ЧАСТ 7: ЙЕРАРХИИ, МЪЖЕСТВЕНОСТ И ЖЕНСТВЕНОСТ
“Потискат ли ракообразните от мъжки пол ракообразните от женски пол? Трябва ли да се изменят техните йерархии?”
В предишните две публикации разгледахме възгледа на Питърсън за живота като деликатно балансиране между реда и хаоса (публикация 5) и изследвахме как той прилага този възглед към биологичната и културната еволюция (публикация 6). Еволюцията винаги е прогресирала, като е градила върху миналото, а не като го е разрушавала. Според Питърсън това е и начинът, по който културата като цяло е еволюирала и по който трябва да се развива. Опитите за форсиране на бързата промяна дестабилизират културата и водят до хаос, често с катастрофални резултати. Ето защо Питърсън е толкова страстен противник на деконструктивизма, който напоследък е на мода сред академичните среди и си проправя път към основните течения (мейнстрийма) на западната култура.
В тази статия ще разгледам разсъжденията на Питърсън за йерархическата структура на културата (природата), като обърна специално внимание на възможните последици, които това има за неговото разбиране за мъжествеността и женствеността.
Необходимостта от социални йерархии
Питърсън започва обсъждането на първото от своите “12 правила за живота” с разказ за омарите. Той отбелязва, че омарите си създават територия на океанското дъно, която смятат за “дом” и от която ловуват плячка и търсят ядливи парчета от всичко, което пада от непрекъснатия хаос на кланетата и смъртта отгоре (стр. 1). Проблемът обаче е, че омарите са много и всички те искат да се настанят в “домове”, където храната е в изобилие (стр. 2).
Това създава конкуренция, а при конкуренцията има победители и губещи. Омарите, които са най-силни, най-умни и умеят да сплашват конкурентите си, получават най-добрите територии. Онези, които са най-слаби, най-глупави и най-малко способни да сплашват конкурентите, получават най-лошите територии. А всички останали се оказват някъде по средата. В резултат на това омарите съществуват в това, което Питърсън нарича “йерархия на господството”. И всичко в живота на омарите, включително и химията на мозъка им (това не го знаех!), се определя от това къде се намират в тази йерархия. Онези, които са на върха, се ползват с множество привилегии, които са отказани на другите, в пряка зависимост от това колко ниско се намират тези други в йерархията на господството (4-8). За омарите социалният статус означава всичко.
Но не само за омарите. Питърсън посочва, че като цяло това е характерно за цялото животинско царство. И колкото и да ни се иска да е различно, в човешкото общество винаги е било така – което едва ли е изненадващо, тъй като хората са еволюционно продължение на животинското царство. Ето защо, например, “най-богатите осемдесет и пет души” в света днес “имат колкото най-долните три и половина милиарда” (7). Но, отбелязва Питърсън, “този принцип на неравномерно разпределение” се прилага и “извън финансовата сфера”. Всъщност той се прилага “навсякъде, където се изисква творческо производство” и съответно навсякъде, където на преден план излизат присъщите на хората неравенства в способностите им. Например, Питърсън отбелязва, че “по-голямата част от научните статии се публикуват от много малка група учени”. Също така “малка част от музикантите създават почти всички записи на комерсиална музика”. И “само шепа автори продават всички книги” (за голямо съжаление на всички нас, по-малките автори!) (8).
Питърсън е откровен относно фундаменталната несправедливост и бруталност на социалните йерархии. Тази несправедливост се корени в простия факт, че “ние не сме равни по способности или резултати и никога няма да бъдем”. Всъщност, както току-що видяхме, “малък брой хора създават по много от всичко”. И той продължава:
Победителите не вземат всичко, но вземат повечето, а дъното никак не е хубаво място за живеене. Хората са нещастни на дъното. Там те се разболяват и остават неизвестни и недолюбвани. Те пропиляват живота си там (86).
Но колкото и несправедливи и жестоки да са социалните йерархии с техните привилегировани победители и нещастни губещи, Питърсън твърди, че те са напълно неизбежни, тъй като подобни йерархии са “невероятно древни, от еволюционна гледна точка” (313). Но създаването на йерархиите не само е резултат от древното ни устройство, но те са и неизбежни, като се има предвид, че хората с неравни способности се стремят към едни и същи цели. Питърсън стига дотам, че излага аргументи в две стъпки за това, защо социалните йерархии са необходими на хората, за да водят смислен живот.
(1) Колективният стремеж към каквато и да е ценна цел поражда йерархия (тъй като някои ще са по-добри, а други – по-лоши в стремежа, без значение каква е тя) и (2) точно стремежът към целите до голяма степен придава на живота устойчив смисъл. Почти всички емоции, които правят живота дълбок и ангажиращ, изпитваме като следствие от успешното придвижване към нещо дълбоко желано и ценено. Цената, която плащаме за тази ангажираност, е неизбежното създаване на йерархии на успеха с неизбежното следствие от различията в резултатите.
Оттук следва, че “абсолютното равенство би… изисквало жертването на самата ценност – и тогава не би имало нищо, заради което си струва да се живее” (303).
В същото време Питърсън признава, че колкото и необходими да са йерархиите за едно общество, те могат да създадат и значителни социални проблеми. Например, Питърсън твърди, че “има сериозни доказателства”, че ” склонността ценните блага да се разпределят с ясно изразено неравенство представлява постоянно съществуваща заплаха за стабилността на обществото”. Когато един процент от горната част на обществото разполага с повече богатство от общото богатство на долните петдесет процента, докато значителен процент от тези долни петдесет процента понасят постоянни трудности, хората могат да започнат да изпитват дълбоко негодувание и да мислят за начини за коригиране на тази несправедливост. Резултатът може да бъде, и в исторически план е бил, социален катаклизъм, както твърде добре показва Марксистката революция в Русия в началото на ХХ век.
Неуспехът на комунизма и на всеки друг опит за социално инженерство на финансовото равенство кара Питърсън да заключи, че “няма очевидно решение” на този проблем. Ние просто “не знаем как да преразпределим богатството, без да въведем цял куп други проблеми” (312).
Постмодерният опит за деконструиране на йерархиите
Тъй като според Питърсън социалните йерархии са както естествени, предвид древната им еволюционна история, така и неизбежни, като се има предвид, че хората преследват общи цели с неравностойни способности, той смята, че основният определящ фактор за социалния статус на даден човек в рамките на всяка конкретна йерархия е “Компетентност. Способност. Умение. Не власт” (313). Това го поставя в диаметрална противоположност на Derrida и други деконструктивисти, които твърдят, че “всички йерархични структури са възникнали единствено, за да включват (облагодетелстваните) и да изключват (всички останали, които следователно са потиснати)”, и именно затова тези деконструктивисти се стремят да разрушат тези йерархии и справедливо да разпределят властта (310).
Според Питърсън това не е нищо повече от една необоснована марксистка идеология, която се корени до голяма степен в дълбокото възмущение от вродените неравенства в живота (макар че Питърсън признава, че то може да бъде продиктувано и от състрадание към изоставащите). За Питърсън просто в природата на нещата е заложено, че компетентните хора неизбежно се издигат на върха и се радват на лъвския пай от наличните социални привилегии, докато по-малко компетентните неизбежно се оказват на по-ниско място в йерархията и по този начин се радват на много по-малко привилегии. Това е начинът, по който нещата винаги са функционирали, както в природата, така и в човешкото общество, и според Питърсън, въпреки че в някои йерархии се злоупотребява и те трябва да бъдат коригирани, по принцип така трябва да продължат да функционират нещата, ако искаме обществото да функционира добре и да запази хаоса (313).
Мнозина от по-некомпетентните, разбира се, негодуват срещу това йерархично устройство и именно това недоволство или недоволството на онези, които силно им съчувстват, подклажда тезата на деконструктивистите, че неравенството е свързано с властта, а не с компетентността, и ги кара да разглеждат “неравенството” като “сърцевината на всяко зло”. И тъй като Питърсън вярва, че йерархиите са присъщи на всяка култура, той твърди, че тези деконструкционисти се стремят, съзнателно или не, към не по-малко от разрушаването на самата култура. И, както видяхме, той е убеден, че ако тези деконструкционисти не бъдат спрени, резултатът ще бъде нещо подобно на ужасите, които марксизмът донесе през ХХ век (306-13). Имайки предвид тази перспектива, не е чудно, че Питърсън публично се застъпва за това, че държавното финансиране трябва да бъде напълно прекъснато за всички университети, които внушават на студентите философията на деконструкционизма (313-14).
Патриархалната йерархия на Запада
Разбиранията на Питърсън за закономерността на йерархиите са в основата на много от най-противоречивите му социални позиции, включително и на противопоставянето му срещу “равното заплащане за равен труд” (315). Хората, които са компетентни в определена задача, могат да произведат два или три пъти повече от това, което по-малко компетентен човек произвежда за същото време. Защо, чуди се Питърсън, те трябва да получават еднакво заплащане? Според него заплащането трябва да се основава само на компетентността, независимо от пола, расата, възрастта или социалните недостатъци на човека.
Но никъде защитата на Питърсън на социалните йерархии не е по-страстна или по-противоречива, отколкото когато се изправя срещу “безумното и неразбираемо” твърдение на деконструкционистите, че “всички различия между половете са социално конструирани” и са прикрит начин да се държат жените потиснати (314). Наистина, според деконструкционистите, които Питърсън е взел на прицел, западната цивилизация като цяло е създадена от мъже за мъже, с цел мъжете да бъдат поставени и да се задържат на върха и да притежават повече власт, и следователно с цел да се държат жените далеч от върха и да притежават по-малко власт. С една дума, деконструкционистите твърдят, че западната култура е изначално патриархална и женомразка.
Питърсън няма да приеме това. Според него различията между половете са така дълбоко вкоренени в природата, както нищо друго не може да бъде. Всъщност той твърди, че тази разлика е ” най-базовата категория”, чрез която хората винаги са виждали света, и че тази категория е “толкова стара, в известен смисъл, колкото и самият сексуален акт” (40). Нещо повече, макар Питърсън да признава, че “основната йерархична структура на човешкото общество е мъжка” (40), той все пак твърди, че “няма нито едно твърдо доказателство”, че “западното общество е патологично патриархално” или че “основният урок на историята е, че мъжът, а не природата, е бил основният източник на потисничество на жените (а не, както в повечето случаи, техните партньори и поддръжници)”. Няма и капка доказателство, “че всички йерархии”, включително вероятно йерархичното предимство на по-голямата власт, което мъжете обикновено имат над жените в повечето общества, “се основават на властта и целят изключване”. Затова той саркастично пита: “Подтискат ли ракообразните от мъжки пол ракообразните от женски пол? Трябва ли техните йерархии да бъдат преобърнати” (313)?
Смисълът на Питърсън, ако го разбирам правилно, е, че е естествено и следователно не е потискащо за мъжките ракообразни да са по-високо в йерархията на властта на омарите, отколкото за женските ракообразни. Ако реалността е избрала те да са по-високо, тогава трябва да смятаме, че е “в някакъв смисъл правилно” те да са по-високо. По подобен начин, ако мъжете като цяло са на по-високо място в социалната йерархия в повечето общества през историята и въпреки това днес, това може да бъде само защото реалността е избрала те да бъдат по-високо и следователно трябва да считаме, че това е “в някакъв смисъл правилно”. Това е просто начинът, по който са се развили нещата, а както видяхме, Питърсън настоява, че както на биологично, така и на културно ниво нещата винаги се развиват по определен начин по някаква причина и тази причина, макар и да не е напълно неизменна, трябва да се смята за правилна, естествена и мъдра. Следователно, ако мъжете са склонни да се издигат на върха на социалната йерархия в повечето общества и ако поради това мъжете са склонни да притежават повече власт от жените, то от гледна точка на еволюционната рамка на Питърсън това предполага, че мъжете като цяло са по-компетентни от жените в придобиването и упражняването на власт.
Но Питърсън категорично отрича това да означава, че културата е резултат от тиранизирането и изключването на жените от мъжете, както твърдят деконструкционистите. Макар че културата “е символично, архетипно, митологично мъжка”, Питърсън настоява, че културата “със сигурност е творение на човечеството, а не творение на мъжете”. Жените играят важна роля в създаването на културата, като “отглеждат деца и работят във фермите”, което спомага за “отглеждането на момчетата и освобождаването на мъжете… за да може човечеството да се размножава и да се стреми напред” (303).
За да разберем защо природата е “избрала” мъжете да притежават повече власт, Петерсън смята, че е жизнено важно да си спомним колко жесток е бил животът като цяло до неотдавна (и колко жесток все още е животът в слаборазвитите страни). Питърсън отбелязва, че
…и мъжете, и жените са се борили ужасно за свобода от непреодолимите ужаси на лишенията и необходимостта. Жените често са били в неравностойно положение по време на тази борба, тъй като са имали всички уязвимости на мъжете, с допълнителното репродуктивно бреме, и по-малко физическа сила… жените е трябвало да се примиряват и със сериозните практически неудобства на менструацията, голямата опасност от нежелана бременност, риска от смърт или сериозни увреждания по време на раждане и бремето на твърде много малки деца.
Оттук Петерсън прави следното наблюдение:
Може би това е достатъчна причина за различните правни и практически отношения към мъжете и жените, характерни за повечето общества до последните технологични революции, включително изобретяването на противозачатъчното хапче.
Според Питърсън такива съображения трябва “да се вземат предвид, преди да се приеме като истинно предположението, че мъжете са тиранизирали жените” (303-04). Макар че Питърсън не се противопоставя на критиката на мъжката организация на социалните йерархии, той е дълбоко обезпокоен от онези, които в името на една идеология окарикатуряват миналото ни като такова на мъжка тирания, за да я разрушат безразсъдно. Според Питърсън това е един вид прекалено опростена история, която е типична за идеологиите. За да се избегне разрушителният социален хаос, промените трябва да се извършват предпазливо и обмислено.
Мъжки ред и женски хаос
Трябва да се каже още нещо за гледната точка на Питърсън относно вродените различия между мъжете и жените. Видяхме, че Питърсън вярва, че разграничаването на половете представлява “най-основната категория”, чрез която хората винаги са виждали света, и е толкова старо, колкото и “самият сексуален акт” (40). По същество той изказва същото твърдение, когато твърди, че “хаосът и редът са два от най-фундаменталните елементи на житейския опит” или “две от най-основните деления на самото Битие” (38), тъй като според него редът е изначално свързан с мъжествеността, докато хаосът е изначално женски.
В многобройни древни истории, които според Питърсън отразяват дълбоки истини за нас самите и за природата на реалността, мъжествеността е символично свързана с “познатото”(реда). “Това – допълва той – може би се дължи на факта, че първичната йерархична структура на човешкото общество е мъжка, както е и сред повечето животни” (40). За разлика от това женствеността винаги е била символично свързвана с “непознатото” (хаоса).
Това “отчасти е така, защото всички неща, които сме опознали, първоначално са били родени от неизвестното, точно както всички същества, които срещаме, са родени от майките” (41). Но той добавя: “Хаосът, вечното женско начало, е и съкрушителната сила на сексуалния подбор”. И продължава:
Жените са подбиращи се майки [sic]….Жената като природа е тази, която поглежда половината от всички мъже и казва: “Не!” За мъжете това е директна среща с хаоса и тя се случва с опустошителна сила всеки път, когато им бъде отказана среща (41).
И все пак, твърди Питърсън, “склонността на жените да казват “не”, повече от всяка друга сила, е оформила еволюцията ни в творчески, трудолюбиви, праволинейни, с голям мозък (конкурентни, агресивни, доминиращи) същества, каквито сме” (41). С други думи, именно защото жените винаги са се стремели да се съвокупляват с мъже, които са по-високо в социалната йерархия, естественият подбор е предпочел качествата на по-кадърните и елиминирал качествата на по-малко кадърните. А това води до непрекъснато повишаване на полето за изява, на което хората се състезават за по-високо място в йерархията. (Ще поставя под съмнение тази линия на разсъждение в следващата си статия).
Сега вече видяхме, че Питърсън смята, че животът е възможен само когато редът и хаосът се уравновесяват взаимно (пост 5). В този смисъл редът и хаосът са абсолютно равностойни и взаимно зависими. Не можем да кажем, че единият превъзхожда другия или че единият трябва да бъде привилегирован спрямо другия. Но различните роли, които редът/мъжествеността и хаосът/женствеността играят според Питърсън, невинаги ми се струват напълно равноправни. От една страна, самите понятия ред и хаос не са равнопоставени, доколкото хаосът е пейоративно понятие, докато редът е позитивно. Тоест редът описва положително състояние на нещата, докато хаосът описва това, което искаме да избегнем. Да, хаосът играе положителна роля в поддържането на реда от застой, но само по себе си не е положително понятие, каквото е редът. Макар че Питърсън със сигурност подчертава положителните и отрицателните аспекти на реда и хаоса и необходимостта от тяхното сътрудничество, не ми се струва, че той преодолява присъщата на хаоса отрицателна конотация в ежедневния ни език.
Фактът, че Питърсън смята, че йерархичният ред на обществото е архетипно мъжки и че е естествено мъжете по принцип да се издигат по-високо в йерархията на господството в повечето общества, засилва това подозрение, както и фактът, че Питърсън, следвайки Юнг, твърди, че съзнанието е символично свързано с мъжествеността (323). Петерсън намира тази “истина” за илюстрирана в “Спящата красавица”, в която младата девойка се нуждае от “мъжкия дух, нейния принц”, който да я “спаси”, като бъде “нейното собствено съзнание” (324). По същата причина Питърсън оценява филма на Дисни Frozen като “дълбоко пропаганден”, тъй като тук “жената не се нуждае от мъж, който да я спаси” (324). (Спойлер: Анна е спасена от целувката на сестра си Елза).
Причината, поради която Питърсън заема тази позиция, е, че “жената със сигурност се нуждае от съзнание, за да бъде спасена, а… съзнанието е символично мъжко и е било такова от началото на времето”. Питърсън допуска, че спасителният “принц” на жената не е задължително да бъде “любовник”, а вместо това може да бъде “собствената й внимателна будност, ясна визия и твърдоглава независимост”. Но Питърсън допуска това само защото “това са мъжки черти – както в действителност, така и в символичен план” (324).
Може би най-същественото е, че според Питърсън съзнанието е “процесът, който посредничи между [реда и хаоса]”. Всъщност Питърсън твърди, че съзнанието е третата “първична съставна част” на битието (35). Следователно както редът, който винаги управлява хаоса, така и съзнанието, което посредничи между реда и хаоса, са архетипно мъжки и може би само на мен, но честно казано, не мога да не видя в това привилегировано положение на мъжествеността спрямо женствеността на най-фундаменталното ниво на битието, независимо от настояването на Питърсън за тяхното равенство.
Разбирам, че Питърсън прави категорично и важно разграничение между мъжкия и женския архетип, от една страна, и биологичното разграничение на половете, от друга. Но, както ще аргументирам по-обстойно в следващата публикация, не мога да не се запитам защо съзнанието изобщо се свързва с мъжествеността. Всъщност не мога да не се запитам защо редът се свързва с мъжествеността, а хаосът – с женствеността. Разбира се, Питърсън твърди, че това е просто начинът, по който хората винаги са очертавали своя опит за света в драмите и историите, и тъй като не съм специалист по древна митология, ще се доверя на думите му (поне засега). Но дори и да е вярно, не съм убеден, че това означава, че тази асоциация трябва да бъде приета от нас в настоящето.
Не е нужно човек да е пълен деконструкционист или да вярва на тезата “мъжете винаги са потискали жените”, за да се запита дали асоциацията на женствеността с “непознатото”/хаоса и на мъжествеността с “познатото”/реда (както и със съзнанието) не е повлияна, в каквато и да е степен, от факта, че мъжете са били основните разказвачи на истории в историята. Това е поне мисъл, която си заслужава да бъде продължена и която ще подхвана в следващата публикация.
Част 1: Въведение – Какво се случва с Джордан Питърсън?
Част 2: Може ли да се оправдае “съществуването”?
Част 4: Оценяване на вярата на Питърсън
Част 6: Еволюционен консерватизъм
Линк към оригиналната статия на блога на проф. Грегъри Бойд – на английски
https://reknew.org/2018/08/part-7-of-15-hierarchies-masculinity-and-femininity/
