Твърдение 2: Краят на историята вече е започнал

"Скандален свидетел": Малък политически манифест за християни - 2 част, Лий С. Камп

by Editor
50 views
Сподели

РЕЗЮМЕ

Както беше отбелязано, християнството, юдаизмът и ислямът споделят важното убеждение, че историята има цел и посока. Макар че подробностите могат да се различават, тази цел на историята включва възстановяване на всички неща.

Втората стъпка в конфигурирането на едно християнство, което не е “нито дясно, нито ляво, нито религиозно”, се намира точно на мястото, където християнството, юдаизмът и ислямът се различават: 

Християнството провъзгласява, че с Исус от Назарет стартира краят на историята, която християнството, юдаизмът и ислямът очакват. Юдаизмът и ислямът отхвърлят това.

Следователно можем да разберем по-добре християнството, като го наречем ТЪЛКУВАНЕ НА ИСТОРИЯТА, вместо религия. За християните възкресението на разпнатият Христос е основното историческо твърдение, на което християните залагат живота си: то поставя началото на края на историята, оправдава пътя на Христос и открива нова политическа възможност в света. Възкръсналият Христос ни приканва да живеем според края на историята, който вече е открит, но все още не е напълно осъществен в пълнота.

Твърденията на този Христос са допълнително оправдани от една общност, която живее по Неговия Път – и все пак това едновременно представлява сериозна заплаха за християнството, тъй като християните, в своите провали, могат да се превърнат в най-голямата заплаха за собствената си вяра.

ИЗЛОЖЕНИЕ

Централно място в християнската вяра заема твърдението, че историята не е поредица от унищожителни събития; историята има посока и цел и че тази цел не се намира извън самото творение и космос, а всъщност е “ново небе и нова земя” – нова реалност. 

Пророците и поетите, певците и авторите на песни са се опитвали да намерят думи и текстове, които да поддържат този копнеж. Защото тази предстояща реалност трябва да бъде нещо много повече, отколкото можем да си представим в настоящите реалности. Следователно християните пеят песни, пишат стихове и рецитират думите на старите пророци.

Християните не са ексклузивен клуб по отношение на убеждението, че историята има забележима посока. Много светски настроени хора, капиталисти и комунисти, мюсюлмани и евреи също са съгласни, че историята има цел и посока. (Разбира се, има и други, като например много идеологически ориентирани еволюционисти, които не вярват, че историята има такава цел и посока, която Христос е открил).

Има една важна разлика между християнството, което твърди, че краят на историята е навлязъл в човешката история, защото е бил открит чрез служението, смъртта и взкръсението на Христос от другите така наречени исторически религии, като юдеизма и исляма, които твърдят, че краят на историята все още предстои. 

Това твърдение предоставя плодотворна тълкувателна леща, през която да се чете Новият завет. Разгледайте по този начин евангелските истории, като например изцелението на болестите, опрощаването на греховете, помиряването на враговете, споделянето на богатствата, изучаването на пътищата на мира, триумфа на живота над смъртта. Всички те не са нищо друго освен нахлуване на края на историята в настоящето. Дете болно до смърт, вдигнато от леглото си изцелено, е само първият плод на края на историята. Представител на империята, който раздава на бедните своето незаконно придобито богатство, е само изблик на целта на историята. Десен консерватор и ляв радикал, седящи на една и съща маса и споделящи заедно хляб и вино, е само предвкусване на помирението на всички неща.

По същия начин тази тълкувателна леща може да се използва когато се чете апостол Павел. На пръв поглед изглежда, че той говори от две различни перспективи за едно и също нещо, като в един момент говори за вече настъпило спасение, а в други моменти – сякаш чакаме Божието спасение. Изведнъж подобно двусмислие изглежда напълно правдоподобно, ако имаме под ръка тази леща за едно царство, което е открито, но все още не е в пълнота.

Едуард Хикс, "Мирното царство", около 1834 г., маслени бои върху платно, Национална художествена галерия.

Едуард Хикс, “Мирното царство”, около 1834 г., маслени бои върху платно, Национална художествена галерия.

Божие царство осигурява пролептична политическа позиция.

Какво е значението на думата “пролиптичен” върху вече разкритото царство? 

Пролептичен е граматичен термин, който описва едно бъдещо събитие, което ще се случи толкова сигурно, че се говори за него в сегашно време. Като илюстрация, когато момчетата ни бяха малки, една сутрин бях готов да ги закарам на училище. Стоейки в кухнята с десетгодишния ни второроден син Дейвид, извиках нагоре по стълбите към по-големия му брат: “Чандлър, аз съм в колата”. Дейвид тихо отвърна: “Не, не си, татко. Ти стоиш в кухнята.” “Дейвид – отвърнах нетърпеливо, – това беше пролептично изявление.”

Толкова бях сигурен в това, което предстоеше да се случи, макар и все още в бъдещето, че говорех за него в сегашно време. Това е пролептичният (пророчески, бел. на редк.)  глас, който описва призванието на Църквата на Христос в света. Това е ключът към християнската етика и всъщност ключът към разбирането на голяма част от самия Новозаветен текст. Християнското ученичество ни призовава към пролептична (пророческа, бел. на редак.) позиция, в която въплъщаваме и свидетелстваме за Божието царство, което Бог разкри. Ние се трудим сега, като орем, сеем, поливаме и жънем разнообразните първи плодове на това все още предстоящо царство.

За разлика от Божието царство политическият реализъм на света приема, че интересите винаги трябва да бъдат уравновесявани от насрещни интереси, а принудителната власт винаги трябва да бъде проверявана от насрещна принудителна власт, а когато е “необходимо”, заплахите да бъдат посрещани със заплаха от насилие или реално използване на насилие. Такава е реалността в света. Но твърдението на Евангелието, че Божието царство е открито – преосмисля реалността. То преосмисля това, което е най-реално.

Това, което е най-реално, не са интригите на тираните или лъжите на властоимащите. Най-реалното не е, че силата прави правото (справедливостта – ред. бел.) или величието се определя от размера на арсенала. Това, което е най-реално, ние, християните, твърдим, че е  Божията сила, разкрита в онзи, който страда в любов и вярва, че правото (справедливостта – ред. бел.) е било оправено не чрез сила, а чрез милост, покаяние и възкресение.

Тази нова реалност фундаментално пренарежда пътищата на живота и смъртта, политиката и властта. Значението на това твърдение трудно може да бъде преувеличено. То има решаващо значение за това дали ние, християните, всъщност разбираме собствената си вяра. 

В дните на възхода на Третия райх много християни празнуваха възхода на Хитлер и неговите консервативни семейни ценности. Но знаейки, че на земята е настъпило голямо зло и усещайки нуждата да обучи пастори, които да могат да устоят на настъплението на нацистката пропаганда, както и нейното влияние в християнството в Германия, Дитрих Бонхьофер провежда нелегална семинария в Финкенвалде.

Един от учениците в нелегалната семинария на Бонхьофер по-късно съобщава: “Два пъти Бонхьофер им цитира думите: 

“Един човек пита: Какво ще се случи? Другият: Какво е правилно? В това – казва Бонхьофер – е разликата между свободния човек и роба. 

Християнството не е робска религия. То е политика на автентичната свобода, основана на увереността, че дори самата смърт е преодоляна и че дори сега можем да живеем в пролептично очакване на нейния завършен триумф.

Възкресението на мъртвите

Християнството провъзгласява, че Исус от Назарет, разпънат на кръст под ръководството на Пилат Понтийски, е възкръснал телесно от мъртвите. Нещо повече, ние провъзгласяваме, че Великден ще се превърне във всеобщо историческо събитие.

Възкресението на Исус не е само религиозно твърдение. Възкресението на Исус е ПОЛИТИЧЕСКО твърдение по своята същност. Твърдението, че мъртвите ще бъдат възкресени, не е твърдение за “отиване на небето”. То е преди всичко твърдение, че Божието царство е открито и че империалистическата арогантност, която унижава и измъчва Сина, е преодоляна по такъв начин, че пътищата на Сина са почетени в славно оправдаване.

Възкресението е двойно политическо изявление от страна на Създателя на всички неща:

Вижте триумфа на живота над всички сили на смъртта! 

Вижте начина и средствата на този триумф!

Ето Човека на кръста, когото властимащите унижиха, а благочестивите отхвърлиха! Погледнете този Човек, който обичаше до смърт и прощаваше дори на онези, които се отнасяха към Него презрително; Който се молеше на Отец за онези, които Го разпъваха! Вижте Човека, който призоваваше уморените и обременените; Който приемаше децата и почиташе блудницата; Който вечеряше с бедните и презираше империализма на могъщите и лицемерието на бирниците и патриотите, призовавайки всички към добротата, свободата и блясъка на новия ред на вековете, който беше дошъл сред тях! Макар да Го презираха, да Му се подиграваха, да Го биеха, да Го убиваха, никакъв гроб не можа да задържи нито тялото Му, нито красотата Му! Вижте този Човек, възкръснал от мъртвите! Дългоочакваният край на човешката история е дошъл при нас, нахлул е сред нас! Вижте, повярвайте и приемете славната цел на историята сред нас. Познайте истината и бъдете свободни със свободата, славна в своите наслади, възможности и изобилие.

Юстин Мъченик, както беше отбелязано в обсъждането на предложение 1, порицава онези християни, които казват, “…че няма възкресение на мъртвите и че когато умрат душите им отиват на небето”. Именно тях Юстин нарича “безбожни, нечестиви еретици” и настоява, че не бива “да си въобразяваме, че те са християни”. “Аз и други, които сме правоверни християни по всички въпроси – продължава той, – сме сигурни, че ще има възкресение на мъртвите”.

Да се свежда християнството до религия на задгробния живот; да се свежда до някакво духовно бягство от реалния живот и история – това означава да се изврати християнството и основите му да се разрушат. Доктрината за възкресението е твърдение, че “краят на историята” е започнал да се проявява. Възкресението на Христос открива триумфа на всички сили на живота, справедливостта и доброто над падналите сили на смъртта, потисничеството и робството.

И така, да обобщим: Християнството е преди всичко твърдение, че краят на историята е започнал да се проявява. И това историческо твърдение води до призив да се закълнем във вярност на тази нова политика, която е навлязла в човешката история. С други думи, християнството е не толкова религия, колкото интерпретация на историята. Християнството е претенция по отношение на смисъла на историята: че посоката и краят на историята се разкриват в страдащата любов на Христос, която е възтържествувала над всичко, което се опитва да подкопае Божията доброта.

Но трябва да внимаваме да отбележим, че Евангелието не е просто тълкуване на историята; не е просто академично или педантично твърдение за това как да тълкуваме разгръщането на историческите данни. То е тълкуване, което носи със себе си нова сила и по този начин само по себе си е сила, която създава история, освободена в света.

Доказателствата?

Очевидно е, че това са спорни твърдения.

Въпреки това, видът на интерпретацията на християнството, която се застъпва тук, става проверим поне в някои аспекти чрез емпирични данни, ставайки обект на практична критика.

Да вземем например онези ранни еврейски и езически критици на християнството, които отхвърлят Исус като Месия. Те настояват, че Исус не може да бъде Месията, защото човешката история все още показва дълги и жалки следи от скръб. “Вашите собствени пророци – казват те – настояват, че когато Месията дойде, народите няма да се научат повече да воюват. И вижте, тъпи глупаци, народите продължават да водят войни. Следователно най-елементарните наблюдения ни карат да отхвърлим Исус като Месия”.

С други думи, критиците повдигат въпрос, който бихме могли да наречем проблем с доказателствата. Тук те не са искали доказателства за тяло, възкресено от мъртвите векове по-рано. Те искат доказателства в разгръщащия се разказ на човешката история, които да легитимират историческите и политическите претенции на християните. Твърдите, че Исус е Месията, Който ще донесе мир на света? Къде е този мир? Нима не виждате воденето на войни и враждебността, които продължават да пронизват човешката история?

Множество от ранните църковни отци отговарят на практика по този начин: “Грешите. Исус е Месията. Доказателствата са тези: ние, Божият народ, който приема Исус за Месия, включващ хора от всяко племе, език и земя, някога воювахме помежду си и живеехме във враждебност едни към други. Сега сме оставили войната и въплъщаваме в общия си живот Божият мир. Споделяме живота и собствеността си; прощаваме си обидите и носим един на друг теготите си; празнуваме и почитаме живота на маргиналите, бедните и отхвърлените; и живеем в свобода, която иначе няма смисъл “.

За тези ранни християни политическият и историческият облик на техния общ живот е централен за твърдението, че Исус е Господ. Тяхната апологетика, тяхната защита на твърдението, че Исус е Господ, се е основавала на новия им политически начин на съществуване в света.

Макар че подобна апологетика може да бъде убедителна, този меч може да реже в две посоки. Ако християнският начин на живот може да бъде използван за аргументиране на твърдението, че Исус е Месията, то неуспехите на християнската църква могат да бъдат използвани за отхвърляне на твърдението, че Исус е Месия. Съвременните критици могат да кажат на християните на Запад онова, което критиците са казали на ранните християни преди две хилядолетия: въз основа на вашите собствени текстове Исус не може да бъде Месията, защото живеем в дни, които все още са изпълнени с насилие, враждебност и патриархат, разделение на богати и бедни, което нараства с невъобразими темпове, могъщите трупат оръжия, немислими в отминалите дни.

Подобна критика може наистина да бъде опустошителна за съвременната християнска църква. Като цяло християнската църква на Запад в началото на XXI век не може да отговори така, както е отговаряла църквата от II и III век. Нещо повече, нашите културни и образовани противници могат да ни кажат: Вижте! Не само че дните ни са изпълнени с насилие и враждебност, но и християните са тези, които пропагандират, подкрепят и празнуват подобна войнственост, враждебен национализъм и империалистическа мощ! Това е тъжно състояние на нещата. Сред християните може да се намерят достатъчни данни, които да потвърдят противоречието, че християнството не е истинско и следователно ние, християните, може да сме сред основните участници отговорни за бързото отхвърляне на християнската вяра на Запад, а не секуларистите, не либералите, не консерваторите, не американците, не комунистите. “Съдът трябва да започне от Божия дом”.

Как се озовахме в тази бъркотия? Едно правдоподобно тълкуване е следното:

1. Повярвахме на западното схващане, че религията е частно дело, което няма връзка с политиката, историята и социологията.

2. Знаейки, че историята, политиката и социалните структури все още имат огромно значение, ние хвърлихме усилия да търсим някакъв носител на историческо значение.

3. Тъй като не го открихме (както вече предполагахме) в християнството, отстъпихме тази роля на националната държава като основен участник в развитието на историята.

4. И накрая, убедени в значението на това да бъдем политически и социално значими, трябваше да застанем на страната на “правилната” политическа партийна програма, националната държава или властолюбивия субект.

Във всяка една от тези четири стъпки може да се види опасният отказ на християните да влияят със ценностите на своята вяра. Във всяка следваща стъпка се отказват от нещо, присъщо на историческата християнска вяра и с всяка следваща стъпка се отказваме от основите на елементарната християнска ортодоксалност.

Но би било крайно несправедливо – както от страна на културните противници на християнството, така и от страна на вътрешните му критици – да не отбележим подчертаните изключения. Все още има искрици светлина, които разпалват вярата ни: майките в Чарлстън, които в разгара на скръбта си говорят за примирение с убиеца, нахлул в църквата им; Уилям Уилбърфорс, който изразходва живота си в парламента, в стремежа си да премахне робството в Обединеното кралство; Нелсън Мандела, който открива, че собственото му несправедливо страдание поражда огромна сила за примирение и способност да работи за справедливост. И много, много други.

Още един усложняващ фактор, който трябва да отбележим по проблема с доказателствата, преди да приключим с предложение 2: краят на историята все още не е дошъл. Да се твърди, че в човешката история е започнало ново движение и по този начин да се търсят доказателства за такова начало е напълно легитимен въпрос. Но да отбележим, че все още сме в средата на историята, означава, че остават огромен брой възможности за това накъде ще тръгне тази история, преди да стигне до своя край. Добре знаем, че в епичните саги има много мрачни дни, някои от тях толкова мрачни, че не можем да си представим как може да се стигне до удовлетворителен край. Знаем също така, че Божието дело често е като квас в тестото; като семе, посято на полето и може би не сме в състояние да видим цялата работа, която се осъществява в тайните кътчета на човешката култура и история.

И както не можем да съдим за една книга по корицата ѝ, така не можем да съдим добре и за една книга, без да я прочетем до края. По същия начин не можем да преценим напълно добре нито едно тълкуване на човешката история, което претендира да знае накъде върви тя – или поне не можем да преценим добре нито едно такова тълкуване – докато самата история не оправдае или победи тълкувателя. И всичко това означава, че да се живее пролептично (пророчески – бел. ред.) е рисковано занимание. (Така например Старият завет ни препоръчва да съдим по този начин онези пророци, които правят прогнози за бъдещето: Оказаха ли се нещата такива, каквито самопровъзгласилият се пророк е пророкувал? Ако е така, значи имате истински пророк. Ако не, тогава имате лъжепророк.)

Макар че пролептичният (пророческият – бел. ред.) живот е наистина рисковано дело за нас – бъдещите християни, това не означава, че има други, които по някакъв начин са намерили нерисков начин на живот. Всички, които живеят с убеждението, че знаят накъде върви историята – независимо дали са американски патриоти, идеологически капиталисти, предани комунисти, благочестиви евреи или най-отдадените светски любители на прогреса – поемат риск въз основа на своето тълкуване на историята. С други думи, това е практически проблем за всеки, който живее с някаква представа за надежда, прогрес или копнеж. Рискът, свързан с това да живееш с убеждението, че историята има значение; че има целенасочен край на историята, не е малък. Можем да сгрешим.

Така че да живеем с твърдението, че историята има посока, е рисковано дело. А да живеем с допълнителното твърдение, че краят на историята е открит в страдащата любов и възкресението на Христос, е още по-рисковано. Да живеем с вяра, да живеем пролептично (пророчески – бел. ред.), означава да рискуваме, че възкресението и животът са навлезли в човешката история; че пленът е пленен от Човека на кръста и че сме свободни да живеем като Него, чрез любовта, милосърдието и милостта.

Рисковано е и да не го правим.

Във всеки случай представянето на християнството като рискована политическа претенция поставя началото на задачата ни да очертаем смело потенциалната заплаха – и огромната услуга – която християнската вяра представлява, когато е правилно разбрана и практикувана, дори за най-смелите мечти.

 

Лий С. Камп

Лий С. Камп

Автор: Лий К. Камп (доктор на науките, Университет Нотр Дам). Професор по теология и етика в Университета Липскомб в Нашвил.

Тук можете да прочетете 1 ЧАСТ на “СКАНДАЛЕН СВИДЕТЕЛ”


Сподели

Може да харесате още

error: