Твърдение 1: Историята не е поредица от унищожителни събития.

“Скандален Свидетел”: Малък политически манифест за християни - 1 Част, Лий С. Камп

by Editor
138 views
Сподели

РЕЗЮМЕ 

Първата стъпка в намирането на политика, която не е „нито дясна, нито лява, нито религиозна“, е правилното тълкуване на историята. За някои историята не е нищо друго освен „поредица от унищожителни събития“. Тази прочута фраза (най-вероятно е използвата от Чърчил или Тойнби – ред.), добре описва онези, които вярват, че историята няма смисъл, няма посока или цел – няма крайна цел.

Много християни също мислят по следния начин: „Всичко ще изчезне и нищо няма значение. Важна е единствено човешката душа, която ще отиде на небето, когато умрем“. Няма нужда да се занимаваме с тревожни социални или политически въпроси, защото „Бог се е погрижил за всичко“. Политиката и социалните въпроси не представляват интерес за вярващите.

Всъщност ранните християни са смятали, че подобен духовизъм е тежка ерес, която може да унищожи християнската вяра. Те са гледали на човешката история като на сцена за разгръщане на драмата на Божието дело. В тази драма Бог със сигурност ще бъде победител, дори ако Божиите пътища често са неразгадаеми. Бог, който е създал добро творение, ще го възстанови, ще го изкупи и ще го спаси. Бог ще премахне несправедливостта и насилието, както и ще отстрани арогантните могъщи владетели от техните тронни зали и богати домове, ще нахрани гладните и ще освободи угнетените.

В тази велика драма някои хора, колкото и слаби и немощни да са, се съюзяват за Божието дело. В същото време много от надменните и арогантни сили се опълчват срещу Бога и човечеството. Тези надменни сили често служат като слуги на смъртта, докато Богът на живота продължава да се намесва и да разпръсва светлина в мрака.
Но, човешката история не е поредица от унищожителни събития, дори ако терорът идващ от силите на злото ни изкушава да се отчаяме. Историята има цел и кулминация, защото авторът на живота ще надделее над всички лъжи, алчност, злото и войни; затвори и страсти, потисничество и омраза; враждебност, болести, презрение и завист; всичко това ще бъде премахнато и ще настъпи триумф на истината, добротата и красотата, които ухо още не е чуло и око още не е видяло.
(Амин!)

ИЗЛОЖЕНИЕ 

Scream, Викът

Едвард Мунк, “Викът”, 1893 г., масло, темпера и пастел върху картон, Национална галерия на Норвегия.

Картината „Викът“ е наричана Мона Лиза на ХХ век. Емблематичната картина на Едвард Мунк е резултат от ужасяващо видение, което той имал един ден по залез слънце. Разхождайки се покрай фиорд в родната си Норвегия, той казва, че е усетил „безкраен писък, пронизващ света“. Този писък пресъздава съвременното усещане за отчаяние, което не остава никаква надежда, а само тревога, самота и отчаяние.
Художественото безпокойство на Мунк добре илюстрира някои общи философски убеждения за историята: историята няма посока или е просто безкраен и повтарящ се цикъл, или е само поредица от унищожителни събития. Съществуват и религии, предполагаемо християнски версии на такива, които смятат, че човешката история в крайна сметка е маловажна. Тези уж християнски версии постулират някаква надежда, някаква цел, но тя е извън човешката история, тя е награда „там горе“, когато душите ни се понесат към небето. „Нашият истински дом“ – казват те – „е на небето. Не е нужно да се занимаваме със социални, политически или исторически въпроси.“

Едно от терапевтичните решения на „Викът“ на Мунк е просто да не се вглеждаме прекалено внимателно в историята, да не се въвличаме в дела, които не засягат нашето духовно удовлетворение. Ако не обръщате внимание на лагерите на смъртта или на разрухата на градовете, или на системната алчност, залегнала в основата на нашите икономики, няма да има нужда да изпитвате отчаяние. Просто ги пренебрегвате, гледайте към сладкото битие. Това е класическата критика на Маркс: религията като опиат за масите.

Но, както се твърди в много библейски изследвания, „отиването на небето“ не е смисълът на Новия Завет, нито пък ранните християни са вярвали в това.
Наред с най-новата библейска наука, еврейските пророци са предвиждали ден, в който „агнето ще лежи до лъва“, „народите няма да се учат повече на война“ и „мечовете ще бъдат превърнати в плугове“. Поетите и лириците на нашето съвремие настояват, че „ще настъпи промяна“ и че „все още не сме намерили това, което търсим“. А Мартин Лутър Кинг-младши провъзгласява, че има мечта и че „кривата на историята е дълга, но се извива към справедливостта“.

Всички тези поетични изказвания ни насочват към надеждата. Всяко от тях предполага, че в крайна сметка историята не е безсмислена мозайка от суета. Напротив, историята има посока в която несправедливостта се отменя и всеки нейн пленник става пленник на свободата. Това е целта и краят на историята. Не трябва да бъркаме „края на историята“ с края на времето; по-скоро е най-добре да разглеждаме края на историята като крайната цел, към която всички неща се движат.
Историческото християнство настоява именно за това, че историята се е насочила към славно пресъздаване, което само поетите биха могли да изразят. Това убеждение е най-значимата отправна точка за разглеждане на една социално-политическа визия за християнското служение и практика.

НАДЕЖДАТА КАТО ТЪЛКУВАНЕ НА ИСТОРИЯТА 

Историята като ЦЕЛ е идея свързана с понятието НАДЕЖДА. Християнското учение също потвърждава връзката между Целта и Надеждата; и двете утвърждават идеята за посока на историята като по този начин надеждата придобива практическо значение.

Подобно припокриване има и със секулариста, който говори за прогрес, предполагайки някаква посока в човешката история. Както философът Джон Грей1 описва Джон Стюарт Мил2, един от най-изтъкнатите философи на либералната традиция на Запада: „Мил е основател на една ортодоксия – вярата в подобрението, която е безрезервната вяра на хората, които смятат, че нямат религия“.

Ако е вярно, че християнството наистина провъзгласява, че историята има значение и върви нанякъде, то тогава се оказва, че много секуларистки форми за надежда са по-християнски от религиозния духовизъм на някои християни. Или най-малкото можем да кажем, че такива секуларисти са по-християнски в убеждението си относно неизмеримата стойност на цялата човешка история.

Когато секуларистите настояват, че историята има значение – че социалната политика и научната загриженост за Земята имат значение, че икономическата политика и огромното неравенство в богатството имат значение, че индустриализацията на войната и лишаването от свобода с цел печалба имат значение – в това отношение те се проявяват като по-християнски от повечето християни.

Надеждата за Рая, с други думи, твърде лесно се превръща в а-историческа надежда – надежда, която не се интересува от развитието на човешката драма в историята, освен да се надява, че е направен достатъчен добър морален избор, чрез който в края на живота си душата на човека да има възможност да премине през Перлените порти.

Така много християнски съживители са подкопали християнството в исторически аспект повече от секуларистите. Тези християнски съживители са превърнали християнството в религия на съда – индивидът има отговорност само пред Божия престол – отколкото към промяна на кипящата и пулсираща болка на човешката история. Призовава се към един отвъден живот, отдалечен от грижата за човешката история или за доброто Божие творение.

Подобна тенденция допринася за това Малкълм Х да се откаже от християнството и да приеме исляма:

„Белият човек ни е научил да викаме, да пеем и да се молим за някакъв мечтан рай в отвъдното, докато този бял човек има мляко и мед по улиците, павирани със златни долари, тук, на тази земя!“

Един от недостатъците на секуларистката представа за прогрес е неясната липса на съдържание: Какво включва прогресът? Как изглежда той? Какво е неговото съдържание?

Християнското понятие за надежда трябва да се занимава със същите въпроси. Библейският разказ за Сътворението, в който евреите и християните твърдят, че е самата същност на доброто, е незаменим, за да започне да отговаря на тези въпроси. Разказът на Битие за Сътворението не е някакво криптирано научно описание, което е най-добре да се чете като буквален разказ за развитието на космоса. Вместо това разказът на Битие набляга на моралната и естетическа доброта на творението, обоснована и вкоренена в изобилната щедрост на Бога. Това предполага общност, присъща на самата Божия природа. Този самоотвержен Бог е поканил цялото творение и по-специално човечеството, като Негов образ и подобие, да участват в радостта на труда по обработването и култивирането в разгръщащата се история на Божията градина.

И все пак смъртта и нейните слуги измамиха хората, опустошавайки обителта на Бога и човечеството. И още, този Бог, който е добър и дълготърпелив, не оставя човечеството на произвола, а действа с любов, сила и справедливост, за да оправи нещата – като все пак зачита радикалната свобода и воля на човечеството да отхвърли добрите Божии пътища – за да освободи човечеството от робството, в което се е оказало.

„Нови небеса и нова земя“ – така един от пророците нарича силно очакваното изкупление на Бога. Християнството не се е интересувало преди всичко от някакво царство на безплътни духове отвъд пределите на човешката история. Помислете за зашеметяващото възражение на един от ранните църковни мъченици, Юстин. Той бил арестуван и обезглавен заради вярата си. Коментарът му е поразителен. Има някои, „които се наричат християни“, казва той доста подигравателно, които настояват, че „душите им, когато умрат, отлитат към небето“. Такива хора той причислява към „безбожните, нечестиви еретици“.

Това е иронично, странно твърдение: че един ранен защитник на християнството, който отказва да се подчини на изискванията на Римската империя, който настоява, че Исус е Господ, и който е екзекутиран заради позицията си, би казал, че нашият съвременен християнин всъщност не е християнин, а еретик. Юстин не е бил екзекутиран, защото е бил религиозен. Той е бил екзекутиран, защото се е придържал към конкурентно тълкуване на човешката история. Юстин се е придържал към алтернативна политика, която е предполагала, че Божието слово, разкрито в Исус от Назарет, е единственото рационално обяснение, което осмисля живота ни и е единственото рационално основание за надежда.

Възкресяващата сила на Бога, която е възкресила този Исус от мъртвите не само ще възкреси всички нас, но и ще направи нови небето и земята и ще възстанови всичко.
Исус и другите ранни християни не са били екзекутирани, защото са били духовити. Те са били екзекутирани, защото политическата им дейност е представлявала заплаха за властта.

Съдържанието на надеждата 

Пророкът копнее не за задгробния живот, а за оправянето на този живот: за болката от изгубената любов и смъртта на бебетата, за старите скърби и дълбокото съжаление, за плача на майките или виковете на войната. Всичко това ще се превърне в дело на този Бог, който ще изтрие всяка сълза от всяко око и ще оправи всичко.

Чуйте например еврейския пророк Исаия:

Понеже, ето, създавам ново небе и нова земя; 
и предишните неща няма да се споменават 
и няма да дойдат на ум;
 а се веселете и се радвайте вечно в онова, което създавам! 
Защото, ето, създавам Ерусалим за радост и народа му – за веселие.
И ще се радвам на Ерусалим и ще се веселя за народа Си, 
и вече няма да се чуе в него глас на плач и глас на вопъл.
И там няма вече да има кърмаче, 
което да живее само няколко дни, и старец, 
който да не е изпълнил дните си; 
защото момчето ще умре на сто години, 
а който не достигне сто години, ще се счита за проклет.
И ще построят къщи и ще живеят в тях; 
и ще насадят лозя и ще ядат плода им.
 Няма да построят, а друг да живее; 
няма да насадят, а друг да яде; 
защото дните на народа Ми ще бъдат като дните на дърво 
и избраните Ми ще употребят делото на ръцете си.
Няма да се трудят напразно 
и няма да раждат деца за внезапна гибел, 
защото те са род на благословените от ГОСПОДА 
и потомството им с тях.
 И преди още да извикат, 
Аз ще отговарям; докато още говорят, Аз ще чувам.
 Вълкът и агнето ще пасат заедно 
и лъвът ще яде слама като говедото,
а храна на змията ще бъде пръстта. 
Няма да повреждат 
и няма погубват по целия Ми свят хълм, 
казва ГОСПОД. (Исаия 65:17-25)

Голяма част от най-хубавите стихове в историята на човечеството се стремят към тази надежда, бленуват по нея, рисуват я. Улицата от злато, Бог, който изтрива всяка сълза от всяко око, голямата река, която тече от Божия престол, обградена от двата бряга със самото дърво на живота – всички тези поетични образи на Божия триумф – не са изобразени в небето в библейския текст. Вместо това в Откровение 21-22 гл. тази слава се случва тук, в центъра на човешката история, сред нас. Потисничеството ще бъде премахнато, неверието – прогонено, самият плен ще бъде плен на благодатта, не в сладкия миг на времето, а в кулминацията на историята на Бога сред нас. Следователно библейското виждане няма да допусне предполагаемо оттегляне от политиката. Пророците няма да чуят това религиозно преструване, че историята няма значение, и всичко това в името на пиетисткото твърдение, че „Бог ще се справи или погрижи“. Библейските текстове отказват да омаловажат значението на социалното и историческото развитие, няма да гледат отстрани, докато мошениците на смъртта вандалстват и тероризират, няма да ни позволят да отвърнем поглед от горчивите викове на майките, самотната нищета на старците, ненужната смърт на децата. Не! „Пленникът е пленен за благодатта“, „Пусни народа ми!“, „Нека правосъдието се стече като вода и правдата като вечно течащ поток“, „Постъпвайте справедливо, обичайте милосърдието и ходете смирено с Бога!“

Големият парадигматичен момент на християнството идва на политическата сцена с призива на Благата Вест: „Покайте се и повярвайте в благата вест за Божието царство“. Това ново политическо движение на Бога ще доведе до специфични практики, различни от тези на народите, от тези на силните на деня, които погрешно сме приели, че имат монопол върху политическата власт. Това ново политическо движение ще предложи на света нещо съвършенно ново, пред което царете и владетелите биха поклатили неодобрително глава: любов към враговете, практики на помирение, споделяне на богатството, зачитане на брака, отказ от разнообразните ни практики на алчност, похот и приемане на всички практики на живот, милосърдие и доброта.

По всички тези и още много други убедителни начини Писанията ни призовават да се изправим пред болката и съкрушаването в човешката история.
Ние сме призовани да имаме смелостта да изиграем своята роля: да бъдем смели като войника, ангажирани като активиста, предани като евангелиста, усърдни като журналиста – да говорим, да действаме …, да сеем Божиите семена в света, знаейки, че това изисква голям труд, постоянство и готовност да страдаме, обещавайки по време на пътуването в дълбока радост и веселие, приятели и съмишленици, призвани като нас да бъдат носители на края на историята.

Ще откажем да оправдаем Маркс, като не позволим вярата ни да бъде опиат за масите; ще се изправим пред болката и потисничеството и ще провъзгласим добрата новина, че надеждата на цялото човечество, предизвикана във и от нашите сълзи и викове, объркване и гняв, е дошла и ще се прояви. И ние ще се осмелим да живеем според нея.

И така: историята не е поредица от унищожителни събития. Мойсей, пророците и Исус, всеки по свой собствен начин, настояваха, че историята има цел, посока, присъщо и неизбежно значение в целите на Създателя на всичко добро. И горко на онези, които застават на пътя на разгръщането на тази цел от великия Бог, който няма да бъде спрян, докато всичко красиво, добро и истинско не се прояви сред нас.

 

Лий С. Камп

Лий С. Камп

Лий К. Камп (доктор на науките, Университет Нотр Дам). Професор по теология и етика в Университета Липскомб в Нашвил.

 

 

Тук можете да прочетете 2 ЧАСТ на “СКАНДАЛЕН СВИДЕТЕЛ”


Индекс: 

1 Джон Грей, известен британски политически философ

2 Джон Стюарт Мил, Джон (1806-1873) е известен политик, икономист и философ от английска националност, който се откроява като теоретик на утилитарната мисъл, както и като представител на школата на класическата икономика. Начинът му на мислене е силно повлиян от либералните и прогресивни идеи.


Сподели

Може да харесате още

error: