Твърдение 4 – Християнството не е нито проститутка, нито капелан (свещеник)

"Скандален свидетел": Малък политически манифест за християни - 4 част, Лий С. Камп

от Editor
568 четено
Сподели

Християнството не е нито проститутка, нито капелан (свещеник)

Резюме

Американският мит е използвал християнството и то прекалено често е било използвано доброволно, като употребявам провокативния и груб език на еврейските пророци с думата – “курва”. Или в най-добрия случай християнството твърде често е било просто свещеник, който благославя империалистическите подвизи на американската империя.

Като блудница християнската общност изоставя заветния си обет и споделя брачното ложе със силните на деня, за да получи някаква услуга в замяна; християнската църква продава себе си, за да сподели някаква степен на интимност, някаква власт, някакъв достъп. Или като свещеник християнството се свежда до обикновена духовност, до някаква форма на вътрешен мир, която има малко общо със социалните или политическите реалности; по този начин най-насилствените или несправедливи постъпки могат да бъдат благословени с някаква частица святост, някаква молитва, някакъв свещен елей или тайнство.

Изложение

Когато през 1861 г. избухва Американската гражданска война, семействата, църквите и университетските кампуси са разделени – някои мъже напускат домовете си, за да се бият за Конфедерацията, а други – за Съюза. Кампусът на университета Нотр Дам не се различава особено в това отношение. Студентите напускат своята алма матер и се сражават и за двете страни, което, разбира се, предоставя съвсем реалната възможност съученик да убие свой съученик на бойното поле.

Отец Уилям Корби, който на два пъти става президент на университета, също заминава на война. В продължение на три години той служи като капелан (свещеник) в Ирландската бригада на армията на Съюза по време на Гражданската война.

Корби присъства в началото на юли 1863 г. при Гетисбърг. Враждуващите армии се подреждат една срещу друга. Развълнуван от тежкото положение на войниците, Корби свиква полка за един прочут исторически момент, запечатан в драматичната картина на Пол Ууд “Разкаяние под огън”. Знаейки, че много от тях скоро ще бъдат изправени пред смъртта си, Корби ги събира, за да отправи молитва за опрощение на греховете им и да ги благослови в битката.

Някои от дружинните бригади са призовани на бой. Битката е неизбежна. Полковник Сейнт Клер Мълхоланд, прикрепен към ирландската бригада, разказва следното:

Остават още няколко минути до тръгването и това време е заето от една от най-впечатляващите религиозни церемонии, на които съм ставал свидетел. . . . (Ирландската бригада) застана в колони от полкове, затворени в редица. Тъй като голямото мнозинство от членовете ѝ са католици, капеланът (свещеникът) на бригадата – преподобният Уилям Корби – предложи да даде общо опрощение на всички мъже, преди да влязат в битката. Въпреки че това е обичайно в армиите на католическите страни в Европа, може би за първи път се наблюдава в нашия континент… . Отец Корби застана на голяма скала пред бригадата и се обърна към мъжете; той обясни какво ще направи, като каза, че всеки ще получи полза от опрощението, като направи искрено разкаяние и твърдо реши да се възползва от първата възможност да изповяда греховете си, като ги призова да изпълняват добре дълга си и им напомни за високия и свещен характер на доверието им като войници и за благородната цел, за която се сражават. Бригадата беше застанала на “заповед за стрелба” и когато той завърши обръщението си, всеки мъж падна на колене, с наведена глава. След това, като протегна дясната си ръка към бригадата, отец Корби произнесе думите на опрощението. Сцената беше повече от впечатляваща и предизвикваше страхопочитание. Наблизо стоеше генерал Хенкок, заобиколен от блестяща тълпа офицери, които се бяха събрали, за да станат свидетели на това необичайно събитие и докато в редиците на Втори корпус цареше дълбока тишина, вляво, край прасковената градина и Литъл Раунд Топ, където загинаха Уид, Винсънт и Хаслет, ревът на битката се надигна, разнесе се и отекна в гората. Действието сякаш беше в хармония с цялата околност. Не мисля, че в бригадата имаше човек, който да не отправи сърдечна молитва. За някои от тях това беше последният ден; те коленичиха там в погребалните си одежди – за по-малко от половин час много от тях бяха причислени към загиналите на 2 юли.1

По този начин Църквата често е блудствала със своята благодат, като е била използвана само като капелан (свещеник), за да осигури някакво страхопочитание, нещо искрено или някаква духовност сред властта, която иска да убива, краде и унищожава.

Църквата като дворцов пророк

За да сме наясно, критиката тук не е към капеланите (свещениците) или капеланството като такова, нито пък желанието ми е да пропагандирам някакъв вид моралистично използване на обидни термини като “курва”. Въпросът се отнася до капелана (свещеника), дали църквата не се е превърнала в нещо, което бихме могли да наречем обикновен капелан (свещеник) на държавата, предоставяйки само някаква така наречена духовна утеха на една власт, която няма никакъв интерес да приема сериозно политическата форма на Евангелието. Или казано по друг начин, всеки, който поема мантията на капелан (свещеник), трябва да се запита дали е служител на Евангелието или на държавата. Дали ще може да свидетелства за специфичните заповеди на Евангелието по отношение на враговете, прошката, помирението, милосърдието и други подобни, или от него се очаква просто да произнесе благословия за всичко, което властта определи да бъде направено?

Пол Ууд, "Абсолюцията под огъня", 1891 г., изобразяваща прочутата сцена с отец Корби. Музей на изкуствата "Снайт", Университет на Нотр Дам

Пол Ууд, “Абсолюцията под огъня”, 1891 г., изобразяваща прочутата сцена с отец Корби. Музей на изкуствата “Снайт”, Университет на Нотр Дам

Въпросът е дали Църквата ще се превърне в обикновен дворцов “пророк”, от онези така наречени гадатели, които са били на заплата при царя, гадаели са под наем, говорели са от името на Бога и винаги са били наясно, че царят е имал конкретни очаквания и планове с които те трябва да се съобразяват. 

Истинските еврейски пророци намирали тези дворцови “пророци” за отблъскващи. Дворцовите пророци викали “мир”, когато нямало мир и доносничели на царя, когато истинският пророк изобличавал алчността, похотта и несправедливостта. Заповядвали на истинските пророци да си затворят устата, да се приберат вкъщи и да покажат уважение към царя. Те не искаха да позволят да се произнесе съд над дома на царя.

Що се отнася до “курва” или “проститутка”, някои феминистки мнения с право ни напомнят, че тези етикети могат да се използват като моралистични и хегемонистични механизми за потискане на жените.

Трябва да бъдем бдителни, за да избегнем подобни последствия. Думата “курва” очевидно носи конотация на срам и осъждане. Но в повествованието на еврейската Библия – например в книгата на Осия, която употребява думата “курва” като основна конструкция на обвинението срещу Израил – тя не се отнася първо до секса. Нещо повече, тя със сигурност не е замислена като механизъм за деградация на жените. Тя е свързана преди всичко с нарушаването на заветните отношения. Сексуалната изневяра, за която се говори чрез думата “курва” е просто завършената проява на нарушаването на брачния обет. Това е избор с който се нарушава заветът и свещеният обет. Следователно нашата грижа тук е да се запитаме как църквата може да се откаже от своето блудство, като е изоставила своето кръщение. Нашата първа грижа трябва да бъде свързана с евентуалния отказ на църквата от нейния обет за първоначална вярност към Евангелието и дали формата на църковното капеланство (свещенство) не се е превърнало именно в една такава проява на блудство.2

Да се върнем към отец Корби, много добродушни хора ще възразят: “Силите на Съюза, които отец Корби благославяше, се стремяха към добра цел, бореха се за добра кауза!”

Именно тук започваме да виждаме заключенията по отношение на трите първи предложения.

1. Да, справедливостта за угнетените е жизнено важна, защото историята има значение. Историята не е поредица от унищожителни събития, а развиваща се история, в която борбата за справедливост и свобода заема централно място в сюжетната линия. Историята е развиваща се история за мъже и жени, които се борят с куража и малодушието, стремейки се да отдадат живота си в служба на нещо по-голямо от тях самите – една вдъхваща страхопочитание драма от първа степен.

За разлика от тях робовладелците и свързаните с тях духовници често са свеждали християнството до обикновена капеланска (свещеническа) духовност, която е можела да каже на робите да се подчиняват на господарите си и да чакат сладкия миг, когато ще могат да получат небесната си награда. Християнските робовладелци са били тези, които отказвали да осъзнаят, че историята има значение, че тя е сцената, на която се разиграва и ще се разиграва Божията справедливост.

2. Аболиционистите са знаели по-добре от духовните робовладелци, че сме създадени за добро и за Бога и следователно това създаване предполага справедливи и милосърдни човешки отношения. Освен това те с пълно право са разбирали, че практиките на робството е трябвало да бъдат отменени. Знаели са, че целите, към които историята се е насочила, могат да се проявят сега, сред разрушеното обществено положение, в което са се намирали.

3. Но тогава се наложило да направят избор. От една страна да се сродят християнската надежда за свобода и справедливост с насилието на националната държава. Или, от друга страна да вкопчат християнската надежда за свобода и справедливост в една пролептична (бъдеща) позиция в света, при която християните (а) първо ще свършат тежката работа за премахване на робството в собствените си редици, а след това или едновременно с това (б) ще призоват своите нехристиянски съседи да направят същото като откажат да убият невярващия си съсед, който все още не е приел християнските практики на справедливост и милосърдие.

Нашият призив да ходим в пътя на Христос

В този момент е необходимо да отбележим, че ние, християните, не трябва да се държим така, сякаш различните форми на потисничество могат да бъдат пренебрегвани с лека ръка. Нашият призив да се отнасяме сериозно към пътя на Христос не бива да се превръща в пасивност, в безучастност пред насилието или несправедливостта. Напротив, ние сме призовани да поемем пътя на Христос в отговор срещу насилието и несправедливостта. Това е нашето политическо свидетелство: с радост да обичаме, да служим и да свидетелстваме за истината. Няма да вземем меча в името на доброто, защото нашият Бог, разкрит в Христос, не го е направил. И този разпнат Христос беше оправдан във възкресението и тази възкресенска сила е обещана на онези от нас, които са се кръстили в пътя на Христос.

Какво щеше да стане, ако например отец Корби беше казал на събралите се войници, много от които бяха готови да убиват и да бъдат убити в служба на изродената американо-християнска надежда, преди голямата битка:

Приятели, чуйте словото на Господа: обичайте враговете си; правете добро на ония, които ви оскърбяват; молете се за ония, които ви мразят. Това е ваш дълг. Споделете хляба си с гладните. Приберете пушките си, защото нашият Господ е казал, че тези, които използват меч, ще умрат от меч. Приберете оръжията си, защото апостолът е казал, че “оръжията на нашето воюване не са плътски, но чрез Бога са силни да събарят дори крепости”. Вярно е, че в нашата страна се води голяма война, в която някои биха довели всичко до икономическите проблеми; други биха свели всичко до права на граждани; трети биха свели всичко до правото да поробват своите братя или сестри като разделят семейства без състрадание или най-елементарната обич, която държи заедно нишката на човешката общност. Не трябва да обръщаме гръб на такава война, защото иначе кръвта на нашите братя и сестри ще извика от земята. Но ние сме призовани към още по-голяма война, в която войната не е срещу плът и кръв, а срещу крепостите на тъмнината, които могат да бъдат победени само чрез светлина и любов и постоянство в пътищата на великия небесен Бог, разкрит в името на този Исус от Назарет.

Това, разбира се, е сериозна алтернатива за християнското свидетелство в политиката. Подобен модел на свидетелство, “нито десен, нито ляв, нито религиозен”, е съществено различен от този на християнската прогресивна левица или на християнската традиционна десница. А свидетелството на християнството в западния свят може да се окаже напълно зависимо от търсенето на някаква подобна алтернатива.

Лев Толстой

Подобна алтернатива за християнска реформа е била предлагана в многобройни исторически периоди на християнството. Например Лев Толстой в своята сатирична творба, посветена на “триумфа” на християнството, осмива начина, по който църквата приема император Константин в своите редици:

Нямаше кой да му каже: “Царете упражняват власт сред народите, а между вас няма да бъде така. Не убивайте, не прелюбодействайте, не трупайте богатства, не съдете, не осъждайте, не се противете на злия”.

Но те му казват: “Искаш да се наречеш християнин и да продължиш да бъдеш предводител на насилниците – да убиваш, да палиш, да се биеш, да похотстваш, да екзекутираш и да живееш в разкош? Всичко това може да се уреди.”

Така те уреждат християнството за него и го уреждат много гладко, дори по-добре, отколкото може да се очаква. Те старателно измислят за него такова християнство, което да му позволи да продължи да живее стария си езически живот без притеснения. Защото Христос, Божият Син, е дошъл само за да донесе спасение на него и всички останали. Тоест, след като Христос е умрял за Константин, той може да живее, така както му харесва.  Дори нещо повече – човек може да се покае и да вкуси малко хляб и малко вино и това ще му донесе спасение и всичко ще му бъде простено.

Но дори нещо повече: те освещават неговото грабителско управление и казват, че то произлиза от Бога и го помазват със свещен елей. А той, от своя страна, им устройва желаното от тях събрание на свещениците и им нарежда да кажат какво трябва да бъде отношението на всеки човек към Бога и заповядва всеки да изпълнява казаното от тях…

А те всички са доволни и взеха да си повтарят как същата тази религия съществувала от от няколко века и други владетели са я възприели и всички те били помазани със свещено масло и всички те били ръкоположени от Бога… Когато някой владетел подлец ограби всичко и убие много хора, те ще го помажат със свещено масло и тогава той ще бъде от Бога. В Русия прелюбодейката Екатерина II, която убила мъжа си, била от Бога; така и във Франция Наполеон бил от Бога…

И щом някой от помазаните владетели-робовладелци пожелае неговия и на друг народ да започнат да се избиват един друг, свещеникът(ците) веднага приготвя(т) светена вода, поръсват кръста (който Христос е носил и на който е умрял, защото е отхвърлил такива владетели), вземат кръста и благославят робовладелеца в делото му по избиване, обесване и унищожаване.”3

Въпреки сарказма на Толстой, той ни показва една друга алтернатива на истинското християнство: християнството не трябва да бъде използвано от властите, за да благославя техните подвизи. Християнството може и често ще намира конкретни области на съгласие с левите или десните управляващи; християнството може да служи и често трябва да служи по какъвто и да е легитимен начин на управляващите; християнството трябва да чества и ще чества конкретни случаи на справедливост и правосъдие, извършени на обществения ред.

Но християнството не бива да благославя пътищата на империята, на националната държава, на кралете, министър-председателите или президентите, които тръгват да се занимават с унищожаване, клане, похот, изгаряне, борба или живот в лукс, докато другите живеят в дълбока нужда. 

Повече няма да се използва християнството. То ще се съсредоточи първо върху себе си и своите призиви за покаяние и ще призове своите към пътя на Христос.

Християнството не трябва да проституира, като се кланя на знамето, полага клетви за вярност или да пее за славата на националните войни. 

Християнството не бива да се свежда до капеланство (свещенство), което раздава благочестиви речи, за да облекчи съвестта, но да даде божествена санкция на самите дела и практики, които Бог, разкрит в Христос, е осъдил.4

Християнството обаче ще бъде още по-добър гражданин, понеже не се покланя на знамето и не дава клетви за вярност, а вместо това в своето кръщение се обявява за транс-национална общност на помирение, прошка и гостоприемство, които няма да се основават на сектантски клетви или случайни географски граници.

Християнството няма да отиде в Белия дом, за да даде благословия преди ракетните удари. То няма да празнува превръщането на Съединените щати във “отново велика държава”, когато това величие е свързано със самото упражняване на сила, която Исус осъжда като власт на “езичниците и грешниците”.

Не, тъй като християнството е обещало вярност на един живот в бъдещето, то ще бъде ГРАЖДАНИН, който е по-верен от всички патриоти: то ще бъде ГРАЖДАНИН, който говори истината с постоянство и любов, защото знае, че лъжата и измамата са киселината, която разяжда връзките на общността. ГРАЖДАНИН, който приема чужденеца и пришълеца, защото гостоприемството е самата същност на Бога и по този начин е семето на вселената. ГРАЖДАНИН който приема даровете на живота и децата, както и предизвикателствата на спазването на обетите, защото именно в даването получаваме и в любовта опознаваме красотата на живота.

Християнство, което няма да бъде нито проститутка, нито капелан, а свидетел, глас, който вика в пустинята: “нека правосъдието да се спуска като вода и правдата като преливащ поток”; народ, който въплъщава алтернативна политика в света, нито републиканец, нито демократ, а радикално консервативен и скандално либерален; служител, който помага на всички, дори, когато е възможно, на началствата и властите да изпълнят своята създадена цел да служат, а не да поробват и избиват човечеството.

И за да бъде такъв народ, християнството трябва да знае също, че само БОГ е надежда за света. И това, разбира се, означава, че Съединените щати не са такава надежда.

—————————

1. Св. К. Мълхоланд, Notre Dame Scholastic 13, no. 30 (3 април 1880 г.): 470-71, http://www.archives.nd.edu/Scholastic/VOL_0013/VOL_0013_ISSUE_0030.pdf.

2. Благодаря най-вече на Лорън Уайт, Адам Богес и Филип Камп за помощта, която ми оказаха за нюансиране на твърденията тук. За всички останали недостатъци отговарям сам.

3. Лев Толстой, “Църква и държава”, превод. Айлмър Мод, в “Писма на Толстой за гражданското неподчинение и ненасилието”. (New York: Bergman Publishers, 1967), 277–79.

4. За пример на такова идолопоклонство вижте двата примера на First Baptist Dallas “Freedom Sunday”, First Baptist Dallas, достъпно на 15 юли 2019 г, http://freedomatfirstdallas.org and “20170529 Pastor Freedom Worship Digital Promo”, Vimeo, достъпно на 15 юли 2019 г., https://vimeo.com/272431309.

Лий С. Камп

Лий С. Камп

Автор: Лий К. Камп (доктор на науките, Университет Нотр Дам). Професор по теология и етика в Университета Липскомб в Нашвил.

Тук можете да прочетете първите три части:

Твърдение 1: Историята не е поредица от унищожителни събития. – https://ivokoychev.org/скандален-свидетел-малък-политич/

Твърдение 2: Краят на историята вече е започнал – https://ivokoychev.org/скандален-съветник-малък-политическ/

Твърдение 3: Американската християнска надежда е копеле https://ivokoychev.org/скандален-свидетел-малък-политическ/


Сподели

Може да харесате още

Translate »
error: