Реформацията през 16-ти век беше революция с велики размери. Учени и пастори със свежи библейски откровения използваха революционните промени в областта на изкуството, науката, хуманитарните науки, политиката, туризмът и търговията, за да променят целия западен свят. Този период отбеляза както връщане към библейските корени, така и скок към бъдещето. На какви големи промени в църквата трябва да се надяват християните и за какви промени трябва да работят в 21-ви век?
Една от големите изненади на 20-ти век беше драматичният растеж на църквите в не-западния свят. А най-голямата изненада е, че най-бързо растящите църкви са силно ориентирани към свръхестественото. “В този свят, пророчеството е ежедневната реалност, а изцерението чрез вяра, гоненето на демони и виденията са основни компоненти на духовната чувствителност” – отбелязва историкът Филип Дженкинс. Това се отнася за църквите, създадени от африканци, петдесятните църкви в Латинска Америка, домашните църкви в Китай и Индия, както и много други.
Аз израснах в свят, в който потомствените духове, демоничните сили, “боговете” и чудесата от всякакъв вид изобилстваха. Съвременното образование, най-мощната сила, стояща зад секуларизацията, почти успя да ме накара да отхвърля всичко това като чисто суеверие. Някои от тези свръхестествени елементи определено са суеверие, но не всички. Внимателният прочит на Библията и претеглянето на емпиричните доказателства, в крайна сметка отново ме върнаха към свръхестественото християнство. Тогава се оказах обаче извън разбиранията на голяма част от западната теология.
Повечето християнски скептици отричат свръхестественото, както в Библията, така и в настоящето. Те са поне последователни в своите разбирания. Докато евангелистите воюват със зъби и нокти, за да защитят чудесата в Библията, но рядко могат да ги демонстрират в реалния живот.
Вече всички знаят, че голяма част от западната мисъл е била „опитомена” от съвремието, което има своите корени в Просвещението. Автономният рационализъм, иницииран от Декарт и тесния емпиризъм, дошъл за първи път от Хюм, толкова са обезсилили съвременния мироглед, че всичко се свежда до една механистична вселена. Последвалото отричане от свръхестественото е осакатило голяма част от теологията, водейки до най-малко две сериозни последици.
• На първо място, най-съвременните западни систематични и пасторални теологии не адресират демоничното, както на лично, така и на вселенско ниво. Много учени отричат или игнорират целия предмет, обезсмисляйки множество свързани с това библейски пасажи: препратките на Павел за “началства и власти” са редуцирани до социологически структури; грехът и злото се обсъждат без да се свързват с демоничното. Такива теологии пасват добре на съвремието, но не помагат на евангелизаторите и пасторите, които искат да служат на хората, намиращи се в духовно робство. Ако тези въпроси не са правилно адресирани, много не-западняци ще намерят Евангелието за безсилно и неадекватно.
• Друго последствие е, че западните християни често не успяват да вместят “знаменията и чудесата” на Светия Дух в богословската си рамка. До неотдавна те са третирали класическото Петдесятничество като форма на нетипична религия, заедно с различните версии на не-западното местно християнство, което също взема поучението на Новия завет за духовните дарби и чудеса насериозно. Но днес, с приемането на Петдесятното и Харизматично движение на Запад, и факта, че най-динамичните не-западни църкви приемат чудотворното насериозно, все повече започва да изглежда, като че ли истински нетипичната религия е „основното” западно християнство.
Една реформация в 21-ви век ще изисква вкарване на свръхестественото отново в сърцето на християнството. Това ще доведе не само до по-здрава библейска теология, но и до по-мощна мисионерска църква. Тогава светът ще разбере какво имаше предвид Исус, когато каза: “Но ако Аз чрез Божия Дух изгонвам бесовете, то Божието царство е дошло върху вас” (Матей 12:28).
Автор: Хуа Юнг
