ТВЪРДЕНИЕ 10 – Враждебните сили имат роля в историческите събития – Лий С. Камп

"Скандален свидетел": Малък политически манифест за християни - Лий С. Камп

от Editor
267 четено
Сподели

ТВЪРДЕНИЕ 10 – ВРАЖДЕБНИТЕ СИЛИ ИМАТ РОЛЯ В ИСТОРИЧЕСКИТЕ СЪБИТИЯ

 

РЕЗЮМЕ

Според политическия реализъм трябва да приемаме нещата такива, каквито са, а не каквито бихме искали да бъдат, а след това да работим с тези “факти на място”. Такъв реализъм обикновено настоява, че конкуриращите се интереси на властта трябва да се балансират с други конкуриращи се интереси на властта. В историята на християнската етика една от християнските форми на политически реализъм често е настоявала, че ненасилието на Исус е нереалистично, ако искаме да променим или да бъдем значими в света.

Трябва както да приемем, така и да отхвърлим твърденията на политическите реалисти. Всъщност Библията наистина проявява забележителен политически реализъм и твърди, че властите имат значителна социално-политическа роля. И все пак Новият завет едновременно с това твърди, че църквата е призвана към по-висок стандарт в своята политика, а именно към пътя на Христос.

Но този дуализъм не означава, че църквата няма какво да каже или че църквата няма какво да допринесе за властите.

ИЗЛОЖЕНИЕ

През последния половин век голям брой публикации в областта на Библията и теологията се опитват да осмислят широко разпространения в Новия завет език на властта, престолите, господствата, властите и началствата.

Три кратки бележки за характеристиките на властите: 

(1) Те са “духовни” в смисъл, че не могат да бъдат сведени до просто материалистично явление или до емпирично наблюдавани факти. Силите са такива, че често им се приписва действие, а в много случаи и лично действие. 

(2) И въпреки това те са социално значими реалности. Те не просто се носят в пространството, отдалечени в някаква духовна сфера, която няма отношение към историческото. Затова конкретни исторически персонажи са описани като тясно свързани с различните сили, дори отъждествявани с тях. Силите разпънаха Христос, казва Павел в първото си писмо до коринтяните; тези исторически персонажи, които разпънаха Христос или заговорничеха за разпъването на Христос, бяха различни юдейски власти от първи век в шокиращ съюз с различни представители на Римската империя. 

(3) Въпреки втората точка обаче книгата “Ефесяни” отказва да ни позволи да изобразим като наш враг някое конкретно лице или лица, а само самите бунтовнически власти. “Защото нашата борба не е срещу врагове от кръв и плът, а срещу началствата, срещу властите, срещу космическите сили на тази настояща тъмнина, срещу духовните сили на злото в небесните места” (Еф. 6:12).

Към тези три характеристики добавете четири основни допълнителни наблюдения за силите в Новия Завет, обикновено посочвани от теолозите, които са се опитали да систематизират подобно библейско учение:

Първо, силите са създадени за добро. Това не е изненада за нито един християнин или евреин, който е запознат с разказа Битие, в който повтарящият се рефрен “беше добро” структурира цялата първа глава на този разказ. Можем да го кажем по следния начин: за да имаме процъфтяващи човешки общности, се нуждаем от икономически структури, език, общи морални норми, споделени социални ангажименти и други подобни.

Второ, правомощията често се превишават. Създадени, за да служат на човечеството, те се превръщат, както казва Уолтър Уинк, в “адски жадни за контрол”.1 Предназначени да насърчават човешкия просперитет, те се превръщат в механизъм за потисничество. Можем да кажем, че Библията е първообраз на приказката за “Играта на тронове”: тя винаги е наясно с начина, по който изглежда, че няма дълбочина, до която властите да не се доберат, за да запазят, защитят и съхранят собственото си. Всичко, което е добро и красиво, в най-добрия случай се кооперира, а в най-лошия – се покварява, за да се превърне в хитрост на властта.

Така човешките практики, създадени за добро, се превръщат в порочни и корупционни: “Съботата е направена за човека, а не човекът за съботата”, казва Исус (Марк 2:27). И все пак по времето на Исус съботата е била велика сила за свръхконтрол и манипулация. По същия начин можем да кажем, че човекът не е създаден за пазара, а пазарът – за човека; човекът не е създаден за секса, а сексът – за човека; човекът не е създаден за земята и държавата, а земята и държавата – за човека.

И все пак пазарите стават все по-независими и не се интересуват от нищо друго освен от печалбите, без да се интересуват от човешкия ресурс, използван в този процес. Сексът се превръща в огромна културна и индустриална сила, която унищожава домовете и погубва душите, захвърляйки всичко след себе си. Земята и страната се превръщат в идол, който изисква кръвна жертва от младите хора и не позволява на критиците дори да коленичат, а само и единствено с ръка на сърцето, застанали на крака.

Престолите, властите и господствата се обсъждат многократно в Новия Завет. Този факт е от голямо социално-политическо значение и стои в голямо противоречие с наивността, с която и стереотипните либерали, и стереотипните консерватори често се отнасят към социалните проблеми. Именно те често са утопичните идеалисти, а не авторите на Писанието. В Библията има много по-реалистична представа за предизвикателствата, които поставят разрушените социални системи. Писанието не проявява наивност по отношение на лекотата, с която подобна разруха може да бъде поправена.

Модернистите често се държат така, сякаш “грехът” е напълно безполезна концепция, но това е само защото те не разбират библейското понятие. Грехът не е просто някаква моралистична грешка; той не е просто умишлено нарушаване на произволно, капризно правило, спуснато от Божеството отгоре. Той е фундаментално пропускане на смисъла, фундаментално престъпление срещу красотата, истината и добротата. Това е нарушение на свободата на човечеството и на цялото творение. А подобни авантюри, свързани с пропускането на смисъла, придобиват огромна разрушителна сила и могат да превърнат всяко добро в опустошително зло. “Грехът” се превръща в робовладелец. Заради този феномен на властта грехът понякога е персонализиран в Новия завет, неговото действие и своеволие са фини, озадачаващи и мощни. Например връзките на любовта към семейството, приятелите и общността могат да се превърнат в робство на съзависимоста и манипулативния контрол в личния край на спектъра. Същият вид социална обвързаност може да се превърне в робство на национализма и войната в социалната част на спектъра.

Примерите могат да се увеличат, но основната, ужасяваща динамика остава постоянна: добрите Божии дарове, на които се наслаждаваме прекалено много, които консумираме, които вземаме, хвърлят върху нас – като личности, като общности, като цивилизации – мантията на потисничеството, която не е никак лесно да се свали.

Подобен реализъм трябва да характеризира и нашата собствена остра социална критика. Библията не е утопичен идеал за добро, а неудобен, понякога болезнено реалистичен манифест. И все пак Библията изобразява всички власти – от царя до свещеника, от пазара до храма, от брачното ложе до социалната политика – като потенциални дарове за различните човешки общности. Въпреки това всеки дар може да потиска и превишава възможностите си. Такъв реализъм трябва да проникне в нашето мислене по отношение на връзката между църквата и света.

Трето, дори и в състояние на бунт, силите са използвани от Бога. Пророците твърдят, че големите суперсили в древния Близък Изток са били използвани от Бога въпреки тяхната арогантност и несправедливост. В различни моменти Асирия, Вавилон, Египет и Персия са изобразявани като проводници на социално-политическия дневен ред на Бога. Фактът, че техните могъщи мъже не са знаели, не ги прави по-малко проводници на Божиите цели.

По същия начин апостол Павел настоява, че властите, когато обуздават насилието и държат на разстояние хаоса, са служители на Бога. Павел настоява, че християните от първи век трябва да се молят за царете и властите, за да пазят мира, така че свидетелството на Църквата да върви напред, без да бъде възпрепятствано от социалните сътресения.

Четвърто, силите – предвид факта, че са добри Божии творения – не трябва да бъдат унищожени, а да бъдат изкупени. Или, може би по-точно казано, специфичните проявления на непокорните сили, твърди Новият Завет (вж. особено 1 Кор. 15), всъщност ще бъдат унищожени. Но силите, създадени за добро, ще бъдат изкупени и правилно подредени към благото на щедрото и красиво Божие творение.

Има поне две причини, поради които християните не са анархисти: първо, тъй като всяка власт и господство са създадени за добро, за да прославят Твореца и да служат на благото на творението, ние можем и трябва да празнуваме, когато тази власт се насочва към своите предвидени функции. Следователно подобна позиция възприема сериозно факта, че съответните блага са важни и не бива да бъдат приемани с лека ръка. Една относително стабилна демокрация с правов ред и споделени конституционни ангажименти към върховенството на закона, дори и да е пълна с пререкания и сривове, несъмнено е за предпочитане пред безмилостната тоталитарна диктатура, която измъчва дисиденти, заглушава критиката и пренебрегва съдбата на бедните и гладните.

Следователно, вместо да се обвързваме с някоя конкретна партия, християнската общност е призвана да практикува прагматичен реализъм, въплътен в самото Писание.

Втората причина, поради която християните не са анархисти, е, че ние добре осъзнаваме, че унищожаването на един партиен представител на деспотичната власт не гарантира унищожаването на самата власт на смъртта. Смъртта вече е победена. Смъртта страда от собствените си предсмъртни мъки. Играта на смъртта само задълбочава борбата. Казано по друг начин, унищожете “Човека” и ще се появи редица желаещи да поемат ролята отново.

Докато не настъпи кулминацията на Божието царство – докато смъртта не бъде окончателно победена и възкресението не възтържествува – не съществуват утопични възможности. Всяка дадена структура на властта може повече или по-малко да служи на създадените от нея цели, но няма никакво идилично или партизанско утопично решение.

Това е ключът към разбирането на фундаменталната социална и политическа позиция на Новия Завет: краят на историята е открит, но до неговото окончателно приключване има много хора, които все още живеят по пътя на смъртта. Сред това реално и често извратено следване на пътищата на смъртта, властта – дори в своята егоцентрична и извратена борба за власт – все още изпълнява полезна функция, защото самата власт често има нещо, което е заложено в предотвратяването на хаоса. Балансът на силите може да задържи този хаос настрана. Библията твърди, че Бог използва баланса на силите именно в услуга на това да държи под контрол нечестието.

Работилница на Себастиан Вранкс (1573-1647)

Работилница на Себастиан Вранкс (1573-1647)

Подобен библейски реализъм ни позволява да отхвърлим наивната и радикална представа, че злото може да бъде унищожено чрез война. Самоизмама на американското християнство и публична проява на библейската неграмотност е фактът, че президентът Джордж У. Буш, самопровъзгласил се за християнин, настоява, че е започнал война, за да “победи злото”. Самоизмамата се задълбочава от факта, че много малко християни изразиха и минимално възражение срещу подобни твърдения.

Но какво тогава е предписанието на Новия Завет за Божия народ преди времето на свършека на Божието Царство спрямо силите, които са на власт? Новият Завет не казва почти нищо по този въпрос, или поне не казва почти нищо по директен начин. Въпреки това ни е даден поне един пряк съвет: църквата трябва да покаже на властите Божията Премъдрост (Ефес. 3; разгледан в предложение 13).

Властите имат своя собствена мъдрост – самоподдържаща се, “адски устремена към контрол”. Както вече беше отбелязано, отново Бог в Своето благодатно намерение използва все още властите, за да контролира хаоса (Римл. 13; 1 Тим. 2). Но тяхната мъдрост не е Божията мъдрост, разкрита в страдащото служение на Христос. Така Църквата е призвана да свидетелства пред властите за обществените блага и социално-политическата значимост на Христовия път.

Това има ключово значение за бъдещите християни. В този свят ние отиваме мъдри като змии, безвредни като гълъби, мъдри в това, че носим със себе си широко отворени очи за машинациите на властта, но отказваме да станем жертва на принудата и на насилието на тези власти, и свидетелстваме за добрата новина за силата и властта на изговарянето на истината, щедростта, справедливостта и милосърдието. Навлизаме в света с пълното съзнание за това, че Карл Маркс е бил прав – че индустриализирането е отчуждило хората от тяхната работа и един от друг – и с пълното съзнание за това, че Адам Смит е бил прав – че социалният егоизъм е силен механизъм за генериране на материално богатство; и със съзнанието, че всяко идеологическо или утопично утвърждаване на визията на Маркс или Смит води до смърт, разрушение и безкрайна война.

И Смит, и Маркс може да имат полезни неща, на които да ни научат за природата на човека, за естеството на историческите борби или за естеството на човешките апетити и социалните механизми, които се пораждат от тези апетити. Но толкова често се пропускат начините, по които идеологическите капиталисти и идеологическите комунисти са абсолютно еднакви: ангажирани с утопична визия за света, те използват насилие и война, за да разпространяват своята визия. Така Маркс завършва своя Манифест с призив за “насилствено сваляне на всички съществуващи социални условия”, точно както през ХХ в. капиталистите водят всевъзможни войни в Централна и Южна Америка, Виетнам или на Корейския полуостров, стремейки се да направят света безопасен за капиталистическата експанзия.

Един християнски политически манифест трябва да бъде едновременно по-реалистичен и по-строг в етиката си. Трябва да сме по-реалистични в признаването на всепроникващия характер на падналите структури на властта, които могат да се проявят както в социалистическата бюрокрация, така и в глобалния капитализъм, както в масовите убийства на Сталин, така и във войните на Запада в Близкия изток. Едновременно с това трябва да бъдем по-строги, настоявайки за това, за което няма да настояват нито Милтън Фридман, нито Карл Маркс: че благата вест за Божието царство вече е възтържествувала над силите на войната, на смъртта и на налагането на ценности и че ние също ще обичаме и ще служим по същия начин като нашия Христос.

Разбира се, има още много какво да се каже за това как християните могат да “покажат на властта Божията премъдрост”. Но, както ще бъде обсъдено по-долу, това трябва да се тълкува като социално-политическо свидетелство на принципа “ad hoc” (за специални цели.), като се разглежда всеки проблем, злоупотреба или несправедливост, когато възникнат, без да се предполага, че капиталистите или комунистите, левите или десните, консерваторите или прогресистите непременно ще имат отговор.

Още за Римляни 13, с намек за Откровение 13

Предвид голямата значимост на поучението на апостол Павел в Римляни 13, тук може да бъде полезен допълнителен коментар.2

Ако трябва да обобщим въпросите, които вече бяха повдигнати, но които са необходими за правилното тълкуване на Римляни 13 гл призванието на Църквата е да въплъщава мирния път на Божието царство. Това трябва да бъде поддържано заедно с един реализъм по отношение на съществуващата действителност на греха в света. Призванието на Църквата, съчетано с църковния реализъм, дава уточнение за призванието на властите и управляващите органи. Като се има предвид, че победата над властта на греха все още не е окончателна, можем да очакваме, че нечестието все още ще надига грозната си глава, ще нанася удари и ще атакува. Корупцията, убийствата и смъртта все още не са окончателно победени и затова продължаваме да виждаме тяхното действие да се проявява на страниците на историята. Точно тази действителност определя и работата на държавните власти, която се състои в това да насочат отмъщението и порочността обратно към него да ограничи разрушителното и безумно въздействие на насилието, като го обърне към собственото му лице.

Както вече видяхме, призванието на Църквата е да въплъщава в себе си Новото. Но не всички са приели новото като добра новина и затова продължават да живеят в робството на силата на собствената си смърт. Тогава какво? Бог е наредил на властите, които са на власт, да имат защитно действие. За разлика от Лутер, който твърди, че властите, които управляват, са част от “порядките на сътворението”, Дитрих Бонхьофер нарича властите “порядки на закрилата”. Това означава, че те имат функцията да използват рязко ограничено количество сила или принуда в служба на контрола над хаоса, като държат безумието настрана. Както първенецът, царят или императорът могат оправдано да използват принуда в този смисъл, така в същото време Църквата въплъщава Новото и провъзгласява Новото, като кани всички да дойдат, за да участват в Новото.

Някои смятат, че е важно да се прави разлика между наредба и поръчение – че в Римляни 13 се твърди, че Бог е наредил на властите, но не и че е поръчал някоя конкретна власт, не е утвърдил изрично поведението на всяко правителство. Вместо това, по Божията промисъл, те са включени в Божията наредба на човешката история.

Следователно с малко систематично мислене авторите на Новия Завет просто приемат дадената функция на органите на властта, която може да се обобщи по следния начин: органите на властта, със своята полицейска функция, служат на по-голямата мисия на църквата. Паралелно с Римляни 13, 1Тимотей 2 и 1Петър 2, всички те описват връзката между църквата и органите на властта по този начин.

Това е в приемственост със Стария Завет, в който силите на света са били използвани в Божия суверенитет за Божиите цели в историята, както беше отбелязано по-горе. Асирия, Вавилон, Египет и Персия са описани по различни начини като служители на Божиите цели, обикновено използвани за наказание и санкция на нечестивите. Тези (самите те често пъти нечестиви) народи са Божии “служители” в ограничен смисъл на служене на Божия всеобхватен ред, тъй като Бог използва арогантността и насилието на народите един срещу друг, за да не бъдат напълно унищожени земята и нейните създания.

Няколко бележки в тази връзка.

Първо, този начин на поставяне на въпроса е в противоречие с вече обсъжданите предпоставки, които са в основата на западните, либерално-демократични порядки: за една приватизирана т.нар. религия, в която тази религия, като отделен елемент от живота, не трябва, а за мнозина и не бива, да навлиза в т.нар. сфера на обществения живот. За част от секуларистите религията е просто излишна и изобщо ненужна, въпреки че се смята, че понятието “права на човека” изисква политически ред, в който така наречената религия е защитена като така наречено частно дело. За други пък религията се оказва нещо, от което се нуждаят демократичните режими, осигурявайки нещо като морален компас или етичен баласт на кораба, който иначе би се лутал безцелно. В този възглед, наречен “инструментален възглед за църквата”, църквата служи на по-широката и уж по-публична роля на националната държава. Националната държава, или демокрацията, се разглежда като по-голям, по-публичен и по-значим участник в човешката история. Що се отнася до историята, националната държава се разглежда като исторически спасител, разглежда се като “последната голяма надежда на земята”. По този начин църквата служи на демокрацията, а не обратното.

Следователно твърдението на Новия завет от самото начало е обидно за съвременната чувствителност. В Новия завет управляващите власти са тези, които служат на църквата, а не обратното. В Ефесяни 3 например се отбелязва, че спасителната Божия мъдрост се разкрива на властите в църквата. “На мен, най-нищожния от всички светии, се даде тази благодат – да благовествам сред езичниците неизследимото богатство на Христос и да осветлявам всички относно настойничеството на тайната, която от векове е била скрита у Бога, който е Създателят на всичко, така че многообразната премъдрост на Бога да стане позната на небесните началства и власти сега чрез църквата” (Еф. 3:8-10). Решителната антимодерна позиция на Павел в 1 Коринтяни 2:8 допълнително доказва това твърдение. Когато вярващите отиват пред невярващите, за да разрешават спорове помежду си, Павел трудно може да проумее това. Защо, пита той, ще отнесете спора за решаване от невярващи, когато вярващите са тези, които в крайна сметка ще съдят света? По-добре е да бъдеш измамен – твърди той 3.

Според други, апостол Павел сякаш представя сценария по следния начин: Църквата играе на сцената, а управляващите органи са разпоредители на представлението. Уредникът е необходим и полезен. Но артистите, музикантите и изпълнителите са причината за събитието. И изобщо не е полезно артистите, музикантите и изпълнителите да се занимават с това, че трябва да бъдат разпоредители, защото тогава представлението не може да продължи. Те имат специално призвание, с което трябва да се занимават. От гледна точка на Новия Завет държавата и управляващите органи служат на мисията на църквата, а църквата е главният герой в Божията мисия към света. Това твърдение не бива и не може да се тълкува по триумфален начин, в който Църквата след това се стреми арогантно да се възгордее над властите и над народите: защото призванието и мисията на Църквата е да въплъщава страдащата любов и мира на Божието Царство и да призовава всички да участват в това царуване.

На второ място, “подчинението” на християнина спрямо властите не може да означава “сляпо подчинение”.4 По този въпрос в текста има известен социален консерватизъм: Бог е наредил на властите да изпълняват ролята си да държат нечестието на разстояние чрез използването на ограничена принудителна сила. В изпълнение на тази роля християните не трябва да се стремят да свалят правителствата, а да признават ръкополагането или призванието на тези власти. (Не е малка ирония, че Римляни 13 често се използва за съветване на един вид социално-политически консерватизъм – “подчинявайте се на властите!” – но че последиците от това никога не се изследват в Деня на независимостта.)

Но това отново не може да означава сляпо подчинение, безразборно благославяне на всичко, което правят властите. Такава позиция очевидно би била в противоречие с цялостното учение на Библията. От пророк Натан до изгнаника Даниил, от Йоан Кръстител до апостол Петър се появява едно последователно подреждане на верността по важност. “Трябва да се подчиняваме на Бога, а не на човешките власти”. В степента, в която човешката власт изисква от нас нещо, което не е в противоречие с нашата първа и предварителна вярност към Исус като Господ, в същата степен трябва да отстъпим своето послушание. Има нещо, което трябва да отстъпим на кесаря, но само тогава, когато всичко, което кесарят изисква, преди това не е било изисквано от Създателя 5.

На трето място, тогава силите могат да станат демонични, да започнат да изискват от себе си безусловно и унизително подчинение. Силите могат да започнат да се самоопределят като богове. Вместо да изпълняват ограничената си роля, определена от Бога, властите твърде често се възприемат като спасители, като надежда и светлина на света. И тази ужасно опасна самонадеяност не е динамика, която е непозната на Новия Завет. Затова Откровение 13 трябва да бъде в християнското съзнание също толкова силно, колкото и Римляни 13, защото в Откровение виждаме пълния разцвет на една арогантна имперска власт, изискваща унизително подчинение. И – отново е важно да отбележим – в описанието на Йоан в Откровение не триумфират онези, които се надигат с революционно насилие като Уилям Уолъс от “Смело сърце” (“Свобода!”) или американските патриоти срещу британците (“Дайте ми свобода или ми дайте смърт!”). Вместо това Йоан твърди, че побеждават онези, които свидетелстват за Агнето чрез меча на Божието слово. Именно тези, които са мъченически убити, триумфират над империята на злото. Преследваните, дори и сред собствената си “ос на злото”, са призовани да направят така, че светът да се оправи, като използват не средствата и методите на империята, а средствата и методите на Божия Агнец, уповавайки се на това, че Бог действа както на небето, така и на земята, за да доведе до триумф Божието царство.

Това твърдение води до следното: не можем да приемем, че което и да е конкретно правителство или конкретни правителствени политики съществуват, следователно са специално определени от Бога.

Във всеки случай, както нашият манифест се опита да изясни, не трябва да приемаме, че само правителствата могат да носят мантията на политическия актьор – въпрос, към който сега изрично се обръщаме.

Бележки

1. Walter Wink, Engaging the Powers: Discernment and Resistance in a World of Domination (Привличане на силите: Разграничаване и съпротива в свят на господство) (Minneapolis: Augsburg Fortress, 1992), 49.

2. Този раздел е адаптиран от части на есе, първоначално публикувано като “What about Romans 13: ‘Let Every Soul Be Subject’?” (“А какво ще кажете за Римляни 13: “Нека всяка душа бъде подвластна”?”) в Вяра, за която не си струва да се бориш: Addressing Commonly Asked Questions about Christian Nonviolence, ed. Tripp York and Justin Bronson Barringer (Отговор на често задавани въпроси за християнското ненасилие, изд. Трип Йорк и Джъстин Бронсън Барингер) (Eugene, OR: Cascade Books, 2012). Used by permission. 

3. Oscar Cullmann (Оскар Кулман), “Paul and the State,” (“Павел и държавата”) in The State in the New Testament (New York: Scribner’s, 1956), 56.

4. Karl Barth, A Shorter Commentary on Romans (По-кратък коментар на Римляни), trans. Chr. Kaiser Verlag (London: SCM Press, 1959), 157–58.

5. Cf. Cullmann, “Paul and the State, (“Павел и държавата”) ” 65.

 

Лий С. Камп

Лий С. Камп

Автор: Лий К. Камп (доктор на науките, Университет Нотр Дам). Професор по теология и етика в Университета Липскомб в Нашвил.

————————————————————————————————

Тук можете да прочетете първите осем части:

Твърдение 1: Историята не е поредица от унищожителни събития

Твърдение 2: Краят на историята вече е започнала

Твърдение 3: Американската християнска надежда е пеле

Твърдение 4 – Християнството не е нито проститутка, нито капелан (свещеник)

Твърдение 5 – Съединените щати не са надеждата на света

Твърдение 6 – https://ivokoychev.org/твърдение-6-съединените-щати-не-са-били/

Твърдение 7 – Как християнските ценности и Библията развращават християнството

Твърдение 8 – Всяка империя пада

Твърдение 9 – Християнското партизанство е като юмручна схватка на Титаник

 


Сподели

Може да харесате още

Translate »
error: