Американската християнска надежда е копеле
Съдържание
Резюме
Когато “Америка” се налага върху християнската надежда, се ражда “надежда – копеле”. Когато “Америка” се насилва да влезе в интимна връзка с християнската есхатологична визия, ние оставаме с нелегитимна форма на християнска надежда. Завършването на есхатона по право и единствено е в компетенциите на Бога. Нито една национална държава, нито един човек в лидерска позиция, нито една социална или политическа партия – включително Божията църква – не може да поеме върху себе си ролята да завърши надеждите, за които копнеем. Твърде често Америка и нейните лидери са си присвоявали такава роля, а изродените форми на надежда са нанесли много злини, а понякога и ужасяващо насилие.
Общество
През 1980 г., в навечерието на избирането си, президентът на САЩ Роналд Рейгън заяви:
Цитирах думите на Джон Уинтроп неведнъж по време на предизборната кампания през тази година – защото вярвам, че американците през 1980 г. са отдадени на тази визия за блестящ “град на хълм” точно толкова, колкото и онези първи заселници…Посетителите на града край река Потомак не идват като бели или черни, червени или жълти; те не са евреи или християни; консерватори или либерали; демократи или републиканци. Те са американци, възхитени от това, което е било преди и горди от това, което за тях все още е … блестящ град на хълм.
А през 1989 г. в прощалната си реч Рейгън каза:
През целия си политически живот съм говорил за сияйния град, но не знам дали някога съм предал напълно това, което виждах, когато го казвах. Но в съзнанието ми това беше висок горд град, построен върху скали, по-здрави от океаните, брулен от вятъра, благословен от Бога и гъмжащ от хора от всякакъв вид, живеещи в хармония и мир; град със свободни пристанища, който гъмжи от търговия и творчество. И ако е трябвало да има градски стени, то те са имали врати и те са били отворени за всеки, който е имал желание и сърце да стигне дотук. Така го виждах и продължавам да го виждам.
Реториката на Рейгън е поразителна и блестяща, като я смесва с описанието на Исус на Небесното царство в Проповедта на планината, описанието на църковната общност на Павел в книгата Галатяни и небесното видение на Йоан в книгата Откровение. Въпреки че реториката на Рейгън е наистина блестяща, трябва да я разглеждаме като идолопоклонническа.
(Тук е важно да се отбележи, че тази критика – това обвинение в идолопоклонство – не е и не трябва да бъде партийно.) Рейгън тук дава само един ярък пример за реториката, която често се използва както от американската левица, така и от американската десница. Намерението ми тук не е да изтъквам Рейгън – той е само един от представителите на дългата традиция изказваща се по този начин, която ще бъде развита в следваща глава. Намерението тук е да се разгледа сериозно реториката на Рейгън от богословска гледна точка. Отново задачата ни е да откроим едно християнство, което не е нито дясно, нито ляво, нито религиозно).
Сравнете и съпоставете апостол Павел с президента Рейгън.
За Павел, Бог е Този, Който поверява на църквата служението на помирение.
Църквата се състои от хора от всяка област, племе и етническа принадлежност, като приветства всички. Призванието на Църквата е да излезе и да посее семената на помирението. Враждебността и партизанщината трябваше да бъдат победени чрез любов към враговете и правене на добро на онези, които ни правят зло. За Павел тогава именно “новото човечество”, създадено в Христос, е олицетворение на:
”Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъж, нито жена, защото вие всички сте едно в Христос Иисус.” (Гал. 3:28).
Но за Рейгън това са “будните” граждани на Съединените щати, които “не идват като бели или черни, червени или жълти; те не са евреи или християни; консерватори или либерали; демократи или републиканци”. Не, отхвърлянето на всички тези външни и видими белези на различието, твърди великият комуникатор, очевидно не е фактът на единството в Христос. Над всички тези белези на предполагаема враждебност, твърди той, е фактът, че “те са американци”.
За Рейгън библейската задача, поверена на църквата на Исус, е прехвърлена на Съединените щати. Сега Америка е “градът на хълма”. За Павел ненасилственият Божи народ е този, който трябва да въплъти помиреното човечество. Но за Рейгън това са Съединените американски щати, блестящият град на хълма, проектиращ глобалната си военна мощ по целия свят, който не е “бял или черен, червен или жълт”. За Рейгън “те не са евреи или християни; консерватори или либерали; демократи или републиканци”. Те са просто американци.
Рейгън вплита визията на Павел за помирението в изображението на Йоан за новия Йерусалим, чиито порти са винаги отворени, чиито булеварди и улици са пълни с хора от всички народи, живеещи в мир. Рейгън използва видението на книгата Откровение без ни най-малко смущение, без ни най-малко да осъзнава цялата ирония.
И все пак иронията е дълбока и задълбочена. Да разгледаме два примера. Първо, в книгата Откровение писателят Йоан прави остър контраст между механизмите на империята тези на църквата. Имперският проект – носещ собствената си визия за мир, “Pax Romana” от I век – налага своята визия с помощта на непреодолима сила, която не може да бъде победена. По подобен начин Рейгън се стреми да укрепи Америка в началото на своето президентство с огромно натрупване на военна мощ, заедно с умопомрачителен капацитет от ядрени оръжия и така наречената “Инициатива За Стратегическа Отбрана” (известна още като “Звездни войни”), която трябва да създаде усещане за непреодолима сила.3 За разлика от всичко това в книгата Откровение четем за вярата на мъчениците, които не се поддават на имперската мощ. Те свидетелстват за Истина по-велика от империята и позволяват кръвта им да бъде пролята, вместо да преклонят коляно пред империята.
Второ, в книгата Откровение, а всъщност и в целия Нов завет, “новото човечество” включва хора от всички народи, племена и езици. По този начин то е същото като визията на Рейгън за Америка. И все пак тук се крие проблемът: новото човечество от Новия завет не е ограничено от изкуствени географски граници и не се защитава с военна сила. Тук се крие едно от основните прекъсвания между Стария и Новия завет: покръстената църковна общност е трансграничен народ, който притежава паспорти и гражданство само като въпрос на прагматично удобство или необходимост, но не и като въпрос засягащ общата им фундаментална идентичност. Но за визията на Рейгън “Америка”, а не “новият Йерусалим”, е този град, чиито порти са винаги отворени.
По този начин Рейгън вплита Павловото служение на помирение във визията на Йоан за новия Йерусалим и в един безсрамен coup de grâce (смъртоносен удар) копирайки езика на Исус от Проповедта на планината: сияйният град на хълма.
И отново иронията е дълбока. Сияйният град на Исус включва онези, които плачат за несправедливостите в човешката история; които са милостиви с непринудено милосърдие, с което е милостив техният Бог; които обичат враговете си и правят добро на онези, които ги използват презрително; които се радват, че са преследвани, защото знаят, че властите винаги са преследвали онези, които свидетелстват за непоколебимата Божия любов; които говорят истината, не дават клетви и обещания, а прощават, както и на тях е простено. Блажени миротворците – провъзгласяват блаженствата на Исус – онези, които са милостиви, скръбни и бедни духом.
Но за “надеждата – копеле” на Рейгън именно Америка, разполагаща с ядрени междуконтинентални балистични ракети – наречени иронично миротворци – щеше да доведе до края на историята.
Очевидно за Рейгън историята не е поредица от унищожителни събития. Той отказва да одухотвори реториката на Новия завет. Вместо това той коренно променя разказа. Не Божието дело в Христос предизвиква края на историята; не Божият народ свидетелства смирено – дори страдайки – за Божието дело в Христос. Рейгън не просто е редактирал историята; той я е променил. Това е Америка, която едновременно е проводник и свидетел на надеждата на света.
С други думи, Рейгън пренебрегва факта, че не може една национална държава да бъде баща на есхатологичната надежда, защото никоя национална държава не може да бъде легитимно подобна (родствена) на Божието царство.
Кучето не може да се чифтосва с котката. Нито пък националната държава може да има легитимно потомство в Божието царство. Всъщност в Апокалипсиса на Йоан точно по този въпрос се използва един от най-красивите сексуални езици в Новия завет. На онези, които изглежда се изкушават да се наслаждават на интимна връзка с империята като “приятели с облаги”, Йоан казва: “излезте от нея” (Откр. 18:4), което е очевидна алюзия за Coitus interruptus, (това е термин познат още като оттегляне, изваждане или метод на изваждане, т.е. метод за контрол на раждаемостта, при който по време на полов акт мъжът изважда пениса си от вагината на жената преди еякулацията и след това насочва еякулата си (спермата) далеч от вагината, за да избегне оплождане.) Преди да стигнете до кулминацията, се отдръпнете.
В обобщение, Рейгън хвърля богословска визия, описва края на историята, но поставя Съединените Американски Щати като главен герой. По този начин Рейгън подкопава радикалните политически цели, за които Исус, Павел и Йоан са използвали подобно виждане. За тях Божието царство надхвърля всички човешки царства, империи и национални държави. Но за Рейгън Съединените Американски Щати ще освободят човешката история към нейната съдба.
В отговор на това много християни допринесоха за подкопаването на партийната независимост на християнството, като празнуваха подобна политическа реч в служба на партийна програма. Избутани настрани, много християни приветстваха този, който заби острия си реторичен трион в клона. Защо християните биха продали наследството си заради купа американска яхния? Може би една от причините е следната: те не са разбрали, че Рейгън – и такива като него – са либерали в овча кожа.
Либерализъм
Християните трябва да научат разликите между либерализма и християнството. А разликите може би не са такива, каквито мнозина предполагат.
Либерализмът е политическа теория и движение, което се фокусира върху свободата на индивида срещу различни форми на власт или сила. С възхода на Просвещението се оспорват старите утвърдени форми на власт: тази на църквата, монархиите и патриархата. Голяма част от старото бива отхвърлено, а акцентът върху индивида, който използва своя автономен разум и рационалност, бива възприет като отличителна черта на новото. “Имай смелостта да използваш собствения си разум” – това е девизът на Просвещението, казва Имануел Кант, един от основните мислители на Просвещението.4
Либерализмът има много поводи за радост. Неговото движение позволи да се премахне голяма част от корумпираната власт, позволи да се преразпредели богатството, притежавано несправедливо от влиятелни хора и оспори различни форми на суеверни религиозни практики. С времето то допринесе за премахването на робството, за защитата на децата и за (поне теоретичното) равенство на жените, както и за (поне теоретичното) расово равенство. Различни форми на научно изследване бяха освободени в търсене на истината, а много общности получиха известна степен на самоопределение чрез демократични процеси.
Нещо повече, може да се твърди и е било убедително доказвано, че християнската традиция е допринесла с ключови философски ресурси, необходими за възхода на либерализма и демократичните порядки. (И това може да се докаже, без да се стига до фалшивото схващане, както се твърди по-долу, че Америка е така наречената християнска нация.)
Всички тези аспекти на западния либерализъм трябва да бъдат възхвалявани. (А християните имат всякакви библейски и богословски причини да ги празнуват: свободата на пресата например е аналогична на Павловото настояване, че всеки в събранието трябва да има право да се изкаже. И се оказва, че дори с всичките си предизвикателства, свободната преса осигурява чудесен контрол върху корумпираната власт. Например някои източници съобщават, че в страните, където цари свобода на печата нито един глад не се е разраствал в повсеместна катастрофа).
Либерализмът включва редица институционални практики: демократични процеси вместо патриархални или монархически ръководства. В “Здравият разум” на Томас Пейн се осъжда идиотизмът, че някой е способен да управлява добре, защото се е оказал наследник на настоящия крал или кралица. Здравият разум, казва Пейн, би подкрепил отхвърлянето на тази средновековна традиция и би освободил място на либерализма. Така общностите и нациите трябва да бъдат свободни да избират своите лидери и закони.
Така че, когато привържениците на малкото правителство се обявяват срещу налагането на федерална бюрокрация, в това отношение те са добри либерали.
Либерализмът прави подобни стъпки и по отношение на икономическите институции. Индивидите не трябва да бъдат заклещени в една икономическа класа или положение в живота поради традициите на техните предшественици. Трябва да им бъде позволено сами да избират своето призвание, за да бъдат СВОБОДНИ. Ако използваме езика на основополагащите документи на Съединените Американски Щати – те трябва да се възползват по най-добрият начин на дадените им от Бога права за живот, свобода и стремеж към щастие. За мислител от епохата на Просвещението като Джон Лок стремежът към щастие включва стремеж към натрупване на собственост. Това включва потенциалното натрупване на богатство в зависимост от способността на индивида. С други думи, капитализмът на свободния пазар е либерализъм, проявен в икономическата практика.
Либерализмът прави подобни стъпки и по отношение на религията. Никой не бива да налага на друг индивид определена религия. Индивидите трябва да бъдат свободни да се “покланят в църквата по свой избор”. Не трябва да има установена от държавата религия, тъй като това би нарушило съвестта на хората, които трябва да са свободни да следват собствената си концепция за Бога, задгробния живот или отговорностите, наложени на човечеството от Божеството.
Един от основните философски проблеми на либерализма от християнска гледна точка е следният: либерализмът не се занимава изрично с обща концепция за смисъла на живота, целта на живота или края на историята. За да може една общност като цяло да възприеме схващането, че “славата на Бога е цялостта на живото човешко същество”, или да приеме твърдението, че целта на човешкото съществуване “е да прославим Бога и да се наслаждаваме на Бога завинаги”, това би довело до конкретни практики, навици, ангажименти и убеждения. Например, ако една общност като цяло приеме идеята, че богатството трябва да се използва за общото благо, а не да се разхищава за разточителство или суета, това би довело до още един набор от общи стремежи със съответните практики, навици, ангажименти и убеждения.
Класическият либерализъм не се занимава с отговорите на този вид въпроси. Вместо това той се опитва да поддържа някакъв свободен колектив, в който хората с различни крайни ангажименти могат да живеят заедно. Той не само отказва да даде принципен отговор на този вид въпроси, но всъщност отхвърля и идеята, че общоприетите отговори на много такива въпроси трябва да се разглеждат в нашия общ обществен живот. Тези въпроси са частни. Така отделните хора са свободни да направят своя собствен избор относно значението на Бога или да изберат своите собствени ценности по отношение на разпореждането, използването и натрупването на богатство. Но те не трябва да очакват, че техните убеждения могат по някакъв начин да бъдат направени обществено значими или важни.
Така че можем да преразгледаме твърдението тук. В крайна сметка либерализмът всъщност може да се занимава със “смисъла на живота” или “края на историята”, но само като приватизира въпроса за това какво включва добрият живот. Либерализмът приватизира доброто, но по дефиниция либерализмът отказва да превърне въпроса за “доброто” в предмет на строга обществена загриженост.
Това, разбира се, не означава, че либерализмът не е загрижен за етиката. От появата на Просвещението насам са се разпространили множество етични теории, всяка от които се опитва да определи кое е правилно и кое – не, като ни се натрапват всевъзможни легализми (свързани с морализма – бел. редак.). Но тези етични теории на Просвещението рязко се различават от много древни морални традиции (като тези на Аристотел, Мойсей, пророците от VIII в. пр. н.е. или Исус), всички от които започват с мисълта за целта. Тези по-стари морални традиции задават въпроси за това какво означава да бъдеш човек или накъде върви историята. След това те се опитват да опишат практиките, морала или законите, които трябва да подредят общия живот и да формират народа към тази цел.
Ако не сте запознати с традициите на добродетелта, може да си ги представите с прости думи, например така: Как изглежда да бъдеш добър баскетболист? Или отличен музикант? Като имате предвид отговора, определете какви навици, нагласи, правила и практики позволяват на някого да стане такъв? Кои навици, нагласи и практики са такива? Това, твърде на кратко, е схемата за традициите на добродетелите.
Но либерализмът не мисли в такива термини. Една от основните програми на либерализма не е да определи някаква обща, плътна концепция за това какво включва “доброто”. Това трябва да бъде оставено на индивидите. Индивидите могат да изберат да бъдат баскетболисти или музиканти, или бизнесмени, или каквото и да било друго, и те са свободни да го правят.
При това положение обаче либерализмът се нуждае от някакъв минимален морал, чрез който да бъде предпазен от самоунищожение. В края на краищата, ако всички индивиди полудеят, преследвайки собствените си приватизирани блага, тогава целият ад ще се отприщи. Така че трябва да има някакъв морал, някакви стандарти, уж гарантирани от това, което либерализмът нарича права (на индивида – бел. редак.).
Обърнете внимание на този контраст между морала на либерализма и морала на традициите на добродетелта. Според последните, добродетелите са практики, които правят възможно едно превъзходство, една радост – те са средство за свобода. Цигуларят, например, който се е подложил на дългогодишна дисциплина, който се е подчинил старателно на добрия авторитет, по този начин става свободен да свири и да изпълнява със свобода, която иначе не е възможна за нас, обикновените смъртни. Такава е била визията на морала в древността. Но с появата на либерализма моралът и правата се разглеждат предимно като ограничение на човешката свобода, а не като път към по-голяма свобода. В полезрението на либерализма моралът се превръща в ограничение на човешката свобода.
В наши дни терминът либерал се използва за един клон на либерализма, а консерватор – за друг клон на либерализма. Сходствата и различията между свободните либерали и консервативните либерали могат да се обобщят по следния начин: и двамата подкрепят либерални институции като конституционната демокрация, максималните индивидуални свободи в рамките на определени параметри, свободното изповядване на религията в рамките на определени параметри и други подобни.
Но те не са съгласни с местата, където индивидуалните свободи трябва да бъдат ограничени.
Свободните либерали, например, настояват, че трябва да се предостави максимална свобода на индивида при използването на тялото му, че трябва да се разшири голяма свобода по отношение на сексуалните обичаи, половата идентичност и сексуалните предпочитания. За един свободен либерал ограниченията на абортите са, най-грубо казано, намеса на федералното правителство в контрола на жената върху собствената ѝ утроба. Но свободните либерали вярват, че правителството трябва да ограничава това, което хората (и корпорациите) могат да правят с парите и оръжията си.
Консервативните либерали, от друга страна, настояват, че на индивидите и корпорациите трябва да се предостави максимална свобода при използването на техните пари и оръжия. За консервативния либерал ограниченията върху притежаването на оръжие са, обрисувани в широки щрихи, които са началото на хлъзгавия път на федералното правителство към превръщането му в тоталитарна държава. Но консервативните либерали вярват, че правителството трябва да ограничава това, което хората могат да правят с телата си и сексуалните си нрави.
Най-общо казано, нито свободните либерали, нито консервативните либерали отправят фундаментално предизвикателство към основните институции на западния либерализъм. Вместо това те спорят за подходящите форми на либерализма, който отново не разполага с някакъв вид строга, убедителна или плътна представа за това какво означава да бъдеш човек. Демократите и републиканците или Чаеното парти и Зелената партия не спорят за това дали да се върнат към други форми на управление.
Кралят, който казва на бизнесмена как да управлява бизнеса си, е толкова отблъскващ за консервативния либерал, колкото кралят, който казва на жената какво да прави с утробата си, за свободния либерал. Те не водят спор дали да сринат или да поставят под въпрос основите на класическата либерална традиция. Те не водят дебат извън рамките на обществото; това е вътрешен дебат – те водят семеен спор. И, разбира се, няма нищо по-хубаво от това да наблюдаваш семеен спор.
Следователно една потенциално плодотворна практика за американските християни, когато обсъждат политиката на националната държава, е да разпознаем етикетите. Може би вместо да използваме термина консервативен, да го заменим с консервативен либерал, а вместо да използваме термина либерал, да го заменим със свободен либерал. Това ще ни помогне да мислим в различни категории. Вместо да възприемаме едно такова партийно движение като християнско, ще бъдем принудени да осъзнаем, че Чаеното парти и Зелената партия всъщност не се опитват да разгадаят най-добрия начин да бъдат християни, а как да бъдат най-добрите клонове на либерализма.
С други думи, една от първите големи стъпки, които християнството може да направи в днешния западен свят, е да осъзнае, че когато се позиционира в спора между свободния и консерватиният либерализъм за американското семейство, подържайки една от страните, по никакъв начин няма да успеем да разберем нито класическия политически либерализъм, нито християнството.
(Тук е важно да се каже, че бъдещият християнин може да бъде в състояние с право да възхвалява определени аспекти на либералната традиция. Смисълът тук не е да се внуши, че за нас би било за предпочитане да имаме крал-философ [макар че има моменти, когато крал-философ може да бъде за предпочитане пред безумен владетел, избран чрез демократични процеси или да имаме социалистическа държава. Всичко зависи от конкретните условия. Вместо това смисълът тук е (а) да разберем разликите между християнството и либерализма, като същевременно (б) откажем да смесваме християнската есхатологична визия с американската есхатологична визия – което означава, че не трябва да копеле(зираме) християнската надежда, като се стремим да постигнем американското либерално могъщество.)
За да се върнем към сексуалната метафора, с която започнахме, когато свеждаме политическите възможности на християнската църква до това да бъде или свободен либерал, или консервативен либерал, ние сме се вкопчили в реториката, която ни дава копеле(зирана) форма на християнската надежда. Това означава, че сме били измамени, използвани или сме позволили да бъдем използвани.
1. Роналд Рейгън, “Обръщение в навечерието на изборите “Визия за Америка”,” Проект “Американско президентство”, 3 ноември 1980 г., https://www.presidency.ucsb.edu/documents/election-eve-address-vision-for-america.
2. Роналд Рейгън, “Прощално обръщение към нацията”, Президентска библиотека и музей “Роналд Рейгън”, 11 януари 1989 г., https://www.reaganlibrary.gov/011189i.
3. Асоциацията за контрол на въоръженията обобщава усилията на Рейгън по следния начин: “Смесеното наследство на Рейгън позволи на съперничещите си претенденти да предложат различни възгледи за неговата роля в края на Студената война и намаляването на ядреното напрежение през 90-те години на ХХ век. Някои факти обаче са безспорни. Рейгън ръководеше мащабно ядрено строителство и започна скъпоструващи усилия за изграждане на защита срещу стратегически ракети, което изостри напрежението с Москва. Неговата военна политика катализира широко разпространена антиядрена активност, която засили политическия импулс за контрол на ядрените оръжия. И все пак неконвенционалният стил на ръководство и решителността на Рейгън му позволиха да достигне до съветското ръководство и да се свърже с новото и смело мислене на Горбачов. Заедно двамата лидери насочиха страните си по пътя към споразумения за контрол на въоръженията, които отразяваха личното им отвращение от ядрената война и отговаряха на вътрешните и международните опасения за това, докъде може да доведе ядреното съперничество през Студената война, ако няма такава сдържаност.” Дарил Г. Кимбъл, “Поглед назад: The Nuclear Arms Control Legacy of Ronald Reagan”, ArmsControl.org, посетен на 13 юли 2019 г, https://www.armscontrol.org/act/2004_07-08/Reagan.
4. Имануел Кант, Какво е Просвещение?, превод и изд. Л. У. Бек (Чикаго: University of Chicago Press, 1955), 286.
Тук можете да прочетет 1 и 2 част:
Твърдение 1: Историята не е поредица от унищожителни събития. – https://ivokoychev.org/скандален-свидетел-малък-политич/
Твърдение 2: Краят на историята вече е започнал – https://ivokoychev.org/скандален-съветник-малък-политическ/
Лий С. Камп
Автор: Лий К. Камп (доктор на науките, Университет Нотр Дам). Професор по теология и етика в Университета Липскомб в Нашвил.
