпълнявани и халели, а след преломяването на хляба са били устройвани трапези, на които вярващите са си спомняли за смъртта на Господ в очакване на Неговото славно пришествие.

Още от самото си начало последованието на Евхаристията имало ясно изразен “троичен” характер и представлявала своеобразно литургично разкриване на догмата за Божественото триединство. Вероятно, през апостолския период Евхаристията е била структурирана по следния начин: псалми и химни, четива от Свещеното Писание, тълкувание или проповед: “Кога се събирате, и всеки от вас има – кой псалом, кой поучение, кой език, кой откровение, кой тълкуване, – всичко да става с поука” (1 Кор. 14:26); молитва на предстоятеля за себе си и за целия свят: “И тъй, моля преди всичко да се правят просби, молитви, молби, благодарения за всички човеци, за царе и за всички, които са на власт…” (1 Тим. 2:1-2); благодарствена молитва, разчупване на хляба, причастяване на всички присъстващи с тялото и кръвта Христови; последователността на тези елементи не е била една и съща за отделните църкви.

4. Вечери на любовта – агапи

В апостолско и след апостолско време  отслужването на светата Евхаристия било придружено с угощения, известни под името агапи, т. е. вечери на любовта. Тези братски вечери се устройвали при християнските храмове  непосредствено след самата Евхаристия. Това са трапезите с евхаристиен характер, за които вече се спомена. Те били вечерни трапези по примера на вечерята на Христос с апостолите и застъпвали в себе си елементи, вложени в основата на Тайната вечеря. Тези трапези, както и целият ден на тогавашните християни били изпълнени с молитва и възхваляване на Бога. В реда на ежедневните и целодневни молитви това бил кулминационният момент, в който било завършено, продължаващото цял ден молитвено въодушевление. Благодарение на това самото хранене винаги е било придружено с голяма радост и “чистота на сърцето” ( Деян. 2:46). Така е поставено началото на агапи вечерите, или вечерите на любовта, които съществували в християнската Църква до IV век.

Първият период от историята на агапи вечерите е свързан с живота на първоначалната Христова Църква, непосредствено след слизането на Светия Дух. Той бил с преобладаващо религиозно-мистичен характер и бил в тясна връзка с Евхаристията.  Вечерите на любовта са израз на присъщото за първите християни братско общуване. “А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо; продаваха имоти и стока, и разделяха ги между всички, всекиму според нуждата” (Деян. 2:44-45); “А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо…Помежду им нямаше ни един, който да се нуждае; защото, които притежаваха земи или къщи, продаваха ги и донасяха цената на продаденото и слагаха пред нозете на апостолите; и се раздаваше всекиму според нуждата.” (Деян. 4:32, 34-35). Тези стихове свидетелстват за дълбоката съдържателност на нравствените отношения между християните, дотолкова, че никой не считал собствеността си за своя. Най-високия израз на това братско отношение сред християните  била Евхаристията. Доказателство за това намираме в Деян. 2:42: “И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите”, както и в Деян. 2:46.

В тези братски вечери участвали всички – богати и бедни, дори право на участие имали и робите. Всички християни принасяли храна според възможностите си, без да се прави разлика между бедни и богати, чели са се откъси от Свещеното Писание, върху които се е беседвало, пели са се песни, разказвали са се подвизи на св. мъченици, правели са се съобщения за събития от църковния живот и др. Агапите протичали тихо и благопристойно, без да се допускат шумни разговори, за което подробно свидетелства Тертулиян в своята Апология на християнството.

Съществувала в връзка на християнските вечери на любовта с юдейските ритуални вечери, наречени хабури и повечето изследователи на източната богослужебна традиция търсят корените на агапи вечерите в юдейските общи трапези. Както в старозаветната религия, така и в християнството, вечерта се считала за най-светата част от деня. Но въпреки някои прилики във външната форма, може да се заключи, че агапите са ново явление свързано с ранната християнска църква и нейното учение.

За вечерите на любовта споменават Деяния на Апостолите 6:2, където се казва: “не е добре ние да оставим словото Божие и да се грижим за трапезите”. Първоначално за организирането на вечерите на любовта се грижели апостолите, но по-късно с това били натоварени специално избрани за целта дякони. 

Постепенно в агапи вечерите започнали да се появяват злоупотреби и те изгубили първоначалния си смисъл и благопристойност. Такива злоупотреби се забелязвали още в апостолско време, за което свидетелства св. ап. Павел ( 1 Кор. 11;20; 33, 34) и св. ап. Юда (1:12). Тогава обаче контролът на Църквата в лицето на апостолите все още бил твърде строг и всяка злоупотреба своевременно била изобличавана и порицавана.

Св. ап. Юда (1:12) говори за “вечери на любовта”. Той се оплаквал от недостойно отношение към Господната трапеза, като се позовава на онези, които “са петно” на вечерите на любовта, които “пируват” и “без страх се гоят” (Юда 1:12). Той ги нарича “безводни облаци, носени от ветрове”  “безплодни есенни дървета”,  “свирепи морски вълни, които разпенят срамотиите си”.

След него  св. ап. Павел казва на коринтяните: “не може да участвате в Господната трапеза и в бесовската трапеза” (1 Кор. 10:21).

Св. ап. Павел обръща внимание на  пренебрегването на най-светия момент от Господната трапеза – причастяването с тялото и кръвта на Христос. Някои от коринтските християни идвали на Господната вечеря с цел да ядат и пият, и тъй като на тези вечери от приносите се хранели най-вече бедните, то богатите участници се стараели бързо да се нахранят от своите приноси, така че бедните да не ги оставят гладни. За тези участници Евхаристията стояла на заден план. Вместо да се събират благоговейно и да ядат мълчаливо, вместо да изпитват себе си в достойно приемане на Евхаристията, коринтяните започнали да се грижат само да се чувстват физически пълни. С възмущение св. ап. Павел  съветва такива участници в християнските вечери да се хранят вкъщи, за да не оскверняват Господнята трапеза с лакомия: “Защото всеки бърза да изяде преди другите своята вечеря, тъй че един остава гладен, а друг се опива. Нямате ли къщи, за да ядете и пиете? Или презирате Църквата Божия и засрамяте ония, които са немотни?Какво да ви кажа?Да ви похваля ли за това? Не похвалявам.“ (1 Кор.1:21-22).

Постепенно с увеличаване на църковните общини след като християнството било обявено за позволена религия, злоупотребите зачестили и вечерите на любовта започнали да се превръщат в обикновени светски тържества. Това вероятно е основната причина за прекратяването на агапите, които през 5 век напълно престанали да съществуват. В този период агапи вечерите преминават в степен на благотворителни общества. Когато очакванията на християните за Второ пришествие на Христос, към края на I-ви век не се сбъднали, есхатологичния характер на първоначалното християнство, постепенно изчезнал, Християните влезли в обществения живот и постепенно престанали да така загрижени за настъпването на последния ден. Вярата се разклатила, а безразлични и суеверни хора влезли в християнството. Агапите придобили степен на благотворителни институции. Появила се спешна нужда от нравствено осветляване на християнското учение.

Глава III

Празнуване на Пасха и Св. Евхаристия в следапостолско време

1. Пасха и св. Евхаристия по време на гоненията ( II-III в.)

Обособяването на празника Пасха в ранната Църква е пряко следствие от новия смисъл, придаден на Христовата смърт и Възкресение на старозаветната Пасха. Непосредствено в първата година след Христовото Възкресение е започнало честването на Християнската Пасха, която е не само продължение, но и изпълнение и завършек на старозаветната. След обръщението си в християнството, евреите продължили да празнуват Пасха, но вече в нов контекст, според апостолското учение, разкрито в Новия Завет.

Сведенията от  II век, които са достигнали до нас, ни дават достатъчна информация, от която можем да съставим пълна картина на празнуването на Пасха по онова време. Първоначално християните са отбелязвали ежеседмично кръстната смърт и възкресението Христово, като петъкът е бил ден на пост, възпоменаващ страданията Христови, неделята – ден на радост. Така например, в своята Първа Апология св. Юстин Философ пише: “И ние се събираме заедно в неделята, защото е първият ден, в който Бог преобрази тъмнината и бездната и създаде света; и Иисус Христос нашия Спасител Възкръсна от мъртвите в този ден; защото те Го разпънаха на кръста в деня преди съботата; и в деня след съботата, който е неделя, Той се яви на апостолите и учениците Си и ги научи на тези неща, които ти представихме, за да ги имаш предвид”. Това изявление на св. Юстин ясно говори, че през разглеждания период Западната църква имала вече богословски вярна изградена и издържана интерпретация на евангелските събития, които описват последните дни от живота на Иисус Христос и Неговото Възкресение.

В ранната църква събранието на християните било евхаристийно, защото на него се правило евхаристийното преломяване на хляба или Господнята вечеря. Целта на тези събрания била предимно да се осъществи Църквата, което става най-вече чрез Божествената Евхаристия. През този период, характерен с гоненията срещу Църквата отстрана на римската власт, сведенията за извършването св. Евхаристия са твърде оскъдни, тъй като евхаристийните чинове не са могли да бъдат записвани, както поради страх от гонителите, така и поради така наречената “дисциплина аркана” – страх да не се изложи светинята на поругаване от страна на враговете. 

До началото на IV век християните нямали възможност да се събират на обществено богослужение без да бъдат притеснявани. Те извършвали Евхаристията тайно, на скрити места – частни домове или катакомби, като наричали своите богослужебни места – дом Божий, дом Господен, църква, дом молитвен. При това положение е било невъзможно да се извършват тържествени служби, а църковното богослужение не търпяло никакво развитие. 

Но въпреки преследванията, християнското богослужение са характеризирало с изключителна динамичност, с непрекъснато развитие и обогатяване. Причина за това намираме в повествованието, което ни дава Дееписателят относно слизането на Светия Дух в деня на Петдесетница. Тогава голяма благодат била върху всички повярвали, а харизмите се изразявали в изцерителни дарби, в говорене на разни езици, в пророчества, в молитва и славословия. Особено характерна черта на християнското богослужение от този период продължавала дa бъде свободното съставяне на богослужебни текстове, които все още не били записвани.

Молитвите и песнопенията се произнасяли устно и спонтанно – според молитвения дар и сърдечното разположение на предстоятелите. Така например св. Юстин Философ свидетелства, че по негово време при извършването на Евхаристията, предстоятелят възнасял молитви и благодарения “колкото можел”, като се молел със свои думи. При такова състояние на духа не е било възможно да се запазят в писмена форма определени евхаристийни молитви.

През периода на II век последованията в Евхаристията все още били свързани с юдейските ритуални вечери, в тях имало елементи, характерни за синагогалното богослужение. Продължило свободното съчиняване на евхаристийни молитви, но се появили и първите записани последования. 

Запазени са сведения, които ни позволяват да съставим пълна картина  на празнуването на християнската Пасха по онова време. Запазени са четири литургически паметници: кратък литургичен чин, намиращ се в Дидахи, литургичен чин на св. Юстин Философ (кръщелна и неделна литургия), кратка етиопска литургия, наречена “Иполитова”, понеже се съдържа в Апостолските постановления на св. Иполит Римски, и описание на литургичен чин от 2-3 век, съдържащо се в книга втора на Апостолските постановления. Всички литургични текстове, в своето разнообразие отразяват и застъпват в себе си елементи, които са вложение в основата на Тайната вечеря, които елементи съставят така наречената Анафора (възношение), молитва на евхаристийния канон. Евхаристийната молитва имала отделни части които включвали благодарение за изкупителния подвиг на Спасителя, кратко описание на Тайната вечеря, епиклеза и ходатействена молитва за Църквата. Появили са се и непълни форми на възпоменание на събития от земния живот на Иисус Христос, които са оформили по-късно анамнезата. 

Самата структура на литургията изложена в 65 и 67 глава на “Първа апология” и 41 глава на “Разговор с Трифона юдеина” на св. Юстин Философ включвала обща и специална част. Общата част съдържала: четене на текстове от Стария и Новия Завет, проповед и тълкуване на прочетеното от предстоятеля, напускане на оглашените, обща молитва, целувка на помирението.

Специалната част включвала: подготовка и освещаване на хляб и вино, смесено с вода, приемане на св. Причастие, изпращане на дякони да причастят болни и немощни членове на християнската община. 

Ето какво описание дава св. Юстин Философ на литургичния чин: 

“След като новопокръстения бъде поздравен с целувка, на предстоятеля на братята принасят хляб и чаша вода и вино; като ги вземе, той, с името на Сина и Св. Дух, въздава на Отеца на всичко хвала и слава и извършва подробно благодарение за това, че Той ни е удостоил с тая милост. След като свърши молитвите и благодарението, целият присъствуващ народ отговаря: “амин!”. “Амин” е еврейска дума и означава – “да бъде”! След благодарението на предстоятеля и възгласа на целия народ, така наречените у нас дякони дават на всеки от присъствуващите да се приобщи с хляба, над който е извършено благодарение, и вино и вода, и отнасят на ония, които отсъствуват” ( I Апология, 65 гл.).

А за Евхаристията казва: “Тази храна у нас се нарича Евхаристия и никому другиму не се позволява да участва в нея, а само на оня, който вярва в истината на нашето учение и се е омил в банята на опрощаване на греховете и във възраждането (Кръщението) и живее тъй, както е определил Христос. Защото ние приемаме това не като обикновен хляб или обикновено питие, но както Спасителят Христос, чрез Словото Божие се въплътил и приел плът и кръв заради нашето спасение, тъй и тая храна, над която е извършено благодарение (освещение) чрез молитвата на Неговото Слово, и от която чрез уподобление (асимилация) нашата плът и кръв се хранят, както сме научени, е плът и кръв на въплътилия се Иисуса. Защото Апостолите в написаните от тях възпоменания, които се наричат Евангелия, предали, че така им било заповядано: Иисус взел хляб, благословил и казал: “Това правете за Мой спомен; това е Моето тяло”. По същия начин взел чашата, благодарил и казал: “Това е Моята кръв и им подал ( I Апология, 66 гл.).

“В така наречения “ден на слънцето” (неделя, в с. м. ) у нас става събрание. …четат се, колкото позволява времето, възпоменанията на Апостолите или писанията на пророците. След като четецът престане, прави словесно поучение и увещание да се подражава на тия прекрасни неща. След това всички заедно ставаме и възнасяме молитви. А когато свършим молитвите, тогава, вече ви казах, се принася хляб и вино и вода, и предстоятелят също отправя молитви и благодарение  колкото може. Народът изразява съгласието си с думата “амин” и се раздава на всеки и става приобщаване с Даровете, над които е извършено благодарение, а на отсъствуващите се изпраща чрез дяконите” ( из I Апол., 67 гл.).

Първите християни спазвали еврейските обичаи, включително и празнуването на съботата. През II век обаче, неделята заместила съботата, а Лаодикийския събор забранява с 29 правило на християните да празнуват съботата и заповядва на всички да празнуват главно неделята. Много църковни писатели споменават за честването на неделята от цялата Църква. Например св. Игнатий Богоносец в посланието си към магнезийците съветва да напуснем съботата и да живеем “живот на Възкресението, в което и нашия живот ще свети чрез Него и Неговата смърт”.

Освен св. Юстин Философ, древният църковен писател Тертулиан също нарича неделята деня на слънцето, апелирайки към езичниците, защото езичниците наричали така този ден от седмицата. А в апела си към юдеите, когато трябвало да разграничат неделята от съботата, я наричали ден на възкресението на Господа или просто ден Господен. Неделята станала синоним на Христовото Възкресение, а същевременно и на Евхаристията.

Ранните християнски писатели ни информират и за честването на годишния ден от смъртта и Възкресението на Христос, т.е. Великден, когато отново вярващите се причастявали със светите Тяло и Кръв Христови. Това е св. Ириней Лионски в своето послание до епископ Виктор в Рим, папа Иполит Римски, две книги за Пасхата на Мелитон Сардийски, съчиненията на Аполинарий, епископ на Йераполис, Климент Александрийски и др. Според тях първоначалният празник на Великден е бил празник на страданието и смъртта на Христос. Това е така наречената “кръстна Пасха” или “догматическа Пасха” празнувана на 14 нисан в деня на еврейската Пасха. Празникът е бил придружен от пост, след което е следвал и празникът на самото Възкресение – Възкресна Пасха. Древната Църква ясно разграничавала Кръстната Пасха, която се отбелязвала в седмицата преди самото Възкресение, от Възкресната Пасха, отбелязвана в седмицата след Възкресението.

От особено значение в този случай е фрагментът от писмото на св. Ириней до епископ Виктор, който ни дава ценни данни за годишния празни Пасха. Това писмо става повод за спорове около времето на празнуване на Пасхата – дали тя трябва да се празнува заедно с юдеите на 14-ия ден от месец нисан или в първата неделя на пълнолунието след този ден. По думите на светеца: “Спорът не е свързан само с деня на празника, но и с поста. Някои смятат, че е необходимо да се пости един ден, други – два дни, а някои смятат, че трябва да се пости повече дни. Има и такива, които смятат, че трябва да се пости четиредесет (часа) през деня и през нощта”. Това свидетелство ни помага да разберем от къде е започнало оформянето на постът на днешната Четиридесетница. Този пост бил свързан с желанието на някои църковни общини да се пости заедно с оглашените, които постили четиридесет дни преди кръщението си. За това свидетелства Тертулиан, който казва: “Най-тържествения ден за кръщение е Пасха, когато се извършили Господните страдания, в които се кръщаваме ние… Тъй като Спасителят е постил 40 дни след кръщението, и ние трябва да правим същото”. Поради тази причина този пост започвал да придобива предпасхален характер. През III в. на някои места четиредесетдневният пост бил заменен от много по-кратък, в Александрия например, където постът траел само няколко дни.

И други паметници говорят за пост преди Пасха, за прекратяване на поста в съботната нощ и за характера на празника. В своите правилата св. Иполит Римски например казва: “Нощта на възкресението на нашия Господ Иисус Христос трябва да се спазва с голямо усърдие, защото Той е най-великият. Затова нека никой през тази нощ не спи до зори: а след това да умие тялото си с вода, преди да пристъпи към Пасха, и нека целият народ се радва. Защото тази нощ спасителят е дарил свобода на цялото творение; и тогава празникът празнуват и небето и земята, и всичко, което е и на небето, и на земята, защото Той е възкръснал от мъртвите и се е възнесъл на небето и седи отдясно на Отца, откъдето ще дойде в славата на Отца със Своите ангели, и ще въздаде на всеки според делата му; които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане, както е писано.”

Евсевий Кесарийски  в своята “Църковна история” дава сведения за празнуването на Пасха. Според него църквите в проконсулска Азия празнували Пасха, т. е. спасителната кръстна смърт на Христа на 14 нисан (независимо какъв ден се пада), в който и юдеите празнували своята Пасха. Всички други Църкви на Запад, а и някои на Изток, празнували празника Пасха или Възкресението на Иисус Христос, в първия неделен ден след еврейската Пасха на 14 нисан. По-късно Пасхата празнувана на 14 нисан била наречена “кръстна Пасха”, а Пасхата, празнувана в първия неделен ден след 14 нисан – Възкресна Пасха. Според свидетелствата на мнозина св. Отци от ранната Църква всяка от двете традиции претендира да е апостолско наследство.

Важното в случая е, че първите християни празнували своята Пасха по християнски: на 13 нисан са извършвали възпоменание на Тайната вечеря, след това, на 14 нисан следвала Кръстната Пасха, а подир нея, на третия ден след 14 нисан идвала възкресната пасха.

2. Пасхата и Св. Евхаристия след прекратяване на гоненията (IVв. )

През този период се поставило началото на византийската епоха, когато се прекратили гоненията срещу християните и християнството постепенно се преврнало в господстващо вероизповедание. Това е така наречения Златен век на св. Евхаристия, както го наричат някои богослови. 

В началото на 313 г. в град Милано, северна Италия император Константин Велики и неговия съуправник Лициний, издали указ – тъй наречения Милански едикт на веротърпимостта, според всеки имал право да изповядва своята религия и се разрешавало свободно приемане на християнството. С този едикт било поставено начало на нов, спокоен и плодотворен период в развитието на църковния живот. Гоненията престанали  и започнала епохата на свободния живот. Християнската Църква променила своя статут, което било последвано от мащабно за времето си строителството на храмове. Това довело до сериозни промени в богослужението, което прераснало в така нареченото храмово богослужение. 

Светата Евхаристия продължавала да бъде център на християнското богослужение, а самата тя през този период претърпяла благотворно литургическо развитие. Появили са се различни литургийни чинове във всяка поместна църква, чието външно литургическо оформяне било повлияно както от еврейското синагогално богослужение, така и от местните култуве. Така например към общите за всички литургийни молитви започнали да се прибавят и нови – плод на местната богослужебна традиция и на нови религиозни нужди.

От този период са литургийният чин от книга VIII на “Апостолски постановления” (380 г.), Пътепис на испанската монахиня Етерия (IV в.), подробно описание на съвременен литургиен чин от св. Кирил Йерусалимски (+386 г.), съчинения на св. Йоан Златоуст (+407 г.) и др.

В края на IV в. литургията в Константинопол имала следния ред:

    • -Вход на епископа,
    • -Сядане на синтрона и начало на литургията с “Мир на всички”,
    • -Четива от Стария Завет, от Деяния на светите Апостоли и посланията и евангелско четиво,
    • -Проповед от амвона, 
    • -Отпуст на оглаените,
    • -Отпуст н каещите се,
    • -Ектения и молитва на верните,
    • -Целувка на помирението,
    • -Евхаристийна молитва,
    • -Молитвата “Отче наш,
    • -Главоприклонителна молитва,
    • -Причастие

Постепенно се оформили и частите анафората. По този начин древните кратки довизантийски литургични чинове, които били тясно свързани с юдейските ритуални вечери и синагогалните служби, постепенно били заместени с нови последования, много по-големи по обем. С развитието на храмовото богослужение евхаристийните събрания станали пищни и величествени богослужебни последования. Излезли извън домовете и катакомбите, те се извършвали в новопостроени или взети от езичниците храмове. Извършвали се от множество свещено и църковнослужители, а в самото събрание участие взимали както императора, така и хиляди християни.

За съжаление обаче апостолската приемственост бил дълъг процес, който продължил няколко столетия. Това бил периодът да очистване на християнството от юдейското наследство. В “Слова срещу евреите” св. Йоан Златоуст ясно говори, че и през втората половина на IV век християните продължавали да са под въздействието на юдаизма. Така някои то тях продължавали да се обрязват, да спазват юдейският закон за чисти и нечисти храни, да пазят съботата и да посещават синагогите съботен ден, да празнуват юдейската Пасха и др.

2.1 Първи Вселенски събор и решението за Пасха

В края на II в. се появили спорове за времето кога да се празнува Пасха – от кой де да започне празнуването. Както вече споменах църквите в Мала Азия започвали празнуването на Пасхата едновременно с евреите – на 14 ден на месец нисан, наричайки това празнуване Кръстна Пасха. След един ден те вече празнували Възкресна Пасха, в памет на Спасителното Възкресение. При такъв ред на празнуване Възкресенската Пасха би могла да се падне в който и да било ден от седмицата в зависимост от товав кой ден се случва 14 нисан. 

По голямата част от християнските църкви, обаче, в това число и римската, имали друга практика. Те също празнували кръстна и възкресна Пасха, само че кръстната Пасха празнували в първия петъчен ден след 14-ти нисан, а след един ден – възкресната Пасха. Празнуването на Христовото Възкресение винаги съвпадало с неделния ден на седмицата.

През 167 г.  град Лаодикия бил свикан събор, на който според свидетелството на историка Евсееий, “произлязъл голям спор за Пасхата”. Решението на събора по този въпрос било да се празнува Възкресение Христово в неделен ден. 

С решението на Лаодикийския събор обаче, споровете за празнуването на Пасхата не стихнали. Малоазийските църкви продължили да пръзнуват Възкресение едновремено с евреите, а Римския епископ Виктор, от своя страна поискал от тях да възприемат практиката на Римската църква. След като те категорично заявили несъгласието си с искането на Виктор, били отлъчени със грамоти от общение с Църквата. Но тъй като епископите на малоазийските и други християнски общини не признавали юрисдикцията на едноличния авторитет, не отдали на това никакво значение.

Лионският епископ Ириней написал послание до Виктор, от името на Галските църкви, в което посочвал, че в християнските църкви има различия и в други обреди, но това не им пречи да бъдат помежду си в мир и единство.

След като всички тези спорове не дали резултати и разликата в празнуването на Пасхата продължавала да съществува, въпросът бил отнесен до събранието на Първия Вселенски събор.

Съборът бил свикан в град Никея, провинция Витания на 20 май 325 г. от император Константин Велики, по повод разрешаването на два въпроса: догматически въпрос свързан с Божеството на Господ Иисус Христос, възбуден от лъжеучението на Арий и въпросът относно времето на празнуването на Пасха.

На този събор Църквата осъдила Арий като еретик, който без никаква предпазливост изложил лъжливото си учение пред цялото събрание. Той твърдял, че Словото не е съвечно с Отца, нито пък двамата имат една същност; в началото Бг е бил сам и Той е създал Сина от нищо, чрез акта на волята Си; Синът е бил Бог, защото притежава придадена Му божественост. От своя страна Църквата изготвила официално изложение на вярата, което изключвало грешките на Арий и имало за цел да опази истинската вяра. При оформянето на текста възникнали някои дебати, в резултат на които бил предложен от императора термина “единосъщен”, като кратък, ясен и достатъчен израз на истината, че Сина има същност с Отца.

По въпроса за празнуването на Пасхата, никейския събор взел решение “единодушно за всички”. То определяло, че празникът трябва да се чества навсякъде в един и същи ден, в съответствие с правилото, вече съгласувано на събора в Арл през 314 г., където спорът за празнуването на Пасхата за Западните църкви бил решен. Александрийският епископ трябвало да продължи, както досега, да уведомява чрез Пасхално послание другите църкви в кой де се пада Пасха през следващата година. Запазени са сведения за такива Пасхални послания на св. Атанасий Велики. Той всяка година отправял послание до подведомствените му египетски църкви. От 39-те Пасхални послания около 15 са открити в по-ново време в сирийски превод и издадени през 1848 г. от английския учен Кюртон.

Първият Вселенски събор определил празнуването на християнската Пасха да бъде отделно от юдейската Пасха (14 нисан), и непременно в първата неделя, съвпадаща с деня на пролетното равноденствие, или непосредствено след него.

На Първия Вселенски събор е извършено и унифицирането на всички практики, свързани с начина на пост по време на празнуването на Пасхата. Поради тази причина император Константин Велики написал писмо до епископите, които не присъствали на събора: “Нашият Спасител ни е дарил един ден, в който да празнуваме нашето освобождение, тоест деня на Неговите свети страдания. Размислете сами според вашата святост, какво невежество е, когато едни постят, а други се веселят, и после, след деня на Пасха, едни прекарват дните празнувайки, а други още спазват установения пост”.

2.2 Календарният въпрос относно празнуването на Пасха

През 46 г. пр. Хр. по нареждане на Гай Юлий Цезар влязъл в сила т. нар. юлиански календар. Юлианският календар води началото си от Египет, където астрономията била силно развита. По време на своето управление Гай Юлий Цезар решил да направи сериозна реформа в използвания от него древен римски календар. Завладявайки Египет, той се запознал с египетския календар, който му бил представен от един от главните египетски астрономи Созиген. Той поправил календара, като в основата му заложил годишното разположение на слънцето спрямо звездите. Въведеният 12 месечен календар бил наречен по името на своя инициатор – “Юлиански”. Императорът заповядал той да бъде въведен в цялата Римска империя. Той станал календарно-математическа основа за пасхалистичните изчисления. След Първия вселенски събор църковен календар станал имено юлианския календар, тъй като ставайки основа на пасхалистичните периоди, той започва да се използва в изчисленията на целия богослужебен и църковно-празничен кръг. 

Юлианският слънчев календар следвал тропическата (а не астрономическия) година. Когато той бил приет пролетното равноденствие съответствало на 25 март, каквото е било и по времето на Христос. Важно е да отбележим, че юлианският календар не бил съвършен, тъй като се получавала разлика между него и астрономическия. Според слънчевото време той закъснявал един ден на всеки 28 години. До времето на Първия вселенски събор той бил изостанал с три дни. Затова отците от Никейския събор решават да ремонтират календара, като изпуснат три дни от него, за да се изравни той с астрономическия и календарното пролетно равноденствие да съвпадне с астрономическото. Така датата 18 март 325 г. става 21 март 325 г. 

Когато Юлианският календар бил приет през 46 г. пр. Хр., пролетното равноденствие съответствало на 25 март, каквото е било и по времето на Христос. Римската църква настоявала за тази дата, защото с нея била свикнала, но в последствие отстъпила и цялата Христова Църква възприела 21 март като дата на пролетното равноденствие.

Първите християни са празнували Пасха в същия ден, в който юдеите са извършвали своята Пасха – на 14 нисан. Те са възприели това от апостолите, които следват примера на своя Учител. Той по време на земния си живот е взимал участие в юдейските празненства.  Практиката да се празнува Пасхата заедно с юдеите била особено силно застъпена, както вече споменах, в малоазийските църкви, които и затова са били наречени “четиринадесетници”. Останалите църкви извършили пасхална реформа и започнали да празнуват Пасхата в първия ден след 14 нисан, с цел да се отбележи историческия факт, според който Христос възкръсва в “първия ден след събота” (Мат. 28:1), т. е. неделя. Тези различия били повод за съблазън и довели до спорове между отделните църкви, но те не предизвикали църковно разделение, тъй като въпросът за празнуването на Пасха не се явява догматически.

Проблемът с датата на празнуването на Възкресение Христово е бил свързан с  факта, че в Палестина тогава са се ръководели от лунния календар, а в Римската империя е бил в употреба основно слънчевият юлиански календар. При лунния календар месеците продължавали от новолуние до новолуние. Били са подвижни, движели са се напред, назад и следователно цялата лунна година започвала по-рано или по-късно, – била също подвижна. Лунната еврейска календарна година съдържа 12 лунни месеца по 29 денонощия – проблизително 354 дни, а Юлианската календарна година има 365 дни. През II в. юдеите започнали реформата в своя календар, за да престанат грешките, които се появяват от лунния календар, който досега използвали. За да се приравнят двете календарни години, на всеки 19 години, 7 пъти се прибавял в края на лунната година 13-ти месец, наречен втори адар, по името на последния месец в лунния календар. Ако не се прилагал този втори адар, а веднага след първия адар се поставял месец нисан, се получавало така, че в една година има две пасхални пълнолуния и две юдейски пасхи, като втората по време е неправилна. 

За християните, в годините, когато имало наличие на такъв втори адар, се празнувало късен Великден. Това е така, тъй като месец нисан, който е първият месец от годината, започвал по-късно, поради наличието преди него на месец втори адар, който се отнася към предходната година. Затова за християните приравняването на лунната календарна година със слънчевата година посредством 13-ти месец адар е било необходимо, за да се избегне празнуването на Великден преди юдейската пасха. Следяло се е кога в действителност, по правило, се падал денят на юдейската Пасха, за да може след него, канонически правилно да се празнува Възкресение Христово – християнската Пасха.

Това, че на лунния календар датите постоянно са се менели, за разлика от слънчевия, където те са били фиксирани, внасяло объркване сред християните. Не можело да се стигне до споразумение на коя дата да се празнува Пасхата – някои предлагали да се установи една дата по слънчевия календар, други предлагали да се водят по лунния календар и да приемат деня, в който според лунния календар е възкръснал Христос. Поради това в различните краища се е празнувал по различно време този най-велик за християните празник, което предизвикало спорове.

При изчисленията на своята пасхалия юдеите не съблюдавали кога се пада пролетното равноденствие. При изчисляването на християнската Пасха според новия реформиран юдейски календар се получавало така, че тя понякога се падала преди началото на пролетното равноденствие. В резултат на тази реформа на християните се налагало да празнуват веднъж преди пролетното равноденствие, веднъж след него., което наложило те да съставят своя независима пасхалия – собсвтени пасхални таблици за изчисляването на Пасха, – за да могат винаги да празнуват след пролетното равноденствие. Затова те спрели да се съобразявали с новия юдейски календар, който не отразявал правилно датата 14 нисан. Малоазийските църкви продължили да празнуват Пасхата по юдейския календар, на 14 нисан, в резултата на което се стигнало до там, че понякога разликата в празнуването на Пасхата между малоазийските и другите църкви стигала до 5 седмици.

На Първия Вселенски събор е било разисквано и решено празнуването на Пасхата да става от всички църкви в един ден, което става ясно и от посланието на император Константин до епископите, които не са присъствали на събора. Но трябва да се подчертае, че Първият Вселенски събор не е оставил нито едно правило или канон относно празнуването на Пасхата. Постигнато е просто едно приятелско споразумение постановление, според което Пасхата трябва да бъде празнувана съгласно обичая, установен в Александрийската църква. Т. е., отците на събора са се споразумели празнуването на християнската Пасха да не съвпада с празнуването на юдейската Пасха. Решенията на събора са били насочени против зависимостта на християните от датата на юдейската Пасха, а не против извършването на празника в един ден с юдеите. 

Така, че Църквата е започнала да следва в своя празничен цикъл Юлианския календар, чиито изчисления се използвали в Александрийската църква, славеща се още от древност с изкусните си астрономи, но не защото той бил свят или богоустановен, а защото е бил актуалният светски календар за Римската империя и съвпадал с изискванията на Никейския събор. В този смисъл се разбират и 7-мо апостолско правило и 1-во правило на Антиохийския събор. 

7-мо правило на св. Апостоли гласи: “Епископ, презвитер, или дякон, който празнува сетия ден на Пасхата преди пролетното равноденствие наедно с юдеите, да бъде низвергнат от свещен чин.” 

1-во равило на Антиохийския събор от 341 г., позовавайки се апостолското правило и на решението от Първия Вселенски събор гласи:  “Да бъдат отлъчени от общение и изключени от църквата всички ония, които дръзват да нарушат постановленията на светия и велик събор, станал в Никея в присъствието на благочестивия и боголюбезен цар Константин, относно празника на спасителната Пасха, ако продължават да противоборстват срещу доброто установление. Това постановяваме за миряните. А ако някой предстоятел на църква, епископ, презвитер или дякон след настоящото определение дръзне да се отдели и заедно с иудеи празнува Пасхата за развращаване на човеците и за смущение на църквите, такъв светият събор отсега още осъжда на изключване от църквата, понеже е станал причина не само за своя грях, а и за разстройство и за развращаване на мнозина. И съборът изключва от свещенослужение не само такива, а и всички ония, които дръзват да са в общение с тях, след като са били низвергнати от свещенство. При това низвергнатите се лишават и от онази чест, която, според светото правило, им принадлежи извън олтара като на просветени.”

Според тълкуванието на 1-во правило на Антиохийския събор от православния епископ Никодим, същността на определението на Първия вселенски събор, е следното: Пасхата трябва винаги да се празнува в неделя; тази неделя трябва да е след първото пълнолуние, което настъпва след пролетното равноденствие; ако се случи тази неделя да съвпада с юдейската Пасха, то християнската Пасха следва да се празнува в следващия неделен ден.

Тази формула се разделя на три момента: 1) пролетно равноденствие; 2) пълната луна; 3) неделята. Тези елементи са напълно достатъчни за определяне деня на Пасхата.

Днес и при стария, и при новия стил пасхалията се изчислява, така, както е било поставено в древната Църква след Първия Вселенски събор. Но правилното тълкуване на цитираните правила е следното: “който празнува светия ден на Пасхата, преди пролетното равноденствие наедно с юдеите”, не могат в никакъв случай да се разбират като забрана за празнуване заедно с юдеите или с който и да е било друг, а само като указание за прекъсване на дългопросъществувалата древна практика Пасха да бъде поставяна в зависимост от юдейското изчисление на пасхалията.

Св. Епифаний Кипърски (315-403) твърди, че “пасхата не може да се извърши ако не е минало пролетното равноденствие, нещо което юдеите не съблюдават. Ние извършваме Пасха след равноденствието, когато и при тях това се случи, често заедно я извършваме. А когато те извършват Пасха преди настъпването на равноденствието, те я извършват сами”.

Първият Вселенски събор  имал за цел да уеднакви празнуването на Пасхата в цялата Църква, като това празнуване да става на базата на собствено изчисление на Пасхата, което да не бъде в зависимост от изчисленията на юдеите, без да има каквато и да била забрана за празнуване с юдеите. Цитираните по-горе правила, както и решението на Никейския събор, не забраняват празнуването на Пасха заедно с юдеите, а само забранява тя да бъде изчислявана съгласно техните пасхални таблици.

Повечето църкви обаче, не пожелали да съгласуват празнуването на Пасха съгласно предписанията на Първия Вселенски събор, тоест Пасха да се чества съгласно изчисенията на Александрийската църква. Те следвали свои пасхалии и упорито отстоявали собственото си предание. Едва в началото на IX век във Вселенската църква била установена единна практика за определяна на Пасха съгласно александийското изчисление и на основата на никейските споразуемния. Но след въвеждане от Римската църква на Григорианския календар, той внася реформа и в пасхалното изчисление и поради тази причина не е приет от православните Църкви. Тази реформа става по време на папа Григорий XII (1406-1415 г.). Били нанесени необходимите поправки в слънчевия календар, което позволило да се съкрати значително закъснението – 1 ден на всеки 3200 години. Този поправен календар бил наречен Григориански. От този момент започват да съществуват два календарни стила: стар и нов. Според новия стил равноденствието се пада на 20-21 март, както през IV в. Според новия стил, закъснението през XX в. например, е 13 дена и се пада на 8 март, въпреки, че според пасхалните изчисления, то продължава да бъде 21 март. Новият стил, както го знаем и ползваме днес, отговаря точно на Юлианския календар от IV в.

Заключение

Като обобщение на последния въпрос ще повторим, че до IV в. ранната църква е празнувала своята Пасха по различен начин и в различни дни, в зависимост от юдейските пасхални изчисления. След Първия вселенски събор тя предписала това да става независимо от юдейската пасхалия и задължително след пролетното равноденствие. Възкресение Христово никога не се е празнувало в точно определен календарен ден. В началото е зависело от юдейските пасхални изчисления, а в последствие от изчисленията на Александрийската църква. Така, че то винаги се е падало в различен месец, на различна дата, както е до днес. 

Това идва и от фактът, че в Новия Завет няма нито една указана дата, за разлика от Стария Завет. Евангелистите и дееписателят не са ни оставили каквато ида било дата, въпреки че са били свидетели на случилото се. А това само по себе си е доказателство, че календарът няма, не е имал и не може да има нещо общо с религиозния живот на християните или да играе някаква определяща роля в него: “Един различава ден от ден, друг смята всички дни еднакви. Всеки да постъпва, според както е напълно уверен в ума си. Който различава дните, различава ги за Господа; и който не различава дните, за Господа ги не различава” (Рим. 14:5-6). В посланието към Галатяни, св. ап. Павел уточнява: “Но тогава, понеже не знаехте Бога, служехте на богове, които по естество не са богове; а сега, като познахте Бога, или, по-добре като бидохте познати от Бога, как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изново да им служите? Тачите дни, месеци, времена и години. Боя се за вас, да не би напразно да се съм се трудил помежду ви.” (Гал. 4:8-11).

В заключение на темата може да обобщим: в Стария Завет празникът Пасха се чествал в памет на извеждането на еврейския народ от египетското робство. Той е възпоменание на съдбоносната нощ, когато потомците на Яков за последен път са на семейна трапеза в Египет. От този момент нататък Пасхата е тясно свързана със значението на Изхода: като избавление по Божие благоволение от тежката участ в Египет и като начало на самостоятелен живот, при който постепенно се формира израелския народ. Пасхата в Стария завет е празник на благодарност към Бог Яхве за спасението.

Христос изпълнил старозаветната Пасха с ново съдържание. Всичко друго, което е било преди него е един предобраз, един символ, който има чисто подготвителен характер за това, което ще се случи.

Показвайки Себе Си като Законодател, Иисус Христос, в самия център на старозаветната Пасха, установил новата Пасха, за да покаже, че празнуваното до този момент е служело преди всичко като предобраз на самата истина.

Празнуването на старозаветната Пасха е свързано с предписания за обредната част, които са се спазвали от юдеите, така както се е спазвал целия Закон. Но не винаги Пасхата или споменът за Божието избавление от робството е бил празнуван от избрания народ. Тъмните времена от историята на Израил, когато на престола са управлявали царе, които не познават Бога и не ходят по Неговите пътища, са изпълнени с непознаване на Закона и неизпълнение на наредбите му. Тогава и празнуването на Пасхата е било забравено, принасянето на пасхалното агне  е било заменено с жертвоприношения на чужди богове. Наказанието заради идолопоклонството и непокорността на Яхве чрез Вавилонския плен (578-538 г. пр. Хр.) довежда юдеите до това да осъзнаят колко е необходимо да бъдат верни на Бога и да спазват Закона.

Празнуването на Пасхата от еврейския народ в старозаветно време е било част от Божието домостроителство за спасението на човечеството. Бог не допуснал този най-велик за юдеите празник да бъде изоставен завинаги и върнал Своя народ към богоустановените традиции на празнуването на Пасхата и изпълнението на целия Закон. Но старозаветните жертви за грях и вина, денят на Очищение свидетелствали постоянно на старозаветното човечество за греха, като същевременно го довеждали до осъзнаването на необходимостта от избавление от греха. 

Така празнуването на Пасхата, с всичките предписания, които Бог дава чрез Мойсей, се оказва мостът, по който Божиите люде трябва да преминат, за да влязат в едно ново заветно взаимоотношение с техния Избавител, при което избавлението от греха ще бъде действително и окончателно осъществено, но вече не чрез постоянно принасяне на жертвено агне, а чрез новия и истински Агнец, на когото пасхалното агне  е предобраз.

Празнуването на Пасхата продължило, но вече с вложен нов смисъл. Църквата чества празника на Пасхата, защото Христос извърши на кръста нашето изкупление и дари възможност за спасение на всеки човек. Чрез Своята кръстна смърт Божият Син извел човечеството от плена на греховете, този духовен Египет, и го въвел в Божието Царство. Това е новият изход на Божия народ. Чрез призива “Христос воскресе”, Църквата ни призовава празникът а Възкресението да стане за нас начало на нашето възкресение от греховете и начало на праведен живот в Иисус Христос.

И нещо повече, не само на ежегодния празник Пасха, но и на всяка св. Литургия, която сама по себе си е Пасха, християните унищожават страстите чрез приемането на плътта и кръвта Христови във вид на хляб и вино, които по Божията милост са пренесени за нас и за нашето оправдание.

За празнуването на светата Пасха в първите векове на християнството красноречиво и образно разказва св. Григорий Нисийски: Днес, – казва той, – цялата вселена, като едно семейство, събрано за някаква работа, оставило обикновените дела, като по даден знак се обръща към молитвата. Днес няма пътници по пътищата; не се виждат мореплаватели в морето; земеделецът е оставил плуга и лопатата и се е облякъл в празнична одежда; кръчмите са празни, изчезнали са шумните сборища, както изчезва зимата при появата на пролетта; безпокойствата, смущенията и житейските бури са сменени от тишината на празника. Бедният се гизди като богаташ; богатият се облича много по-великолепно от обикновено; старецът подобно на юношата, бърза да вземе участие в радостта; болният превъзмогва своята болест; децата, с нови премени, празнуват чувствено, защото още не могат да празнуват духовно; девственицата се весели с душата си, защото вижда светлия тържествен залог за своята надежда; майката на семейството, тържествувайки, се радва с всички свои домашни – и тя самата, и нейният мъж, и децата, и слугите, и всички домочадци, всички се веселят… Сега и праведникът се радва и неочистилият своята съвест се надява да се изправи с покаяние. Днешният ден облекчава всяка скръб и няма толкова печален човек, който да не намери утешение в тържеството на празника.”

Screen Shot 2018 08 31 at 17.46.48 e1535726896957Автор:

Милен Атанасов Георгиев – Билли Благ Сун



Сподели

Може да харесате още

Translate »
error: