Тук ще обсъдим само части от цялостната теология и ще се фокусираме предимно върху зрялата мисъл на Августин, която се развива постепенно през три основни етапа на противоречия.
Първо, неговото мислене се оформя от необходимостта за борба с Манихейството. На този култ той нанася всеобщо апологетично нападение, в което използва нео-платонизма като съюзник и оръжие. Нео-платонизмът от своя страна оформя собственото последващо мислене на Августин за Бога и Божията връзка със света.
Второ, Августин е ангажиран в борба срещу Донатисткия разкол в собствения му “заден двор”. Срещу него той развива идеи за църквата, свещенството и тайнствата, които се превръщат в отличителен белег на Католическата теология.
Трето, Августин дебатира с Пелагий и неговите симпатизанти и чрез този дебат разработва свои отличителни възгледи за човешката поквара и Божия суверенитет. Католическата църква никога не се съгласява напълно с възгледите на Августин, но твърдо отхвърля Пелагий и неговите последователи, поради влиянието на Августин. Собствените анти-пелагиански възгледи на Августин се превръщат в постоянен източник на творчество и противоречия, както в католическата, така и в протестантската мисъл. Източните църкви никога не ги приемат.
Когато Августин се връща в Северна Африка, вече като християнин, той заварва бившата си религия – манихейството, да процъфтява сред младите хора в Картаген и другите градски райони, поради интелектуалния си подход. Има много интересни паралели между тази ситуация и възхода на култовете и новите религии в Америка и други части на света в наши дни. Много бързо-развиващи се религиозни култове привличат студенти, понеже смятат, че осигуряват по-добри отговори на важните житейски въпроси спрямо отговорите предлагани от “традиционната организирана религия”.
Въпреки че манихейството твърди, че е интелектуално, то “трябва да бъде считано за една от най-странните фантазии, които човешкият ум е измислял”. Мирогледът му е сходен с този на гностицизма, и много от неговите ранни новопокръстени вярващи вероятно са били християнски гностици. Манихейството промотира множество фантастични митове за произхода на физическия свят, от позиция на първично зло и на космическа битка между доброто и злото. Човешката душа или дух били една искра на добрата сила, която е била затворена от злите сили, в капана на материята. Злото е продукт на една вечна зла сила, която е създала материята. То се възпроизвежда от съществуването на физическата реалност и привързаността на душата към нея.
Августин се отказва от манихейската религия след няколко опита да намери отговор на някои нерешени въпроси. Например, манихейството учи, че материята е зло или източник на злото, но в същото време няма никаква концепция за нематериална духовна реалност. Августин учи, че това е несъстоятелно, тъй като религията вярва в един изцяло добър Бог на небето. Когато най-накрая Августин получава възможността да интервюира своя водещ философ – човек на име Фауст – Августин напуска движението с отвращение. Той намира отговори по-скоро в “книгите на платонистите” (нео-платонизма) и след това в християнството. Като епископ, години по-късно, той се посвещава да опровергае манихейските твърдения.
Основната книга на Августин срещу Манихейството е За естеството на доброто, която той написва около 405 г. В нея той извлича материал от нео-платоническите идеи за онтологичното единство на творенията и добротата, и на злото като лишение и от двете, за да обясни християнската концепция за Бога като Творец и как това съответства на наличието на злото. С други думи, той показва как няма нужда човек да постулира съществуването на две равни и вечни сили или принципи във Вселената (дуализъм) – добра и зла – за да се обясни злото. Според Августин, злото не е естество или вещество, а извращаването на създаденото от Бога и добро естество:
“Когато се запитаме: “Откъде идва злото?”, първо трябва да се запитаме: Какво е зло?”, а то не е нищо друго, освен извращение, или на мярката, или на формата, или на реда, които принадлежат на естеството. Естество, което е било повредено, се нарича зло, понеже ако не е повредено то ще е добро; но дори когато е повредено, доколкото то представлява естество, то е добро, а доколкото е повредено, то е зло”.
Но, как може едно добро естество, създадено от Бога, да се обърка и да стане зло? На това Августин отговаря както с метафизичен, така и с морален аргумент. Той обяснява, че всяко естество създадено ех nihilo (от нищото) е автоматично по-низшо от Бог и следователно не е изцяло и абсолютно метафизически съвършено, което отваря възможността за поквара. Единствено Божието естество е абсолютно непокваримо. Също така, човешкото естество притежава дара на свободата, с която може да се злоупотребява в полза на по-низшо добро, от това, което Бог има напредвид. Това е реалният източник и произход на покварата и липсата на добро, което ние наричаме зло – неправилната употреба на свободната воля: “Грехът не е стремежът по злото естество, а изоставянето на по-доброто естество, и така самото дело е зло, а не естеството, което грешникът използва нередно. Понеже зло е да се използва неправилно това, което е добро”.
Крайният резултат от аргумента на Августин срещу манихейците е, че единственото истинско зло нещо е злата воля, а тя изобщо не е “нещо”. Злото всъщност е състояние на нищо. Свободната воля не е зла. Поводът за нея да съгреши също не е зло. Единствено действителната неправилна употреба на волята, което я прави зла воля, е самото зло. За това няма обяснение или причина. Ако имаше, то нямаше да бъде наистина зло. За Августин това е “тайната на беззаконието”, която не може да бъде напълно обяснена. Но тя не е извинение да се влиза в ирационалност или светотатство, както той определя манихейските митове.
Това, че Августин използва нео-платонизма срещу манихейството е класически пример за християнски църковен отец, който “ограбва египтяните”. Точно както евреите придобиха ценностите на господарите си при Изхода, така християнските теолози са свободни да се възползват от езическите идеи, доколкото те са съвместими с Евангелието и полезни за неговото популяризиране, защото всяка истина е Божията истина. Отново виждаме аналогия между Августин и Ориген. Въпреки че последният е по-спекулативен мислител, Августин също вижда много стойностни неща в езическата философия. Той размахва “меча на Нео-платонизма” срещу манихейството, като го използва много внимателно:
По този начин, Августин взема от нео-платонистите определена концепция за Злото, която след това модифицира и разработва в светлината на християнската догма, с цел да осигури ефективно оръжие за разрушаване на аргументите на манихейците. Сътворените неща са добри; може да има йерархия между сътворените неща, така че някои да са по-малко добри, без непременно да се въвлича съществуване на злото. Злото произтича от покварата на дадено естество, което по същество е добро. Злото е просто поквареното добро; ако то не беше покварено, то щеше да си бъде изцяло добро; но дори и когато е покварено, то е добро дотолкова, доколкото остава естествено, и лошо дотолкова, доколкото е покварено.
Разбира се, Августин е силно несъгласен с нео-платонизма относно личното естествро на Бог и относно сътворяването на света. Според философията, крайната реалност е безлично единство – Онзи – отвъд всичко съществено и същностно, от който всички неща се вливат чрез еманация, несъзнателно и автоматично. Няма концепция в нео-платонизма, за един личностен Бог, както и за целенасочено сътворяване от нищото. Въпреки това, Августин намира нео-платонизма за по-малко опасен и по-полезен за евангелието, от манихейството.
Интересна е силната подкрепа на свободната човешка воля от страна на Августин, в полемиката му срещу манихейците. Tрябва да имаме напредвид, обаче, че в тази полемика той само се опитва да опровергае тяхната теология за естеството и произхода на злото. Те ги приписват на един вечен зъл принцип и неговото създаване на материята. Това, разбира се, освобождава хората от отговорност за греха и злото, както и ограничава Бог и премахва монопола Му над творението. Затова Августин фокусира аргументите си към по-голямата картина на човешкото естество, преди грехопадението. Августин вярва, че тогава хората са имали свободна воля. Но, след падането в Едемската градина, нашата човешка свободна воля е станала толкова покварена, че свободата да не грешим е вече невъзможна. Тази доктрина за човешката поквара и робството на волята, обаче, не бива развита от Августин преди дебатите му с Пелагий.
Августин демонстрира рационалното превъзходство на християнството спрямо манихейството, с помощта на гръцката философия. В процеса той успява да предостави определени модели на християнско мислене за Бог, творението, греха и злото, които в последствие се вкореняват дълбоко в Западната християнска мисъл и до днес. Бог е безкраен, абсолютно всемогъщ, съвършено духовен и свободен от какъвто и да е метафизичен или морален дефект. Но, злото, като лишение от доброто, е неизбежно една възможност при всяко творение и особено в онова творение, което е морално свободно и отговорно, като ангели и човешки същества. Според Августин, греха и злото не са неизбежни и със сигурност не са по някакъв начин необходими, но са били възможност, и тази възможност се осъществява от първата човешка двойка и от небесните същества преди тях.
Така Августин започва да изгражда разбираема картина на цялата реалност, от библейски и философски материали. До този момент, по-голямата част от тази картина не е особено нова. Човек може да я открие в материалите на Ориген, Григорий Нисийски и други Източни църковни отци преди и по времето на Августин, но Северно-Африканският епископ обрисува картината по нов и атрактивен начин, който помага за побеждаването на съблазънта на манихейството и привлича много хора към християнството.
Автор: Роджър Олсън
Роджър Олсън е доктор по философия (Rice University) и професор по теология в Теологическата семинария George Truett към Университета “Бейлър” Уако, щата Тексас. Той е автор на книгата “История на християнската теология: двадесет века на традиции и реформи” един изключителен богословски труд признат от академичните богословски среди, като една от 10-те най-влиятелни книги написани върху темата Историческо богословие.
Също така е написал и “Уестминистърски наръчник на евангелска теология”, “Мозайка на християнската вяра”, “Арминианска теология: Митове и истини” (издадена и в България …. и още 16 книги засягащи различни сфери на християнския живот. Той също така е и един от водещите гласове по предмета на арминианство и калвинизъм.
