ТВЪРДЕНИЕ 13 – Целта е образцово политическо свидетелство – Лий С. Камп

"Скандален свидетел": Малък политически манифест за християни - Лий С. Камп

от Editor
152 четено
Сподели

ТВЪРДЕНИЕ 13 – Целта е образцово политическо свидетелство

РЕЗЮМЕ

Докато нашата задача не е либерално политическо превъзходство, нито да оправим нещата, нито пък да “направим Америка отново велика”, или да управляваме света, все пак тя е велико и величествено призвание към света: да свидетелстваме пред света, дори пред световните сили, какъв е бил замислен светът и какъв ще бъде, когато настъпи кулминацията на края на човешката история.

Как обаче да се ориентираме в сложните отношения между църквата и света? Тук се разглеждат три исторически модела, които дават насоки за конструктивна работа, както и знаци за потенциални опасности.

ИЗЛОЖЕНИЕ

Както нееднократно е ставало дума досега, ние се стремим да създадем политика, която да не е нито дясна, нито лява, нито религиозна. В Новия Завет Църквата не е някакъв религиозен клуб. Напротив, многократно виждаме случаи, в които Църквата въплъщава алтернативна политика. Всъщност, както твърди писмото до Ефесяни, именно “така че многообразната премъдрост на Бога да стане позната на небесните началства и власти сега чрез църквата” (Еф. 3:10). Ако действително призванието на Божия народ е да покаже Божията премъдрост на началствата и властите, то в християнската традиция се оказва горещо обсъждан следващият очевиден въпрос – как? Какъв е социалният облик, законосъобразният ред на нашия общ живот, така че Божията премъдрост да бъде демонстрирана пред света, да бъде демонстрирана пред властите?

Християнската традиция е проявила голямо разнообразие в това отношение. Тук са дадени три отделни примера, всеки от които ще даде едновременно образци и контраобразци.

Стереотипната средновековна католическа позиция

В Средновековното християнство учението на Исус, особено т.нар. “трудно учение на Исус”, е запазено за специален елит, наречен “религиозен”. Религиозните имат специално призвание, дали са обет да пазят трудните учения на Исус. В същото време от масата номинални християни по света не се очаква да спазват такива трудни учения. Като пример може да се посочи, че от свещениците се очаква да не участват във военни действия, докато от миряните се очаква да го правят, ако войната се счита за оправдана според традицията на т.нар. теория на “справедливата война”. След това се е очаквало от тези миряни – тъй като Църквата е приемала сериозно, че войната винаги е зло и никога не трябва да се празнува с лекота – да се подложат на покаяние, когато се връщат у дома дори от “справедлива война”, като се има предвид, че са пролели кръв.

Възходът на монашеството може да се тълкува, а от някои и се тълкува, като момент на обновление в живота на християнската религия. Мнозинството от номиналното християнство е станало толкова нехристиянско, че някои са сметнали за необходимо да развият свои собствени посветени общности, които да улеснят съвместния живот в Христос. Монашеското движение може да бъде дълбоко оценено в това отношение. И то би могло да бъде жизнеспособна възможност в многобройни исторически контексти, точно както днес някои призовават за преосмисляне на този вид свидетелство в пъстрото и многообразно движение на новото монашество. 

Този цялостен подход обаче, взет като цяло, води до сериозно фрагментиране на християнското свидетелство. В много от случаите това води просто до изоставяне на пътя на Христос. Класически пример за това е нормандското завладяване на Англия през 1066 г. от Уилям Завоевателя. Уилям тръгва на война с пръстена на папата в знак на папската благословия и увереност, че войната е оправдана. Уилям е безмилостен и кръвожаден, а прословутото му “завладяване на Севера” опустошава градове, опожарява сгради, убива селяни и избива добитък. Той завладява без особена милост. Той е увековечен в хоровата завеса на великолепната Йоркска катедрала – почит към кралете, твърде често носещи с кървавите си мечове номиналната християнска вяра. Или пък в Лондон причудливият параклис в Бялата Кула насред прочутия Лондонски Тауър – този предчувстващ и впечатляващ архитектурен паметник на безмилостната власт, обезглавяването и имперската мощ, наситена с християнската религия – служи като живо напомняне за тази социалнополитическа интерпретация на християнството.

Въпреки че този подход има сериозни недостатъци – дотолкова, че в много случаи е трудно да го наречем християнски – все още има значителни дарове, които са възникнали от социалните стратегии на християнството.

Например, християнските модели са се отнасяли сериозно към насърчаването на съответните политически блага. Макар че болницата на Запад може да се проследи поне до римската армия, именно Християнството започва да предоставя болници на разположение на цивилните; те често са прикрепени към манастири. По подобен начин образователните системи, особено университетите, нямаше да бъдат това, което са днес, ако не бяха запазили тези блага в Християнството. Макар че голяма част от ранните научни изследвания се дължат на учени мюсюлмани, популяризирането на голяма част от научните изследвания също се дължи на комплексните и обширни форми на човешки блага, станали възможни благодарение на християнството. Бихме могли да кажем, че моделът на християнството настоява, че от огромно значение са относителните политически блага. Макар и определени блага да не показват пълнотата на християнската вяра, християнската практика и християнската изповед, си остават истински блага в живота и общността и добре е да ги насърчаваме и утвърждаваме.

Съществуват множество дарове, които са дадени от Божията благодат и които остават добри, независимо дали човек изповядва Христовото царство, или не, и затова не бива да пропускаме да участваме в усъвършенстването на тези блага по какъвто и да е начин.

Вторият показателен дар на християнството е способността му да контролира властта на владетелите. Въпреки проблемите, свързани с опитите да се обвърже властта с църквата – или ако не се обвърже, да се намери някакъв твърде лесен съюз между двете – една от големите сили на този подход е начинът, по който църквата може, когато реши да прояви такава смелост, да накаже и дисциплинира непокорния владетел. Независимо от това, че известните случаи като този на Томас Бекет, който се е опитвал да се противопостави на властта чрез отлъчване, са сложни и комплексни, в тях все пак се съдържа един вид почтеност и смелост, които трябва да се припомнят: че не бива да оставяме владетелите – особено тези, които твърдят, че са християни – да се измъкнат лесно от отговорност. Озлоблението на Хенри II срещу Бекет, илюстрирано в легендарните думи, които той изрича към помощниците си – “кой ще ме отърве от този непокорен свещеник?” – в крайна сметка довежда до смъртта на Бекет – отвратително убийство от четирима рицари, при което кръвта и мозъкът на Бекет са размазани по камъните на пода на Кентърбърийската катедрала.

Разбира се, това е и причината протестантите в Америка да не вярват на Джон Кенеди в качеството му на католик. Те се опасяваха, че той ще бъде задължен към папата или друга църковна йерархия. Един добър патриотичен протестант няма да приеме нищо от това. Според разказа, представен в предложение 11, Кенеди се оказва повече протестант, отколкото католик в това отношение.

Лутер и Протестантската реформация

При протестантската реформация се забелязва друга обща позиция. За Мартин Лутер ключовата разделителна линия не минава между двете класи хора в църквата, между религиозните и светските лица. Можем да кажем, че ключовата разделителна линия минава през всеки човек. Така Лутер прави рязко разграничение между светското и духовното, между вътрешната същност и това, което човек прави в света.

За Лутер Проповедта на планината се отнася до сферата на вътрешния човек и личните взаимоотношения. Но тя не се отнася за светската сфера. За Лутер светското и професионалните роли на човека в светското имат своя собствена етична логика. Ако човек е призван да бъде господар или господарка, тогава, на практика, казва Лутер, да прочете ръководството за работа, но не и да чете Проповедта на планината.1 Ако някой е призван да бъде палач, господарят ще ви каже какво да правите и вие трябва да го правите, без да си мислите, че нарушавате християнския дълг, защото Проповедта на планината не се отнася до това, което човек прави в светската сфера, а само вътре в себе си и в личните си взаимоотношения. Така че: ако трябва да обезглавите, сторете го и го направете, като обичате в сърцето си (но не и с меча си) този, който е обезглавен. Така Лутер фрагментира християнството по свой собствен начин. Християнското свидетелство няма цялостност във всяка душа.

Това приватизиране на християнската вяра е нанесло огромна вреда. И все пак има и други потенциални недостатъци на този подход, които може би са още по-вредни.

Първо, Лутер може да бъде разглеждан като сеещ семената на един дълбок социалнополитически консерватизъм, който може да настрои управляващите власти срещу онези, които пледират за справедливост срещу потисничеството. Самият той се нахвърля срещу селяните, които викат за справедливост срещу богатите и могъщите. Той призовава християните да вземат мечовете си, за да “прободат, ударят и убият” селяните, които сами са се заели с каузата на въоръжения бунт. Още по-плашещо е, че антисемитизмът на Лутер, посят сред семената на неговия скрит социално-политически консерватизъм, е послужил за почвата на социалния консерватизъм, който даде на Лутерова Германия чумата на нацизма, макар че Лутер несъмнено би осъдил това безумие, както е настоявал, че християнският войник никога не трябва да изпълнява несправедлива заповед на началника. Той достойно е разгледал и предложил критерии за подходящите поводи за гражданско неподчинение.

Второ, Лутер и протестантската реформация фрагментират християнството по още един силно обезпокоителен начин: появата на националната държава. Заедно с възхода на модерността Реформацията спомага за фрагментирането на християнството чрез възхода на националната държава, тъй като всеки християнин става податлив на обещание за вярност към собствените си местни власти. Имайки предвид, че националната държава обикновено поема ролята на личен интерес по отношение на собственото си оцеляване и успех, тази лоялност изправя християнина от една нация срещу християнина от друга нация. (По този начин се преобръща самото социално-политическо значение на кръщението.)

С приватизирането от Лутер на основното християнско свидетелство в сферата на духовното и личното, националната държава поема ролята на исторически Месия, поема ролята на основен носител на смисъла на историята. По този начин се посяват семената на копелезиране на християнската надежда. Християните стават готови да избиват масово други християни в услуга на своите местни, сектантски пристрастия. Дори и там, където седя, докато пиша тези редове, преди не много десетилетия летяха куршуми и се убиваха с щикове, християнинът от Съюза поразяваше своя покръстен събрат конфедерат, а братът от Конфедерацията правеше вдовица своята сестра в Христа от Съюза.

Сравнително примитивният характер на този вид убийства на християни от християни в услуга на техните сектантски национални пристрастия все пак е нещо, което отстъпва място на едно ново явление в историята на войната на Запад: възхода на тоталната война, при която цивилното население става легитимна цел за военно насилие. Това е развитие, което както средновековното християнство, така и протестантската Реформация с право биха осъдили. В крайна сметка традицията на “справедливата война” изключваше подобни гротескни форми на насилие. Но пълното утвърждаване на войната и приватизацията на християнската вяра ще станат още по-перверзни с възхода на индустриализацията, чрез която номинално християнските нации се противопоставят една срещу друга. Окопите на Първата световна война, напоени с кръв и паразити, с времето ще отстъпят на ужасите на Втората световна война, в която социално-политическият консерватизъм и антисемитизмът на Лутер, посяти в почвата на националната държава и любовта към отечеството (отново далеч отвъд всичко, което той някога би си представил или по някакъв начин би желал), ще дадат плодовете на нацизма. Християните от всички страни обещаваха социално-политическа вярност на собствената си национална държава, като същевременно залагаха на приватизираната духовност в сърцата си, а от едно такова разделено християнско съсловие с цялата възможна индустриална ефективност се стремяха да убият християнина от другата нация на произволно начертаната от властта линия.

(Хипотетичният въпрос “Ами Хитлер?”, което често се поставя като риторично отхвърляне на сериозното християнско свидетелство без насилие. Но със сигурност и други хипотетични въпроси са също толкова подходящи: Какво щеше да стане, ако германските християни се бяха отказали да станат жертва на опасностите на нацизма? Какво би станало, ако германските християни бяха отказали да разпространяват антисемитизма? Какво би станало, ако германските християни бяха отказали да вдигнат меч за родината, защото кръщението им е по-важно от националната им идентичност? “2

И все пак, за да бъдем справедливи към Лутер, неговото настояване за подобна позиция се основава на желанието да се запазят относителните блага на социалния ред. “Редът на творението”, настоява той, е дар за запазване на живота и обществото. Има многобройни моменти, които заслужават похвала в почтеността, чрез която той се стреми да удържи това желание заедно с християнската вярност. Като един ярък пример Лутер настоява, че общественият ред е по-важен от личното съществуване на човека. Следователно, казва той, самозащитата на личността не е причина да се остави настрана Проповедта на планината. Това показва твърде голяма привързаност към личния живот.

Има и друга традиция, произлизаща от лутеранството, която може да ни окаже огромна помощ: понятието за реализъм, което изисква да възприемаме реалистично греховната природа на човешката история. Въпросът обаче е дали можем да използваме такъв реализъм, без да станем жертва на другите недостатъци на Лутер.

Радикалната реформация и анабаптистите

Трета форма на християнски живот се наблюдава в така наречения анабаптистки модел. Анабаптистите са наречени така, защото те, доколкото това се отнася до техните католически и лютерански противници, “кръщават отново”. Кръщаването на бебета се е превърнало в социално-политическо-религиозно средство за въвеждане в християнството, в практикуването на едно номинално християнство. От друга страна, анабаптистите ясно са разбирали, че кръщението на възрастните вярващи е значим социално-политически акт: то позволява на възрастните доброволен избор да отхвърлят или да приемат християнската вяра и практика.

В този контекст кръщението на пълнолетните вярващи се отчита като отпор срещу предпоставките на християнството. То предоставя на вярващия съществена доброволна воля да приеме християнската вяра и да поеме по пътя на ненасилствения Исус. Това е заплаха както за лютеранските, така и за католическите модели от онова време, които претендират за легитимността на християнството. Позволяването на индивидите да избират в противовес на номиналното християнство с Християнството е заплаха за самата социална структура. Затова Лутер гневно настоява тези радикали да си поставят за цел да осъдят папата, а не кръщението на бебетата. Радикалистите обаче не приемат отхвърлянето на Христовия авторитет, което е в противоречие със самите тях. Един техен водач, Питър Челчицки, осмива онези, които биха се възпротивили “на яденето на свинско в петък, но които не виждат нищо лошо в клането на хора през всеки ден от седмицата “3 .

Радикалистите, както са станали известни в историята на Реформацията, представлявали достатъчна заплаха, за да бъдат преследвани, съдени и екзекутирани по унизителни начини: с отрязани езици, разкъсване на месо с нагорещени клещи, изгаряне на живо, обезглавяване или връзване с въжета, прикрепване на камъни към краищата на въжето и хвърляне в реката. Иронията и трагедията са силни поради факта, че тези християни са били екзекутирани и унижени от други християни в дълбока борба относно законната политическа форма на християнското свидетелство.

(И за да се изразим още по-ясно: твърде лесно е за християните да се държат така, сякаш именно секуларистите или така наречените либерали по някакъв начин са подвели християните да станат жертва и да изоставят пътя на Христос. Често самите християни, нерядко и официалния църковен йерархичен апарат, са тези, които заблуждават Църквата в нейната собствена невярност).

Ян Люйкен (1649-1672), Екзекуцията чрез пожар на Анекен Хендрикс в Амстердам, 1571 г., XVII в. Wikimedia Commons

Ян Люйкен (1649-1672), Екзекуцията чрез пожар на Анекен Хендрикс в Амстердам, 1571 г., XVII в. Wikimedia Commons

Анабаптистите, разбира се, са били вестители на пътя напред. Тяхното настояване, че Църквата трябва да се откаже от старите си константинополски и христянски презумпции, с времето ще се превърне в общоприета мъдрост. Те, разбира се, не са настоявали за това по същите причини, които изразяват говорителите на съвременния либерализъм. Последните искаха да маргинализират Църквата в служба на други цели: индивидуалната автономия или триумфа на светската държава. Анабаптистите, от друга страна, искаха християните да дадат приоритет на пътя на Христос във всички сфери на живота.

Тези радикали настояваха за доброволна общност от вярващи, която да бъде преден пост на настоящето и идващото Божие царство. В съвместния си живот те ще се стремят да покажат на света примиряващата и страдаща Божия любов. Тяхната задача, ако използваме езика на Кларънс Джордан от Джорджия, е да бъдат демонстрационен парцел, показващ как би могло да изглежда, ако позволим на семената на Божията доброта да бъдат отгледани сред нас. За тези радикали убеждаващата сила на Евангелието трябва да се крие в неговата победа, а не в неговия ужас (белж. превод. https://www.koinoniafarm.org/clarence-jordan/).

Това направление на християнското свидетелство настоява, че тяхната задача не е да управляват света, не е да го направят безопасен за демокрацията или капитализма на свободния пазар; тяхната задача е преди всичко да въплъщават Божия път в света, разкрит в Исус от Назарет. Затова те настояват за някои особености, които са били голяма заплаха за християнството по тяхно време. Да казват истината и да не се заиграват с клетвите. Те щели да се подчиняват единствено на господството на Христос и на никой княз или владетел от този свят. Те биха позволили, както беше отбелязано, свободното приемане или отхвърляне на добрата новина за Божието идване в света чрез кръщението на възрастните вярващи. Те не биха вдигнали меч срещу враговете на християнството или срещу своите лични врагове, а биха се стремили да ги обичат.

Някои отхвърлят тази радикална традиция като форма на погрешно оттегляне. Преди да разгледаме подробно това твърдение в следващата глава, можем да отбележим, че Христовото тяло е надарено с различни дарби. По този начин оттеглянето на амишите към селски аграрен живот или оттеглянето на монасите към молитва в хълмовете на Кентъки и двете могат да имат значителен принос към християнското свидетелство в американската култура. Но не е необходимо да разглеждаме този вид оттегляне като вярната форма на християнско свидетелство или дори като основната форма на радикалното свидетелство. Със сигурност определени християнски общности могат, колкото и трудно да е това, да намерят начини да свидетелстват за благодатта на Евангелието в най-различни социални контексти.

В действителност има много примери от радикалната традиция, в които преобладава различна позиция. Те са виждали, че най-големият им принос към така нареченото гражданско общество не може да бъде направен нито чрез приватизиране на вярата им, нито чрез одухотворяване на значението на Проповедта на планината, нито чрез оставянето настрана на пътя на Христос – а че най-големият им принос може да бъде направен именно чрез публичното поддържане на всички тези неща. Всъщност тази традиция е изиграла ключова роля за развитието на съвременните демокрации. Дърнбау посочва: “Трябва да се отбележи, че ефектът от живота и свидетелствата на Църквите на вярващите е спомогнал за създаването на съвременната западна демокрация. Може дори да се каже, че тези групи са дали най-ефективния си принос към политиката чрез вярното си, дори упорито придържане към религиозните си възгледи.“4

Но една от ключовите разлики с лутеранската и константинополската традиция се крие именно тук: дори когато например квакерите са били натоварени с местното управление, те са отказали да оставят настрана учението на Христос, като по този начин са отказали да участват във воденето на война, което се е очаквало от тях5.

Това би трябвало да е една от характеристиките на алтернативната политика, която не е нито дясна, нито лява, нито религиозна: авторитетът на Христос не се превъзхожда от никой друг. Това ще изисква, например, изрично отхвърляне на Лутеровата етика на призванието, както и отхвърляне на Константиновото размиване на Христовия път. От това просто, но широкообхватно убеждение – че авторитетът на Христос не е по-висш от никой друг – произлиза голямо разнообразие и множественост на верните свидетели.

Това виждане може да се обобщи най-добре с виждането на пророк Йеремия за евреите във вавилонско изгнание: “И търсете мира на града, където ви отведох в плен, и се молете за него на ГОСПОДА, понеже в неговия мир ще имате и вие мир. (Йер. 29:7). Налице е фактът на изгнанието, фактът на ясното разминаване в ангажиментите, ценностите, целите и народността на евреите и вавилонците. И все пак този факт не изключва плодотворното, дори радостно участие в “града”. Ние сме призвани да търсим мира в града и го правим именно чрез собствения си културен принос към общностите, в които живеем.

Някои разбираемо могат да възразят. Цялото това говорене за църквата като за пример, като за алтернативно социално-политическо свидетелство на чакащия свят, не е нищо друго освен пожелателно мислене, тъй като лицемерието и недостатъците на църквата са толкова големи. (И всъщност моите разкази тук посочиха някои от тези тежки недостатъци.)

Това е сериозно възражение. Конкретните провали на църквата през ХХ и началото на ХХI век представляват голямо обвинение за християнството в западния свят. Милитаризмът, расизмът, сексизмът, хомофобията и крещящото потребление – да не говорим за ужасяващите скандали за злоупотреби или други гротескни форми на маргинализация – твърде често са били разпространявани, ако не и възхвалявани от голяма част от християнската църква. Всички тези недостатъци остават не просто като петно, а като дълбока рана върху църквата.

Разбира се, не бива да бъркаме църквата с дадена институционална конфигурация. Но тази забележка не трябва да се превръща в лесен изход, в лесен начин да се избегне сериозна критика.

Следват три кратки разсъждения по отношение на недостатъците на църквата.

1. Основното място, където трябва да съсредоточим част от нашата загриженост, е самата църква, но не заради църквата, а заради света. Ако църквата се заеме сериозно с възпитанието на своите собствени членове – включително, очевидно, на тези, които заемат различни ръководни роли в църквата – тогава можем да направим много добро за света, като възпрепятстваме някои от вредите, които сме нанесли на света. “Скромно предложение за мир”, гласи заглавието на стар плакат на миротворци, “Християните по света да не се избиват помежду си”. Не само да не се убиват помежду си, но и да не се обиждат, унижават или оскърбяват, а освен отправната точка “не причинявай вреда” ще се научим да правим добро един на друг.

2. Трябва да приемем, че обвиненията в лицемерие са верни. Обвинението в лицемерие в някаква степен винаги ще бъде вярно, защото ние живеем между времената. Опитите ни за пролептично(пророческо) живеене винаги ще се разминат с това, в което прокламираме, че вярваме. Но ако приемем обвинението в лицемерие за вярно, това може да ни отведе в една от двете посоки: (1) някакво лекомислено приемане на това, че “всички сме гадове, но Бог все пак ни обича”, или (2) някакъв наказателен и радостен път към казването на истината за самите нас: “да, наистина всички сме гадове, но Бог все пак ни обича и ни призовава да продължаваме да растем, да искаме, да се променяме”. Този втори курс отваря необходимостта да се научим да казваме истината за себе си и да се научим да казваме истината за нашите недостатъци. В този процес на казване на истината ние можем да станем пример за света, който отчаяно се нуждае от места и практики на такава автентичност, защото само такава автентичност може да доведе до истинска свобода.

3. Няма гарантиран метод за църковна дейност без риск от сериозен провал. Но това не означава, че сме останали без дарове и обещания. Например обещанието, че Бог ще поддържа Божия народ и че портите на ада няма да му надделеят. Обещанието, че Христос никога няма да ни изостави и няма да се откаже от нас. Обещанието за Светия Дух, който винаги осъжда, съживява и прави всичко ново. И даровете на Евхаристията, кръщението, проповядването и всички разнообразни харизми на тялото.

От тези обещания и дарове не бива да изпадаме в отчаяние, въпреки че провалите на Църквата са толкова сериозни. Точно както не трябва, живеейки между времената, да ставаме жертва на идеологическо политическо партизанство, така не трябва да ставаме жертва и на идеологизирането на църквата. Но подобен реализъм ни оставя тогава една по-солидна основа – че това не е лесно призвание, лишено от рискове, с гарантирана вярност. Но ни е обещано, че няма да останем сами, няма да останем без приятели и няма да останем без всекидневни благодати.

 

Лий С. Камп

Лий С. Камп

Автор: Проф. Лий С. Камп

Професор Лий С. Камп е преподавател във висшето училище в продължение на повече от две десетилетия и разполага с докторска степен по християнска етика от университета “Нотр Дам”. Освен преподавателската си дейност в Университета Липскомб в Нешвил, той е автор на три книги и създател на No Small Endeavor – шоу, което изследва какво означава да живееш добре. Предаванията му се излъчват на живо, както и чрез подкаст и обществено радио. Повече информация може да се намери на www.NoSmallEndeavor.com. Професор Камп разполага с богат опит като продуцент и изпълнителен продуцент, работейки с различни организации с нестопанска цел и местни общности за предоставяне на услуги.

Бележки:

1. Подобно разграничение се среща в целия Коментар на Лутер върху Проповедта на планината, прев. Чарлз Огъстъс Хей (Philadelphia: Lutheran Publication Society, 1892), https://archive.org/details/commentaryonserm00luth.

2. За обстоен преглед на този вид въпроси вж. прекрасната книга на Робърт Бримлоу, What about Hitler? Wrestling with Jesus’s Call to Nonviolence in an Evil World (Grand Rapids: Brazos Press, 2006).

3. Петер Челчицки, цитиран в Donald Durnbaugh, The Believers’ Church: (Scottdale, PA: Herald Press, 1985), 255-56.

4. Durnbaugh, Believers’ Church, 260-61.

5. Дърнбау е класическият текст, разказващ за историята на разнообразните традиции на радикалната или вярващата църква. Той се занимава с квакерите по въпросите на църквата и държавата в глава 10.

Тук можете да прочетете първите 12 части:

Твърдение 1: Историята не е поредица от унищожителни събития

Твърдение 2: Краят на историята вече е започнала

Твърдение 3: Американската християнска надежда е пеле

Твърдение 4 – Християнството не е нито проститутка, нито капелан (свещеник)

Твърдение 5 – Съединените щати не са надеждата на света

Твърдение 6 – https://ivokoychev.org/твърдение-6-съединените-щати-не-са-били/

Твърдение 7 – Как християнските ценности и Библията развращават християнството

Твърдение 8 – Всяка империя пада

Твърдение 9 – Християнското партизанство е като юмручна схватка на Титаник

Твърдение 10 – Враждебните сили имат роля в историческите събития

Твърдение 11 – Християнството не е религия

Твърдение 12 – Либералният политически възход не е цел


Сподели

Може да харесате още

Translate »
error: