ЧАСТ 8: РАСА И СОЦИАЛНИ ЙЕРАРХИИ
“Степента, в която ужасната част от света се проявява в живота ви, е пропорционална на това колко сте недостатъчни… Ако сте се овладявали напълно, може би цялото страдание щеше да изчезне от живота ви, или поне цялото непоносимо страдание.” Джордан Питърсън
Необходимият баланс между реда и хаоса
Преди да оценя мислите на Питърсън относно социалните йерархии и расата, искам да обсъдя накратко две основни области, в които съм напълно съгласен с Питърсън. Първо, намирам доста мъдрост в многократните предупреждения на Питърсън да не се отнасяме с неуважение към “познатото” (реда) и да не се впускаме прибързано в “непознатото” (хаоса). Той призовава за балансиран подход към прогреса и макар да не съм сигурен, че самият той поддържа този баланс, както ще аргументирам по-долу, по принцип съм съгласен, че склонността ни да изследваме “непознатата територия” трябва да бъде балансирана с необходимостта да “уважаваме познатото” с цел поддържане на стабилността.
Но това не е лесно да се направи. Многобройни изследвания показват, че мозъците на около половината от населението са генетично устроени да са консервативни, да гледат положително на миналото, да отдават предпочитание на стабилността и да гледат песимистично на бъдещето, докато другата половина са генетично устроени да са либерални, да гледат отрицателно на миналото, да отдават предпочитание на поемането на риск и да гледат по-оптимистично на бъдещето.
Разбира се, има и много други фактори, които влияят върху възгледите на човека (например възпитание, социална среда, личен опит, собствен процес на разсъждение). И, разбира се, тук има континуум, като само крайните стойности в двата края отразяват изцяло консервативни или изцяло либерални импулси. Но тези изследвания все пак показват, че мозъчната ни структура ни насочва към единия или другия от тези два лагера.
Здравото общество се нуждае и от двете гледни точки поради всички причини, които Петерсън изтъкна. Без либерални умове, които осъждат несправедливостите от миналото, и без привличане на консервативни умове да изследват “непознатото”, за да подобряват непрекъснато обществото, лесно бихме могли да се окажем в застой и потиснически социален ред. Но без консервативните умове, които апелират към мъдростта на миналото и се противопоставят на либералното влечение да експериментират с “непознатото”, лесно бихме могли да се окажем в състояние да дестабилизиране на обществото и да изпаднем стремглаво в хаос.
За да се запази това равновесие обаче, и двете групи трябва да се доверяват на добрата воля на другата и да общуват помежду си по продуктивен начин. Както се вижда болезнено от настоящите културни войни, това необходимо доверие може бързо да изчезне и в резултат на това тази необходима комуникация може бързо да се превърне в обиждане с имена, лепене на етикети и демонизиране на противниковите страни. Така всяка група решава, че другата просто греши, и решава, че трябва да победи.
Трябва да осъзнаем, че този начин на мислене “задължително трябва да спечелим” просто гарантира, че всички ще загубим. Според това, което аз чета, макар че основната грижа на Питърсън е свързана с либералите, които са възприели философията на деконструкционизма и които понастоящем печелят в Западната академия (което според него означава, че в крайна сметка ще спечелят и в по-широкото общество), той всъщност се опитва да призове към този баланс. Ако акцентът му е по-скоро върху опасността социалният хаос да погълне реда, отколкото обратното (а това е така), то е защото това е заплахата, пред която западната култура е изправена в момента.
Независимо какво мислим за деконструкционизма, този призив към либералите и консерваторите да започнат отново диалог със сигурност е на място. След като казах това обаче, ще заявя мнението си, че съм дълбоко песимистично настроен, че това някога ще се случи. И причината за това е свързана със схемите на мозъка ни и с кабелните новини.
Тестовете с ядрено-магнитен резонанс показаха, че когато хората се сблъскат с предполагаеми факти, които оспорват дълбоко заложените им убеждения, тяхната амигдала, която отговаря за рефлекса “борба или бягство”, се задейства, а кората на предфронталния лоб, която отговаря за разсъжденията, е склонна да се изключи. От друга страна, когато хората се сблъскат с предполагаеми факти, които потвърждават дълбоко заложените им убеждения, центровете за удоволствие в мозъка им се активират, а предфронталната кора отново се изключва. Ето защо е много трудно да мислим обективно или да говорим рационално за убеждения, към които сме пристрастени.
Навремето имахме три телевизионни мрежи и в техен интерес беше да отразяват новините с възможно най-малко пристрастия, за да привлекат възможно най-широка аудитория. С появата на кабелните новини обаче хората могат да гледат филтрирана версия на новините, с която са съгласни и която следователно активира центровете за удоволствие в мозъка им. А когато на либерално и консервативно мислещите хора вече не им се налага да се опитват да видят света през очите на другия, те се втвърдяват в гледните си точки. С течение на времето те губят желанието, а след това и способността да разбират гледните точки на онези, които принципно не са съгласни с техните дълбоко заложени убеждения. Следователно онези, които им се противопоставят, не могат да го правят на рационални или морални основания, което означава, че трябва да са или глупави, или неморални. Следователно с тях не може да се разсъждава. Те просто трябва да бъдат победени.
Ако някой има практично решение за това как западната култура може да обърне тази ужасна тенденция, той е по-умен от мен и трябва бързо да оповести решението си. Не искам да звуча апокалиптично, но сериозно смятам, че западната цивилизация, и особено Америка, е в сериозна беда. Демокрацията зависи от това, дали хората вярват в добрите намерения на тези, с които не са съгласни, и дали широката общественост разчита на споделени източници на информация. Всичко показва, че и двете предпоставки на демокрацията са се влошили значително през последните тридесет години.
Ако надеждата ви е закотвена единствено в Исус Христос, както и трябва да бъде, тази мрачна прогноза няма да подкопае мира и оптимизма, които са част от наследството ви като гражданин на Божието царство. Възходът и падението на империите, основани на насилие – а всички те са основани на насилие – са толкова предсказуеми, колкото изгревът и залезът на слънцето. Въпреки че мнозина отчаяно настояват за обратното, Америка най-вероятно няма да се окаже изключение от това унифицирано правило, при условие че Господ не се върне през следващите стотина години, за да установи напълно Божието царство.
Ако за тази страна и за самата западна цивилизация има искрица надежда, тя се крие в младите хора, които се събуждат и осъзнават безумието на случващото се. Ако достатъчен брой хора започнат да осъзнават колко дълбоко умовете на хората се манипулират от кабелните новини и социалните медии и отчаяната нужда членовете на всяка демокрация да могат и да искат да обсъждат рационално и спокойно различията си, вместо да се демонизират взаимно въз основа на тези различия, все по-широките пропасти, които ни разделят, може би ще започнат да се обръщат. Въпросът се свежда до следното: Ще се окаже ли, че западните хора са по-умни от съблазнителната примамка на пропагандата и страха и от идолопоклонническата нужда да бъдат винаги прави?
Само времето ще покаже.
Вредата от идеологиите
Намирам за проницателна и критиката на Питърсън към идеологиите. Привлекателността на идеологиите се състои в това, че те обещават прости решения на житейските несгоди, но го правят, като пренебрегват сложността на реалността и неизбежността на житейските несгоди. Питърсън отбелязва, че идеологиите
…приемат една единствена аксиома: правителството е лошо, имиграцията е лоша, капитализмът е лош, патриархатът е лош. След това те филтрират и отсяват опита си и настояват все по-тясно, че всичко може да се обясни с тази аксиома. Те вярват нарцистично, че под цялата тази лоша теория светът може да се оправи, ако само те държат контрола (211).
В името на тази аксиома се преобръща мъдростта на миналото и се създава нов социален ред, поради което Питърсън смята, че идеологиите винаги клонят в тоталитарна посока. В процеса на възприемане от обществото идеологиите създават социален хаос, а нерядко и масово насилие, а противоестественият ред, който налагат, поражда още повече ужаси, както според Питърсън демонстрира ХХ век.
Вече изразих своите резерви относно обвиняването на идеологията на нихилизма за ужасите на ХХ век. Всъщност може да се твърди, че тази гледна точка сама по себе си е прекалено опростяване, което се корени в една идеология. Както и да е, мисля, че критиката на Питърсън към идеологиите като цяло и към идеологията на деконструкционизма в частност е на място. Реалността винаги е по-сложна от идеята, която може да я обхване, независимо от това колко блестяща и всеобхватна е тази идея, а да се мисли обратното е чисто високомерие и изключително опасно.
Йерархиите отразяват ли компетентността?
Ако се върнем към мисленето на Питърсън за йерархиите, ще видим, че независимо от това, че Питърсън признава, че йерархиите могат да бъдат създадени поради много лоши мотиви в такъв случай те са нелегитимни, той все пак смята, че йерархиите като такива са напълно естествени както в животинското царство, така и в човешкото общество. Те отразяват неравностойните способности на хората при преследването на една обща цел, като по-компетентните хора се издигат на върха, а по-малко компетентните потъват към дъното, в съответствие със своите способности.
Съгласен съм, че в животинския свят обикновено се действа по този начин, и съм съгласен, че социалните йерархии в обществото трябва да действат по този начин. (В следваща статия ще твърдя, че общността на Царството е нещо различно). Но твърдя, че в действителност способността е само един от редица фактори, които определят мястото на човека в йерархията на едно общество, и не е задължително той да е най-важният.
За илюстрация, безспорно е, че в Америка белите хора, и особено белите мъже, имат статистически много по-голяма вероятност да се радват на властта и привилегиите да живеят по-високо в социалната скала и да избягват отчайващите недостатъци на живота на дъното, отколкото чернокожите, индианците и други небели групи. За да се обясни тази разлика, трябва или да се апелира предимно към исторически и социално-системни обяснения (например това има нещо общо с белите европейци, които крадат земя и заробват хората, за да установят тази земя като “своя”), в който случай това привилегироване е несправедливо, или трябва да се апелира предимно към компетентността и личната отговорност на всеки индивид, като в този случай това привилегироване е напълно естествено. Поне в “12 правила на живота” и във видеоклиповете, които съм гледал досега, Питърсън последователно се позовава на второто обяснение.
Разбира се, никой не би отрекъл, че вродените способности заедно с готовността на човека да поеме отговорност за живота си допринасят за социалното му положение – освен ако, разбира се, не се намира в ситуация, толкова потискаща, колкото робството в Юга преди отмяната на режима, което прави способностите и личната отговорност на индивида почти без значение. Разбира се, могат да се посочат и отделни чернокожи, индианци и/или други небели хора, които благодарение на своята изключителна компетентност, упорит труд и обикновен късмет са “стигнали до върха”. Но за всяко от тези изключения има неизброим брой такива, които не са успели. И въпросът е какво обяснява това?
Говорейки от позицията на бялата привилегия
И както казах, Питърсън постоянно апелира към личната отговорност и компетентност като към най-важния фактор, определящ мястото на човека в социалната йерархия. В действителност в лекциите и интервютата си Питърсън понякога създава впечатлението, че вярва, че поемането на отговорност за живота и стремежът към повишаване на компетентността е лек за повечето, ако не и за всички страдания в живота на човека. Например в лекция за мъжките и женските архетипи Питърсън казва,
Степента, в която ужасната част от света се проявява в живота ви, е пропорционална на това, че сега сте недостатъчни…Ако се оправите напълно, може би всички страдания ще изчезнат от живота ви или поне всички непоносими страдания.
Това казва човекът, който упорито се нахвърля срещу идеолозите, които се опитват да вместят сложността на рреалността в провокативното легло на една-единствена идея! Трябва да предположа, че Питърсън е донякъде хиперболизиран тук. Във всеки случай смятам, че постоянният апел на Питърсън към индивидуалната отговорност и компетентност, заедно с постоянното му подчертаване, че не трябва да обвинява обществото или нещо друго за проблемите си, го прави уязвим към обвинението, че наивно отразява привилегированата гледна точка на белия мъж.
За да бъда ясен, напълно съм съгласен с Питърсън, че хората трябва да поемат отговорност за живота си, и напълно оценявам загрижеността на Питърсън за това, че хората изпадат в нагласата на жертви и обвиняват за проблемите си социалната несправедливост или личните си нещастия. Никой човек не може да се надява да подобри живота си, ако не поеме отговорност да промени всичко, което е по силите му да промени. Амин!
Но за бял мъж като Питерсън или като мен е твърде лесно да се застъпи за това, защото ние, белите мъже, обикновено имаме силата да поемем лична отговорност за голяма част от живота си. И ето защо белите хора като цяло, и белите мъже в частност, са склонни да оценяват социалните проблеми по-скоро в индивидуален, отколкото в системен план. За разлика от тях чернокожите, индианците и другите цветнокожи обикновено имат много по-малко власт да правят това, защото те наистина са в една или друга степен жертви на социална система, която е създадена от белите хора и която винаги е давала привилегии на белите хора.
Това, разбира се, не означава, че тези хора също не трябва да поемат отговорност за живота си и да работят за подобряване на своята компетентност. Но то означава, че сравнително ниското им положение в социалната йерархия не може да бъде адекватно обяснено чрез позоваване на тези фактори.
Валидна деконструкционистка критика
Макар да не приемам универсалното твърдение на деконструкционистите, че всички социални йерархии (както и всички социални категории и ценности) са конструирани от хора с власт, за да облагодетелстват едни и да поставят в неравностойно положение други, смятам, че критиката на деконструктивистите е до голяма степен валидна по отношение на расовите отношения в Съединените щати. Америка е завладяна и структурирана от бели европейци с ясното разбиране, че това е “явна съдба” – т.е. за тези бели хора е било очевидно, че белите превъзхождат всички останали и следователно трябва да управляват всички останали. От вековете на насилствено робство, през епохата на възстановяването, наемането на затворници в началото на ХХ век, Джим Кроу, до така наречената “война срещу наркотиците”, довела до масовото лишаване от свобода на чернокожите днес, историята на Америка е в ужасяваща степен трагична история на белите, които се опитват да докажат истинността на доктрината за “явната съдба”, като държат чернокожите далеч от властта(1).
Разбира се, винаги са се случвали и други неща. Трябва да се противопоставим на прекомерното опростяване от всички страни. Но аз твърдя, че расистката история на Америка и расистката йерархия, която тя е създала и все още поддържа, обясняват много по-ясно защо чернокожите, индианците и други небели групи са склонни да живеят в долната част на американската социална йерархия, докато белите са склонни да живеят в горната част, отколкото позоваването на личната отговорност или компетенциите на индивидите, които съставляват тези групи.
Всъщност, когато човек, чиято етническа група от векове страда от бялата институционална социална йерархия, чуе бял мъж като Питърсън да внушава, че “степента, в която ужасната част от света се проявява в живота ти, е пропорционална на това колко недостатъчен си” и че цялото му страдание може да “изчезне”, ако “се съвземе напълно”, това само потвърждава реалността на системните бели привилегии, които индивидуалистическото обяснение на етническите различия е склонно да игнорира.
Изборът
И сега нещата стават още по-неприятни. Ако човек сведе до минимум историческите и институционалните фактори, за да обясни етническите различия в социалната йерархия, и вместо това се позове предимно на личната отговорност и компетентност, той на практика казва, макар и несъзнателно, че хората, които съставляват тези етнически групи, просто са по-малко компетентни и отговорни от белите или други, които са по-високо в социалната йерархия. Разбира се, Питърсън би отрекъл, че способностите на индивидите от дадена етническа група се коренят в “расата”. Той по-скоро настоява, че те се дължат на множество комплексни фактори, които остават неизследвани, ако се спрем на “расовото” заключение – като например културата, трудовата етика, ценностите или средната интелигентност на всяка конкретна етническа група(2).
Не отричам значението на тези фактори (макар да признавам, че съм скептично настроен към тестовете за интелигентност), но струва ми се, че това просто изхвърля въпроса с още една крачка напред по този път. Защото тук отново трябва да направим избор. Дали можем да се позовем на историческите и системните аспекти на обществото, които да ни помогнат да обясним защо културата, трудовата етика и ценностите на дадена етническа група са такива, каквито са, както и защо това води до по-ниското им място в йерархията на социалните привилегии и власт. Ако обаче отхвърлим това заключение, ще ни остане само възможността да стигнем до извода, че тези променящи се фактори са присъщи на самата етническа група, което, струва ми се, е просто друг начин да стъпим на “расовото” заключение.
Искам да уточня, че не определям Питърсън като расист, макар че поради всички причини, които посочих, не мисля, че е неразбираемо защо това обвинение често се отправя към него. Логиката, присъща на това мислене по отношение на йерархиите, личната отговорност и компетентността, се движи в посоката, особено когато се разглежда заедно с неговите постоянни призиви индивидите да престанат да обвиняват обществото за своите нещастия. Има причина, поради която белите групи на превъзходството са привлечени от него.
И това помага, че Питърсън категорично се противопоставя на концепцията за белите привилегии, която е тема на следващата ни публикация.
___ ___ ___
(1) Виж М. Александър, Новият Джим Кроу: Масовото лишаване от свобода в епохата на цветната слепота (Ню Йорк: The New Press, 2012 г.).
(2) Макар да пристъпва внимателно около темата, Питърсън вярва, че различните “раси” имат нетривиално различаващ се среден коефициент на интелигентност, и е много уверен, че тестовете за интелигентност са безпристрастни и надеждни.
Част 1: Въведение – Какво се случва с Джордан Питърсън?
Част 2: Може ли да се оправдае “съществуването”?
Част 4: Оценяване на вярата на Питърсън
Част 6: Еволюционен консерватизъм
Част 7: Йерархии, мъжественост и женственост
Линк към оригиналната статия на блога на проф. Грегъри Бойд – на английски
https://reknew.org/2018/08/part-8-of-15-race-and-social-hierarchies/
