ЧАСТ 4: ОЦЕНЯВАНЕ НА ВЯРАТА НА ПИТЪРСЪН
“Именно след смъртта на Бога се появиха големите колективни ужаси на комунизма и фашизма…”
В предишната публикация изложих аргументите, които стоят зад вярата на Питърсън в същностната доброта на Битието. Сега бих искал да се спра критично на този основополагащ аспект на мисълта му, като предложа две групи възражения. Първата се отнася до прагматичната защита на Питърсън за предприемането на този скок на вярата, а втората – до концепцията на Питърсън за “най-висшето Добро”, към което той непрекъснато призовава хората да се стремят.
1. Прагматичната защита на вярата на Питърсън
В отговор на материала, разгледан в предната ни публикация, трябва да попитаме: прав ли е Питърсън, като твърди, че загубата на вярата в абсолютните ценности и същностната доброта на Битието – и по-конкретно загубата на вярата в Бога и в юдео-християнските ценности – е пагубна за хората и обществото? По-конкретно, дали ужасите на ХХ век са пряк резултат от това, че западните хора (предполагаемо) са загубили вярата си в Бога и в юдео-християнските ценности? Което означава да попитаме: убедителни ли са прагматичните аргументи на Питърсън в полза на вярата в съществената доброта на Битието?
Като убеден християнин бих искал да мисля, че е така. Определено би било апологетически изгодно, ако беше така. Но уви, има редица съображения, които почти ме убедиха, че аргументът му всъщност е погрешен.
Като начало, не знам никакви доказателства – а и Питърсън не предоставя такива – че светските хора, които нямат вяра в Бога, в изначалната доброта на битието или в абсолютните ценности, са статистически по-склонни от религиозните хора да се устремят към ада на недоволството и отчаянието, какъвто би трябвало да е случаят, ако прагматичният аргумент на Питърсън е верен. Също така не знам за никакви доказателства – а Питърсън не ги предоставя – че светските хора са по-малко склонни да водят морално достоен живот от религиозните, както би трябвало да се очаква, ако аргументът на Питърсън е правилен.
Нещо повече, струва ми се, че самият факт, че християните в историята често са извършвали възможно най-жестоките деяния – и то обикновено в името на Бога – е достатъчен, за да покаже, че религиозната вяра не е по-добра от светската, когато става дума за насочване на хората към морално благоприличие. Точно обратното, все повече изследвания показват обратното, поне когато “Богът”, в когото хората вярват, е изобразен като действащ с насилие в религиозната литература, която тези вярващи смятат за авторитетна (като например в Корана и Стария завет).
По същия начин няма доказателства, които да са ми известни – а и Питърсън не предоставя такива – че най-светските общества днес са по-малко здравословни от гледна точка на здравословното физическо и психологическо състояние на своите граждани, отколкото религиозните общества, както, струва ми се, би трябвало да очакваме, ако аргументът на Питърсън е валиден. Точно обратното, някои от най-светските държави на планетата (например Норвегия, Финландия, Исландия, Швейцария) неизменно се нареждат на едно от първите места по отношение на общото благосъстояние на своите граждани. Сходно явление откриваме и в Съединените щати. Хората, живеещи в по-малко религиозни държави, обикновено са по-щастливи, по-здрави, по-богати, по-добре образовани, с по-малко предразсъдъци и с по- добре приспособени деца, отколкото хората, живеещи в по-религиозни държави. Те също така са склонни да имат по-силно чувство за цел, по-здрави взаимоотношения, по-рядко злоупотребяват с алкохол или наркотици, или са безработни, разведени, лишени от свобода или убити, отколкото хората в по-религиозните държави. Обратното би трябвало да е вярно, ако прагматичният аргумент на Питърсън е основателен.
Във връзка с това твърдението на Питърсън (изказано от много други консервативни мислители), че ужасите на ХХ век са причинени от загубата на вярата в Бога и в юдео-християнските ценности, е спорно. Наред с други неща, западните хора започват масово да отхвърлят юдео-християнските учения и ценности едва след Първата световна война. И макар че комунизмът и фашизмът са били атеистични и със сигурност са извършвали немислими зверства, не трябва да забравяме също, че Хитлер не е бил атеист. Всъщност неговият месиански комплекс е бил подхранван от (определено изкривената) вяра, че Бог е на негова страна, и тази вяра е била широко разпространена в цяла нацистка Германия. Някои нацистки войници дори са имали на катарамите на коланите си гравирано “Gott mit uns” (“Бог с нас”). И тъжната и трагична истина е, че повечето от тези, които подкрепяха Хитлер, както в Германия, така и извън нея, бяха изповядващи християнството. В тази светлина смятам, че е също толкова погрешно да се обвинява за “ужасите на ХХ век” само атеизмът, както е погрешно Ричард Докинс и други да обвиняват за тях само теизма.
Нещо повече, макар че някои забележителни западни интелектуалци през ХХ в. прегърнаха нихилизма (Бекет, Камю, Сартр и др.), масите не го направиха и все още не са го направили. Всъщност мнозинството от западните хора продължават да вярват в Бога, независимо от това как се определя “Бог”. И накрая, ако прагматичният аргумент на Питърсън е верен, не би ли трябвало да очакваме, че светските западни държави днес все повече изпадат в социален хаос? Вместо това, по почти всички критерии за благосъстояние, по които може да се измери една страна, включително и по отношение на моралните устои, нещата в тези страни непрекъснато се подобряват, както и в повечето страни по света (макар и в по-малка степен). (1)
В “Братя Карамазов” Достоевски прочуто заявява: “Ако Бог е мъртъв, всичко е позволено.” На строго логическо ниво мисля, че това е вярно. И все пак много малко светски настроени хора проявяват интерес да изследват дълбините на тази допустимост. Изглежда, че най-дълбоките ни интуиции, включително моралните ни убеждения, се управляват от сили, които са по-дълбоки от логиката и познавателните ни убеждения.
Питърсън не пропуска да отговори на тази линия на критиката. Той се придържа към една прагматична концепция за “убеждението”, която предвижда, че можеш да разбереш в какво наистина вярва даден човек не като слушаш какво изповядва, а като наблюдаваш как действа. Следователно за него фактът, че светските хора продължават да водят морално достоен живот, предполага, че те все още вярват в Бога и в юдео-християнските ценности, независимо от изповядваното от тях неверие. Той твърди, че просто няма истински атеисти, за голямо огорчение на атеистите (103).
По подобен начин Питърсън и друг път е твърдял, че устойчивостта на социалните структури е такава, че е необходимо време, за да могат индивидите и обществата да започнат да изживяват последиците от наскоро възприетите идеи (като нихилизма през XIX и XX в., според Питърсън). И той е дълбоко загрижен за това какво ще се случи със западната култура, ако и когато хората започнат да живеят с последиците от нихилизма, което означава, че хората ще започнат действително да приемат нихилизма.
Доколкото виждам, отговорът на Питърсън се сблъсква с два сериозни проблема. Първо, неговият аргумент (моралното поведение на светските хора показва, че те все още, несъзнателно, вярват в Бога) работи само ако се предположи, че хората трябва да вярват в Бога, за да действат морално. Но именно това е дискутираното нещо, което означава, че аргументът на Питърсън е кръгов.
Второ, изглежда, че Питърсън се опитва да си вземе от тортата и да я изяде. Питърсън твърди, че ужасите на ХХ век се дължат на загубата на вярата в Бога и в юдео-християнските ценности. Това предполага, че хората вярват в това, в което си мислят, че вярват, и след това действат в съответствие с това. Но след това Питърсън обяснява и моралното достойнство на съвременните светски хора, като твърди, че хората всъщност не вярват в това, което си мислят, че вярват. И тогава какво е това? Вярват ли хората в това, което си мислят, че вярват, или не? Питърсън може да обясни моралното достойнство на съвременните светски хора, като твърди, че те не вярват. Но тогава той не може също така да твърди, че ужасите на ХХ век се дължат на факта, че хората наистина вярват в това, което си мислят, че вярват, и действат в съответствие с това. Не виждам начин той да изкаже последователно и двете твърдения едновременно.
Подобни съображения ме принуждават да заключа, че прагматичният аргумент на Питърсън в полза на вярата в същностната доброта на Битието е фундаментално погрешен. Мисля, че има убедителни причини да се вярва в Бога, в Христос, в юдео-християнските ценности и в същностната доброта на битието. Но аргументът на Питърсън, че ужасните неща неизбежно се получават, когато хората не вярват в тези (или подобни) неща, не е една от тях.
За съжаление на Питърсън неговата социално консервативна етика и упоритата му борба срещу постмодерния деконструктивизъм и нихилизъм до голяма степен се подхранват от убеждението му, че тази философия неизбежно води до дегенерация на индивидите и обществото и в крайна сметка до ужасите на комунизма и фашизма.
Твърдението просто не издържа на наличните доказателства.
2. Кое обосновава вярата в добротата на битието?
Повечето западни хора, които мислят по този въпрос, вярват или че моралът е строго определен продукт на биологичната и културната еволюция, или че нашите основни морални интуиции отразяват или поне би трябвало да отразяват съвършено добрия характер на един трансцендентен, личен, морален Творец. Първата група обикновено се състои от релативисти и прагматици. Моралът или е “добър” само в смисъл, че работи, или, според деконструктивистите, твърдението, че моралът е “добър”, просто изразява предпочитанията на управляващите. Втората група, напротив, обикновено се състои от абсолютисти, които смятат, че основните морални интуиции на човечеството са основани на реалността и надхвърлят всички култури.
Любопитното при Питърсън е, че той говори така, сякаш принадлежи към първата група, докато поддържа възгледите на втората група. Той последователно се позовава на биологичната и културната еволюция, за да обясни основните ни морални убеждения, и никъде в “12 правила на живота” не предполага, че трансцендентен личен Създател е оказал влияние върху двата процеса. И все пак, както видяхме, Питърсън категорично потвърждава не само че основните морални интуиции на човечеството надхвърлят “времето и мястото”, но и че самото Битие е по същество добро. Следователно, твърди той, стремежът към усъвършенстване на Битието е “най-висшето Добро” (109).
Следователно въпросът ми е следният: какво основава същностната доброта на Битието и следователно “най-висшето благо”, към което Питърсън призовава всички да се стремим? Това е много важен въпрос, тъй като основната доброта на Битието и призивът да се стремим към най-висшето Добро лежат в основата на цялата етика на Питърсън.
Доброто, според това, което казва Питърсън, е морално (т.е. не само прагматично) качество, а моралните качества, твърдя аз, се срещат само в онези личности, които са способни да вземат морални решения. Всъщност самият Питърсън свързва добротата, както и злото, с еволюцията на самосъзнателните субекти (за което според него става дума в историята за грехопадението на Адам и Ева) (53-5). Това поставя следния въпрос: Дали еволюцията на самосъзнанието е създала, или просто ни е събудила за доброто?
Ако хората са създали доброто, тогава трябва да се запитаме как Питърсън може да твърди, че самото Битие по същество е добро? Ако, от друга страна, просто сме се събудили за доброто, тогава очевидно трябва да вярваме, че доброто, за което сме се събудили, ни е предшествало. И ако моралната доброта може да бъде открита само в един личен, самосъзнателен морален агент, тогава изглежда трябва да приемем, че самосъзнателният морален агент ни е предшествал.
Твърдя, че ако приемем съществуването на трансцендентен, всеблаг Бог, въпросът как самото Битие може да бъде същностно добро, както и въпросът как еволюционният процес е успял да създаде представители, които притежават способността да се събудят за тази същностна доброта, е разрешен. И все пак, ако Питърсън вярва в това, никога не бихте го разбрали, ако прочетете “12 правила на живота”. Всъщност самият факт, че Питърсън се позовава единствено на еволюцията, за да обясни основните морални убеждения на човешкия род, навежда на мисълта, че това не е така. Начинът, по който той понякога (но не винаги) отъждествява “реалността” или “битието” с “Бога”, подсказва същото, защото, както видяхме, реалността често е капризна и жестока и винаги се нуждае от усъвършенстване.
Това отново ни връща към въпроса: какво обосновава същностната доброта на Битието в натуралистично звучащата еволюционна рамка на Питърсън? Което означава да попитаме какво прави разбираем факта, че Питърсън разсъждава като член на първата група, докато защитава трансцендентния характер на моралните твърдения като член на втората група? Не мога да намеря отговор на този въпрос в “12 правила на живота”, нито пък в нещо друго, което съм чувал от Питърсън.
Това води до втори и много сходен въпрос. Според Питърсън вярата в съществената доброта на Битието е необходима, за да се работи за същественото подобряване на Битието, което, както видяхме, е “най-висшето Добро”. И все пак едно нещо може да бъде оценено като нуждаещо се от усъвършенстване единствено чрез измерването му спрямо по-висш стандарт, спрямо който то не успява да се справи. Следователно трябва да се запитаме как “най-висшето Добро” може да бъде подобрението на Битието, след като самото понятие за подобрение на Битието предполага стандарт, който надхвърля Битието и който го оценява като недостатъчно и имащо нужда от подобрение? И ако съм прав, като твърдя, че доброто е морално качество, което може да се открие само в един самосъзнателен морален агент, то следва, че стремежът ни към “най-висшето Добро” е разбираем само ако приемем, че съществува трансцендентен самосъзнателен Агент, чието битие е най-висшето Добро и следователно крайният стандарт, спрямо който се оценяват всички други твърдения за добро. Този върховен агент, който е върховното Добро, е това, което Библията и юдео-християнската традиция определят като Бог.
Позволете ми да се спра на този въпрос от една последна посока. Видяхме, че Питърсън насърчава хората да живеят така, сякаш реалността / “Бог” е едновременно “Сила на природата”, която не е нито еднозначно справедлива, нито честна (защото реалността / “Бог” е способна на капризна жестокост), и същевременно да действат така, сякаш тази реалност / “Бог” е абсолютно добра, любяща и прощаваща.3 Именно разминаването между тези две различни схващания за реалността / “Бог”, по преценка на самия Питърсън, прави скока на вярата, който той призовава хората да направят, “абсурден”. И все пак, макар че, разбира се, трябва да упражняваме вяра, независимо от това в какво в крайна сметка вярваме, трябва да се запитаме дали вярата в добротата на Бога, а следователно и в същностната доброта на Битието, трябва да бъде “абсурдна”? Ако единственото, което подкрепя този абсурден скок на вярата, е прагматичният аргумент на Питърсън, че алтернативата е още по-абсурдна и прави съществуването ни много по-болезнено, тогава по дефиниция изглежда рационално да продължим да търсим по-разумна или дори просто по-малко абсурдна алтернатива.
Позволете ми да предложа такава. Какво би станало, ако решим да вярваме в съществуването на личен, морален, трансцендентен Бог, който е създал света и който съществува отделно от света? И какво, ако решим да вярваме, че този Бог-Създател е недвусмислено добър, любящ и прощаващ? Нещо повече, вместо да свързваме капризно жестоката реалност, в която се намираме, с Бога, както предполага Питърсън, какво би станало, ако вместо това вярваме, че Бог е отвъд и е различен от тази реалност? И точно защото вярваме в недвусмислената доброта на този Бог-Създател, какво би станало, ако приемем, че всички страдания, които (сътвореното) Битие ни носи, винаги са пряк или косвен резултат от изборите, които са направили сътворените хора, а не Бог? Какво щеше да стане, ако вярвахме, че ужасите, които ни сполетяват, не са неща, които Бог заговорничи, за да предизвика, както понякога се случва в Стария завет, а всъщност са неща, които вседобрият Бог мрази и работи за премахването им?
Дали това няма да направи решението ни да вярваме в основната доброта на (сътвореното) Битие, както и призива да се стремим да подобрим Битието, по-скоро рационално, отколкото абсурдно?
Разбира се, възприемането на тази перспектива би означавало, че ще трябва да приемем, че нещо се е объркало – ужасно много – в света, създаден от Бога. Както видяхме във втората ни публикация обаче, това е нещо, което Питърсън никога не би могъл да приеме, като се има предвид неговото метафизично предположение, че страданието е присъщо на самата концепция за съществуване. Нещо повече, тъй като голяма част от страданията, които хората и животните изпитват, са следствие от това, че природата е такава, каквато е, а не са резултат от някакво човешко решение, изглежда, че ще трябва да приемем и съществуването на един или повече сътворени космически агенти, които са способни на свободно вземане на решения и по този начин са способни да станат зли, точно както хората. И би трябвало да приемем, че тези агенти са способни да оказват разрушително влияние върху природата, включително върху естествената еволюция. (2)
Макар че Питърсън говори за “Сатаната” като митичен символ на злото (напр.,199, 218), аз съм напълно сигурен, че той, както и повечето съвременни западни мислители, не приема сериозно възможността той действително да съществува като независим съзнателен агент. Сериозно. Ако го правеше, нямаше да има нужда да закотвя обяснението си за страданието в ограниченията, които са присъщи на Битието. Но колкото и немодерно да е това убеждение сред съвременните учени, аз например смятам, че нежеланието на Питърсън да приеме сериозно съществуването на Сатаната е крайно неудачно.
Както съм твърдял и на други места, вярата в съществуването на зъл агент на космическо ниво е дълбоко залегнала в Свещеното Писание и е била важен аспект от богословието на Църквата през цялата ѝ история. Нещо повече, интуицията, че светът е потиснат от един или повече злонамерени космически агенти, може да се открие по един или друг начин в почти всички първични култури в историята. Съществуват и редица други аргументи, които могат да бъдат приведени в подкрепа на това убеждение. Най-важното е, че както са разбирали почти всички богослови на ранната църква, ако отречем съществуването на Сатаната като самостоятелно съществуващ агент със собствена свободна воля, е много трудно, ако не и невъзможно, да запазим вярата си в абсолютната доброта на Твореца, когато създаденият от него свят съдържа толкова много ужасяващо “естествено зло” – т.е. зло, за което не могат да бъдат обвинени свободните решения на хората. (4)
Вярата в съществуването както на вседобър трансцендентен Творец, така и на Сатаната не само би направила призива на Питърсън да се стремим към доброто и да се борим със злото рационално (а не абсурдно), но и би придала на този призив космическо, дори вечно значение. Нещо повече, щом веднъж повярваме, че Бог е трансцендентен и е Създател на всичко съществуващо, включително и на агента, който в някакъв момент от праисторията свободно е избрал да се разбунтува и да се превърне в Сатана, вече сме в състояние да приемем, че Бог в крайна сметка ще победи всяко зло и ще доведе творението, което окончателно да отразява Неговия вседобър характер и воля.
Твърдението на Питърсън, че страданието е необходима характеристика на самото Битие, напълно изключва подобна надежда. Според собствения му прагматичен критерий, че всичко, което помага за предотвратяване на злото, е добро и трябва да бъде прието (колкото и абсурдно да изглежда), мисля, че Питърсън би трябвало поне да обърне сериозно внимание на перспективата, която току-що изложих.
____ ____
1 Ханс Рослинг, Фактологията: Десет причини, поради които грешим за света – и защо нещата стават по-добре, отколкото си мислите (New York: Flatiron Books, 2018); S. Pinker, Enlightenment Now: Пинкер: “Разсъдъкът, науката, хуманизмът и прогресът” (New York: Penguin, 2018).
2 За моята собствена защита на тази позиция, основана на възгледа на НЗ и ранната църква, че болестите и смъртта отразяват действието на царството на мрака, вижте G. Boyd, “Evolution as Cosmic Warfare”, в Creation Made Free: Отвореното богословие, ангажиращо науката, изд. Т. Джей Оорд (Юджийн, ОР: Пикуик, 2009 г.), 125-45.
3 Поставям “Бог” в кавички, за да подчертая двусмислието около концепцията на Питърсън за Бога – въпрос, който ще разгледам в следваща публикация от тази поредица.
4 Виж G. Boyd, Satan and the Problem of Evil: Towards a Trinitarian Warfare Theodicy (Downers Grove, IL: InterVarsity, 2001), 39-49, 294-95. “Моделът на освобождението на земното ниво”, в Разбиране на духовното воюване: Four Views, eds. J. K. Bielby, P. Eddy (Grand Rapids: Baker, 2012), 129-57.
Част 1: Въведение – Какво се случва с Джордан Питърсън?
Част 2: Може ли да се оправдае “съществуването”?
Линк към оригиналната статия на блога на проф. Грегъри Бойд – на английски
Част 4: Оценяване на вярата на Питърсън
