ТВЪРДЕНИЕ 12 – Либералният политически възход не е цел – Лий С. Камп

"Скандален свидетел": Малък политически манифест за християни - Лий С. Камп

от Editor
200 четено
Сподели

ТВЪРДЕНИЕ 12 – Либералният политически възход не е цел 

РЕЗЮМЕ

Основната задача на християнската общност не е да доминира над политическите партии, които не приемат основните християнски твърдения. Нашата задача не е да доминираме в дебатите между свободните либерали и консервативните либерали, за да наложим насила някаква редактирана форма на християнските ценности върху система, която не познава Христос. Да се стремим към такава доминация всъщност би означавало да отхвърлим основната християнска вяра и практика. Ние живеем по начин, който не може да бъде контролиран, именно защото служим на Месия, който не е имал месиански комплекс, а преди всичко се е подчинявал на Божията воля, дори ако е трябвало да загуби, дори ако е трябвало да бъде убит.

ИЗЛОЖЕНИЕ

Главната задача на християнската общност не е да управлява невярващия свят, не е да доминира над политическите общности, които не приемат основните християнски твърдения. Двете причини за това са ясни и ще осигурят очертанията на тази глава. Първата е, че крайната и радикална свобода е в основата на християнството. Втората, крайната и радикална свобода, трябва също така да определя всички средства за разпространението на християнството.

Тези твърдения са от голямо значение. С тяхна помощ можем ясно да видим, че много от аргументите за християнските ценности се оказват копелезирана форма на християнството именно поради използването и разчитането на принудителната власт. Но всеки морал, практика или убеждение, наложени чрез насилие, по дефиниция не могат да бъдат християнски морал, практика или убеждение. Християнството е призив да се освободим от такива форми на власт.

Окончателната и радикална свобода е в основата на християнската вяра и практика

Още преди идването на Христос, Израел е знаел, че Бог е Бог на непоколебима любов, чиято любов е вечна. Заветните отношения с Израил се основават на любов, която допуска Израил да “ходи по други любовници”. Отвъд Израел всички народи са получили свободата да отхвърлят Божият призив. На всички народи е дадена свободата да отхвърлят всичко, което е правилно, добро и красиво.

Това обаче не означава – и това е ужасно важна вметка, че няма последици от такова отхвърляне. Човек може да пренебрегне, да речем, естеството на социалните отношения или тенденциите на определени политически ангажименти, или полето на гравитацията. Но във всеки един от тези случаи има последици от неинформирания избор.

Но въпреки радикалната свобода на Израил да отхвърли Божията непоколебима любов, естеството на Божиите заветни взаимоотношения с Израил предполагат дълбока принуда. Израел е участвал, а и Богът на Израел е участвал, в практики на насилие и принуда. Това изглежда вярно, защото Израел е създаден като нация с определени географски граници. Имайки предвид, че Богът на Израел е бил ангажиран с процъфтяването на Израел в света като светлина за народите, както и че човешката история е била кървава и изпълнена с насилие, и че оцеляването на една географски ограничена нация е включвало военни практики, можем да кажем, че този Бог на Израел си е изцапал ръцете. Точно защото този Бог не е бил безразличен към несправедливостта на силните и насилието на нечестивите, той не е позволил на нечестивите и несправедливите да повалят Божият народ. По този начин географските граници на Израил са съвпадали с легитимацията на войната, дори с призива към нея1.

Но и в рамките на това квалифицирано приемане на войната пророците изобразяват предстоящ ден на нов мир, в който мечовете ще бъдат превърнати в плугове, а сабите в сечива и народите няма да се учат повече на война.

С идването на Месията е избран нов модел на царуване. Не такъв, в който историята вече няма значение за някакво духовно царуване. Този Месия беше нов Давид, истински цар, дори Цар на царете. Той се сравняваше с императорите, които наричаха себе си “синове на боговете”, защото беше обявен за Божия Син. И все пак, както предсказва пророкът, царете “затвориха устата си” заради Него. Той дойде сред нас като човек, който не пречупва наранена тръстика и не угасява мъждукащ фитил. Той не носи желязната тояга на древните царе, а понася ударите, които всички ние трябваше да понесем. Отличителният белег на неговото алтернативно царуване не е в това, че то е духовно – в крайна сметка много от царете, президентите и министър-председателите имат своя собствена духовност. По-скоро неговото алтернативно царство се намира именно в начина на носене на властта: Според Него, народите са господари на властта. Но сред вас няма да бъде така. Вие ще бъдете слуги на всички, а не господари на всички.

Този Исус не е бил разпънат на кръст, защото е бил духовен. Той беше разпнат, защото въплъти нов начин да бъдеш цар и нов начин да бъдеш човек, нов начин, който и до днес ужасява дори най-духовните царе, президенти и министър-председатели.

В допълнение към този нов модел на царуване, този нов народ нямаше да бъде географски ограничен. Този народ е привлечен от всяко племе, от всяка земя, от всеки народ. Това е един от големите политически факти на християнството, който често се пренебрегва и който често се игнорира по отношение на стремежа към война. Защото когато един народ води война срещу друг, много често, ама много често, християни от един народ убиват християни от друг.

Този важен политически факт се пренебрегва в други области, например в изграждането на нашите стени и граници. При положение, че живеем “между времената”, може би е легитимно за една национална държава да има защитена граница, въпреки че всички граници ясно се противопоставят на края на историята. И като се има предвид, че ние, християните, сме онези хора, които свидетелстват в нашия общ живот заедно за края на историята, ние, християните, не можем да се интересуваме преди всичко от границата, а трябва да сме по-загрижени за нашия съсед от двете страни на тази граница, трябва да сме по-загрижени за нашия брат и сестра, с които споделяме кръщението от двете страни на тази граница. На стените, границите и националните интереси винаги трябва да се придава само временно, условно значение, а не окончателно.

Едно важно възражение: Исус и ранната църква са разказвали истории за предстоящия съд. А тези разкази за съда по своята същност са насилствени. Не са ли такива видения принудителни, поне от психологическа гледна точка? Може ли дори да се каже, че картините на предстоящото унищожение са религиозно насилие?

Може би. Възможно е, както твърдят редица учени, някои от авторите на Писанието да не са успели да разберат в достатъчна степен радикалния характер на Божието откровение в Христос и да са продължили да използват старите апокалиптични видения за наказанието, които са в противоречие с разкритата в Христос благодат.

Макар че това е възражение, което заслужава внимание, друга важна хипотеза е в друга посока. Да представим богословската конструкция на съда означава да кажем нещо, което знаем, че е вярно, че има последствия за нашата несправедливост, за нашето насилие, за нашата алчност. От една страна, тези последици могат да бъдат нещо, което бихме могли да наречем естествено. Ужасите, които ни сполетяват, може да са естествен резултат от нашия собствен бунт и провали, както и от егоцентричните и системно разпространявани копнежи по богатство, власт и удоволствия.

Стремежът на свободния либерал към сексуалност без граници и на консервативния либерал към пазар без граници се оказват толкова наивни, колкото и малкото момче, което настоява, че гравитацията не се отнася за него. Настояването му може да е напълно искрено, тъй като скокът от неговата къщичка на дървото е с убеждението, че може да лети, като размахва ръце. Но ще има последствия, които не могат да бъдат избегнати въпреки желанието за летене. 

Именно това е един от най-важните примери за необходимостта от преценка.

От друга страна, поддържането на богословското значение на Съда може да бъде изпълнение на човешкия копнеж Създателят на всичките неща действително да съди. Само наивникът или философският деец не желае да съди. След като веднъж сме видели, претърпели или станали свидетели на потисничество, ние несъмнено искаме съд. Това желание за съд не е задължително да бъде хищническо желание за отмъщение или възмездие. Но със сигурност дълбоко в нас е заложен копнежът Създателят на всички неща да се произнесе окончателно, да установи с цялата си власт и окончателност,

Радост, а не горчивина.

Любов, а не враждебност.

Живот, а не смърт.

Това, а не онова.

Някакъв вид изобразяване на присъда като тази трябва да произтича от твърдението на един разпнат и възкръснал Господ.

Въпреки че вече би трябвало да е ясно, може би ще е полезно да отбележим отново, че този призив за ненасилие със сигурност не е призив за пасивност или съзависимост, нито за някаква форма на страхливо отстъпление пред несправедливостта или потисничеството. Ние не сме призовани да позволяваме на другите да ни прегазват и не трябва да приравняваме “обръщането на другата буза” с подобна пасивност. Исус разпалва в своите последователи плодотворно въображение, за да търсят трети път между насилието и пасивността, между отмъщението и бягството.

Крайната и радикална свобода трябва да характеризира и всички средства за разпространение на християнството

Ябълковото дърво не дава лимони, а до дъба се стига само чрез жълъда. По същия начин плодовете на автентичното християнство идват само чрез отказване от принудата и насилието.

Изкушението да се наложи християнството на света обикновено се нарича “Константинизъм”. Константин е римският император, който превръща християнството в юридическа религия и забранява преследването на християните. (Този последен факт, разбира се, е повод за радост.) Но номиналното приемане на християнството от Константин (изглежда, той е запазил твърде хладния си характер на император, който най-накрая приел кръщението на смъртния си одър) означавало първо, че средствата на империята започнали да се смесват с църквата.

В края на IV в. християнството е обявено от император Теодосий за единствената легитимна религия в империята. Това довежда до радикална социална промяна. В рамките на едно столетие християнството преминава от официално преследване при императорите Деций и Диоклециан в края на III век до единствената легитимна религия, като по този начин човек може да бъде преследван за изповядване на друга религия, в края на IV век. Освен това до края на трети век всички запазени писания на църковните отци показват последователно и категорично отхвърляне на убийствата на християни по време на война, но един век по-късно се налага човек да бъде покръстен християнин, за да бъде член на римската армия. По времето на Рождество Христово през 800 г. от н.е., с коронацията на Карл Велики, се стига до скандалното използване на императорско насилие в служба на покръстването. Или ще се покръстиш – казал Карл Велики, – или ще те убием.

Разбира се, тази копелизирана форма на средновековното европейско християнство щеше да прояви своите особени ужаси, когато стигне до Америка. Доминиканският свещеник Бартоломе де лас Касас, който е пряк свидетел на някои от действията на конкистадорите, признава, че не е възможно да се опишат достатъчно жестокостите, защото ужасът е бил изключително голям. Той документира как испанските конкистадори изтръгват бебета от гърдите на майките им и разбиват мозъците им в скалите. Когато тези християни от XVI век пристигат в Америка, те водят със себе си и своите кучета, които пускат на свобода, за да ловуват местните жители като диви прасета. Те хвърляли жени и деца в ями, пълни с колове, като ги набивали на кол, докато ямата се напълни. Събирали стотици туземци и след това ги избивали систематично, без да пощадят никого, а междувременно връзвали водачите на населението, като ги окачвали на бесилки, с крака точно над земята, и ги пекли живи. Създават месарници, в които разфасоват мъжете и жените и продават частите им за храна на кучетата.

Тези завоевания водят и до културно господство. “Requerimiento” (Изискване) е подходящ символ на това културно насилие. Пристигайки, за да завладеят нов народ, конкистадорите прочитат на глас Requerimiento. Прокламацията се четяла на испански език (който коренното население очевидно не е разбирало) и изисквало от тях да приемат управлението на испанските християнски монарси, тъй като папата все пак е предоставил такова господство и суверенитет на испанската монархия. В прокламацията се обявяваше, че те могат да приемат тези условия или да бъдат принудени да се сражават във война, да бъдат поробени или да умрат. Нещо повече, те настояват, че всяка последвала смърт е по вина на местните жители, които не са приели испанското християнско управление.

В същото време в големите академични зали на Европа духовниците спореха дали туземците са всъщност хора, дали са хора, или не.2

Твърде просто и наивно е да се каже: “О, ние знаем по-добре от тези средновековни варвари; имаме разделение на църквата и държавата. Въпросът е по-изтънчен и опасен за християнина. Въпросът не е просто дали да се поставят Десетте Божи Заповеди в сградата на Върховния съд на Алабама или да се наложи политика на молитва в училище или някаква подобна изрична т.нар. религиозна практика или тотем. По-голямата опасност е в Константиновата логика: ако целта ни е легитимна, то тогава санкционираното от държавата принудително насилие е легитимно средство за постигане на тази цел. Често секуларистите са тези, които намират големи съюзници сред константинистите по този въпрос. Демокрацията и капитализмът трябва да надделеят; така че с помощта на хитрост или с измама ние ще надделеем и няма да се откажем без борба, за да наложим насилствено волята си на целия свят. Независимо дали ще тръгнем от брега на океана до брега на сияйното море въз основа на някаква заблуда за Манифестна съдба; независимо дали ще свалим законно избрания президент на Чили, което доведе до безмилостната диктатура на Пиночет; дали чрез разпространяване на обещанието за пожар в света, ако бъдем заплашени със същите оръжия, които само ние сме използвали, както при възхода на американската политика на масово унищожение (MAD) – “взаимно гарантирано унищожение” чрез ядрени оръжия; или чрез състояние на постоянна война, в която сме сега, като нашите безпилотни самолети са огнена манифестация от небесата като съдия, съдебен заседател и палач.

Теодор дьо Брай, изображение на испанските зверства в Новия свят, XVI в. Wikimedia Commons

Теодор дьо Брай, изображение на испанските зверства в Новия свят, XVI в.
Wikimedia Commons

Всъщност въпросът е дали ние, християните, ще оставим настрана учението на Исус, за да постигнем някаква желана социална цел; дали ще приемем сериозно като социално-политическа позиция настояването на Исус, че езичниците са тези, които имат власт над другите, но че това не бива да става между нас; или учението на Исус, че трябва да обичаме враговете си, да се молим за тези, които ни обиждат, и да прощаваме седемдесет пъти по седем; или провъзгласяването на Исус, че небесното царство идва чрез милосърдие и миротворчество, и казване на истината, и готовност да страдаме в търсене на новия Божи ред в света.

Нашият пророчески глас трябва да бъде издигнат в знак на протест срещу онези, които носят името на Христос, но пренебрегват Христовия път.

Още повече, нашият керигматически глас трябва да провъзгласява, победоносно, конструктивната алтернатива на Евангелието на обществените места. 

Защото

Вашата отговорност е “до-“:

вие никога не можете да се спасите чрез “не-да “3.

И така, не е достатъчно да твърдим, че основната ни задача не е тази или онази. Ние, християните, с нашия морализъм и дребнаво размахване на пръст сме нанесли достатъчно щети на нашето свидетелство в света и трябва да преминем към по-конструктивна задача: да покажем на света какъв в действителност е създаден този красив и впечатляващ свят.

Бележки

1. Вж. предложение 6, бележка 5, относно работата на Питър Крейги, на чийто аргумент се позовавам тук.

2. Струва си да се отбележи, че многобройни учени от ХХ в. ще осъдят “черната легенда”, възникнала през XVI в., според която противниците на Испания ще очернят репутацията на Испания и никога няма да отчетат, че някое от културните блага е възникнало от испанците. Подобен ход, отбелязват тези учени, изпълнява социално-политическа функция: осъждането на престъпленията на враговете, отбелязването само на техните зверства, прави воденето на война срещу тях по-възможно, дори желателно. Това е важно наблюдение, което служи като илюстрация на факта, че демонизирането на традицията, партията или идеологията, която човек мрази, е достатъчно лесно, и показва още защо някаква практика за идентифициране на княжествата и властите, освен простото свеждане до някакъв смъртен или национален, или сектантски враг (“нашите врагове не са от плът и кръв”, казва Ефесяни, когато говори за властите), е фундаментално важна, ако искаме ние, християните, да не станем жертва на подобни ужаси, които тук се осъждат. Вместо това обърнете внимание на следното: Самият Бартоломе де лас Касас е бил едновременно мъж европеец, испанец и християнин. Въз основа на работата му в рамките на испанската християнска традиция, която е обвинителен акт срещу ужасите на неговите събратя, испанските християни започнаха да преоценяват своите ужаси, за които мнозина нямаха морални убеждения, които да ги накарат да поставят под въпрос действията си.

3. Даг Хамаршелд, ” Markings”, превод: проф. Leif Sjöberg and W. H. Auden (New York: Alfred A. Knopf, 1964), 98.

 

Лий С. Камп

Лий С. Камп

Автор: Лий К. Камп (доктор на науките, Университет Нотр Дам). Професор по теология и етика в Университета Липскомб в Нашвил.

Тук можете да прочетете първите осем части:

Твърдение 1: Историята не е поредица от унищожителни събития

Твърдение 2: Краят на историята вече е започнала

Твърдение 3: Американската християнска надежда е пеле

Твърдение 4 – Християнството не е нито проститутка, нито капелан (свещеник)

Твърдение 5 – Съединените щати не са надеждата на света

Твърдение 6 – https://ivokoychev.org/твърдение-6-съединените-щати-не-са-били/

Твърдение 7 – Как християнските ценности и Библията развращават християнството

Твърдение 8 – Всяка империя пада

Твърдение 9 – Християнското партизанство е като юмручна схватка на Титаник

Твърдение 10 – Враждебните сили имат роля в историческите събития

Твърдение 11 – Християнството не е религия


Сподели

Може да харесате още

Translate »
error: