За живота на Августин има най-много информация, спрямо всички други ранни църковни отци. Всъщност, ние знаем повече за живота на Августин, отколкото за който и да е друг човек от древността. Причината за това е, че той пише една от първите доста надеждни и подробни автобиографии, известна с името Изповеди. Въпреки, че е написана под формата на молитва, за да разкаже неговото духовно пътешествие и да благодари на Бога, Изповедите на Августин разкриват много за детството, семейството, младежките години, ранните борби, психическото и физическо здраве, новорождението, богословското развитие и живота му като водещ духовник в Северна Африка. Августин не скрива нищо от своите читатели. Той излага в интимен детайл собствените си грехове, от почти ранна детска възраст, до възрастен, като подчертава, във всеки момент, собствената си и пълна поквареност и силата на Божията благодат, която изцелява и трансформира. Изповедите разкриват, че Августин е песимист относно човечеството и оптимист относно благодатта.
Аврелий Августин е роден през 354 г. в Тагаст, малък град в Северна Африка, недалеч от Картаген (съвременен Алжир). Майка му, Моника, е християнка и в Изповеди Августин й отдава своето голямо признание за довеждането му до покаяние и вяра, чрез неизменните си молитви за него. Бащата на Августин е средна класа Римски държавен служител с известен статут в общността. Освен това той е езичник, който не се интересува от християнството на съпругата си.
Въпреки, че е отгледан като християнин, Августин отстъпва от вярата като юноша и особено като млад студент в академията в Картаген. Там той се опитва да “почеше сърбежа на похотта” и в същото време да открие смисъла на живота чрез изучаване на философията и религията.
В Картаген той попада под влиянието на една сравнително нова религия – култа на деня – известен като Манихейство. Манихеите са последователи на персийски пророк на име Мани, който става мъченик в ръцете на римляните, по много подобен на Исус Христос начин. Августин е привлечен към тях за известно време, понеже те изглеждат интелектуални и предлагат отговори на важните житейски въпроси, които за младия студент изглежда да превъзхождат отговорите на християнството или на традиционното езичество. Например, манихеите вярват в две вечни и еднакво мощни сили на доброто и злото, в безкрайна битка помежду си. Подобно на гностиците те приписват злото на материята – създаването на злия принцип – а доброто на духа, който бива създаден от добрия Бог на небето. Това като че ли разрешава загадката на злото. В крайна сметка Августин се разочарова от това дуалистично богословие и духовност. Той напуска Северна Африка и се отправя към Рим и Милано.
Докато живее като езичник в Милано – седалището на императорския двор на Запада – Августин попада под две трансформиращи живота му влияния. Докато преподава реторика (комуникация) в Академията в Милано, Августин започна да чете книги за нео-платонизма. Те го убеждават, че може да има безкрайна духовна реалност, която не е материална, което преди това го спира да приеме Християнството. Нео-платонизма му предоставя възглед за злото подобен на този, който Кападокияйския отец Григорий Нисийски преподава: злото не е субстанция, а липсата на добро. Преди това Августин вярва, че християнството и библейската религия не могат да отговорят на проблема със злото. Ако Бог е всемогъщ и съвършено добър, защо има толкова много зло в света, който Бог създаде от нищото? Не излиза ли, че Бог сътворява и злото? Дали това не прави Бог автор на злото? Нео-платонизма – една езическа философия – му предоставя един от най-важните ключове, който води към религиозната вяра на майка му.
Също така, докато живее и преподава в Милано, Августин започва да изучава риторичния стил на най-великия християнски проповедник и епископ в северна Италия, Амвросий. Амвросий е известен с голяма смелост в противопоставянето си на императора, след като последният нарежда хиляди гърци да бъдат убити в безсъвестно и отмъстително клане. Амвросий е известен и с впечатляващите си хомилетични умения (Хомилетиката е дял от риториката, занимаващ се с красноречието при проповядването – бел.прев.). Затова Августин започва да посещава християнската катедралата в Милано, за да го слуша как проповядва. В крайна сметка посланията, които Амвросий проповядва, започват да убеждават Августин, че той не е бил прав за християнството. Твърде лесно той го бил отхвърлил като религия за слабите и глупави хора. Амвросий доказва, че човек може да бъде интелектуалец, добър оратор и смел човек, и в същото време да бъде християнин.
До началото на 386 г. Августин вече е убеден в истинността на християнския мироглед, но все още не е готов да приеме майчината си вяра. Той знае, че автентичното Християнство е свързано с повече от това човек да бъде интелектуалец. Автобиографията му разкрива дълбоката вътрешна борба при решението му да се покае и приеме Исус Христос. Една от по-ранните и иронични молитви на Августин е: “О, Боже, дай ми дара на целомъдрието… но не точно сега”. В Милано той почти достига до вземане на решение, но още не е съвсем готов да се откаже от грешния си и егоцентричен начин на живот.
Обръщението на Августин е едно от най-известните в аналите на църковната история. То е и фокусната точка на неговата автобиография, разкриващо радикално скъсване с миналото си и трансформация, която го прави съвсем различен човек. През август 386 г., Августин седи в градината на наетата от него и няколко негови приятели вила, в Милано. Той самият най-добре описва обръщението си. Той и един негов приятел (Алипий) четат свитък с Посланието на Павел към Римляните и обсъждат благовестието, което апостолът проповядваше на езичниците:
А когато дълбокият ми размисъл извлече от тайна глъбина и струпа пред очите на сърцето ми цялото мое нещастие, буря страшна се изви, понесла със себе си силен порой сълзи. И за я да излея до дъно с нейните вопли, станах и се отделих от Алипий – самотата ми се струваше по-подходяща за плача ми. И се отдалечих доста, та да не ме смущава неговото присъствие.
В такова настроение бях тогава – и той го почувствува понеже изрекох неща, какви – не зная, при което в гласа ми беше проличал плачът натежал, – а след това скочих от мястото си. Остана той където бяхме седели, напълно изумен.
А аз се проснах под едно смокиново дърво, как – не зная, и отпуснах юздите на сълзите. И избликнаха реки от очите ми – желано приношение за Тебе. И много, и много неща изрекох към Тебе не с тези думи, но в този смисъл:
„А Ти, Господи, докога? (Пс. 6:4) Докога, Господи, ще се тиш непрестанно? Не си спомняй греховете на нашите Ми (Пс. 78:5,8)“ Та нали чувствувах, че точно те все още ме държат в плен.
И викове жалостиви надавах: „Докога, докога това „утре и утре“? Защо не веднага? Защо, защо този миг да не бъде краят на моята грозота?“
Говорех така и плачех с най-горчиви терзания в сърцето. И ето: чувам глас от съседната къща, глас — не зная дали на момче или на момиче. И той пееше и говореше, и често повтаряше: „ВЗЕМИ, ЧЕТИ! ВЗЕМИ. ЧЕТИ!“
И веднага се промени лицето ми, и най-напрегнато започнах да си припомням дали децата не пеят подобни думи по време на игра: но не можех да се сетя да съм ги чувал до този момент. Потиснах тогава напора на сълзите и станах. Единственото тълкуване, което можех да дам, бе, че но Божия воля ми се нарежда да отворя книгата и да прочета първото място, което се открие пред погледа ми … Подтикнат от този спомен, аз се върнах към мястото, където седеше Алипий, понеже там бях оставил книгата на апостол Павел, когато бях станал.
Грабнах книгата, отворих я и прочетох наум: “Нито на срамни гощавки и пиянство, нито на сладострастие и раттство, нито на раздор и завист: но облечете се в нашия Господ Исус Христос, и грижите за плътта не изпълнявайте (Римляни 13:13–14)“ И не пожелах да чета повече, а и нужда нямаше. Понеже с края на изречението сякаш светлината на сигурността заля сърцето ми и разгони целия мрак на колебанието.
Малко след обръщането си Августин бива кръстен от епископ Амвросий в Католическата и Православна църква в Милано. Първо той се опитва да живее живота на монах, като превръща малката вила в манастир за молитва, изучаване и размисъл. По-късно решава да се върне в дома си в Северна Африка и да установи манастир там. Майка му, която тръгва с него за Милано, умира по пътя. След пристигането си в Северна Африка, Августин става известен сред християните в района на съвременен Тунис, със своите велики интелектуални и риторични умения. Великата църква там все още е измъчвана от разколническите донатисти, които продължават да отнемат обръщенци от Католическото и Православното християнство. Манихейците все още растат и предизвикват християнството. Езичеството също е относително силно. Великата църква е раздирана и от много вътрешни проблеми. Затова Августин не успява да живее живота, който желае, а именно живот на отшелнически християнски учен и мислител.
През 391 г., Августин бива принудително ръкоположен от християнското събрание в Хипо. Една неделя, докато се покланя с хората, те буквално го хващат и повличат към сцената, за да бъде ръкоположен от епископа, въпреки сълзите и протестите му. По-късно, когато възрастният епископ на Хипо има нужда от помощник епископ, Августин отново е насилен към служение. Противно на волята му той е ръкоположен за епископ на Хипо през 395 г., като наследява главния епископ, когато той умира през следващата година. Августин става епископ на една от водещите епархии в Северна Африка, на четиридесет и две години, оставайки на тази служба повече от тридесет години, след което умира през 430 г.
По време на мандата си той се въвлича дълбоко в делата на църковния живот и политиката, и спечелва репутация на един от най-мъдрите християнски лидери. Той влиза в дебат с манихеите и чрез своите писания ги изобличава в религиозност, основана на митове и противоречия. Той се бори срещу нарастващото влияние на донатизма и осигурява теология на църковния живот и тайнствата, които в крайна сметка побеждават техните възражения по отношение на валидността на Католическата йерархия и тайнства. Но най-важното за нашата история е, че епископът на Хипо се ангажира в продължителен спор и дебат с британски монах в Рим, на име Пелагий и неговите последователи. Този конфликт и противоречие ражда цяла библиотека от писания на Августин. Само Ориген го минава по обем на написаните думи. Един испански теолог на име Исидор Севилски има надпис над библиотеката, в която държи всички произведения на Августин: “Този, който твърди, че е прочел всичко това е лъжец.”
Толкова масивна е литературната продуктивност на Августин, че човек може почти буквално да намери нещо за всяка сфера, в която търси. Той пише по много теми и често предусеща философското, психологическо и богословско развитие в по-късните ери. Някои коментатори го смятат за първия психолог, понеже изследва областта на подсъзнанието в човешкия ум. Неговите разсъждения за творението са предвестник и на еволюцията в най-общи линии, тъй като Августин отхвърля буквалното 7 дневно творение и тълкува “дните” на сътворението като епохи или ери с неопределена дължина, през които Бог работи чрез природата, за да роди всички живи същества. Но, много по-уместно за нашата история е, че, за съжаление, писанията на Августин съдържат много явни противоречия. Неговото мислене относно много богословски теми се развива и променя с течение на времето, така че е важно да се отбележат и преходите в рамките на неговата мисъл.
Например, в началото той защитава либертарианската идея на човешката свобода срещу детерминистите манихеи. Августин започва с аргумента, че греха и злото не са по никакъв начин, определени от Бога, а са продукт на злоупотребата с човешката свободна воля. По-късно, в дебат с Пелагий и пелагианите (и така наречените полупегалиани) той променя решението си и започва да тълкува човешката свобода като способността на човек единствено да съгрешава и върши зло, отделен от Божията трансформираща благодат. Той противопоставя Божията свобода и суверенитет срещу всяка човешка свобода, като принизява всичко човешко до нивото на изцяло и винаги зло, ако бъде оставено на собствените си пътища.
Също така, в началото на своята богословска кариера, Августин счита вярата за принос на човешката личност към спасението, което е синергична идея. По-късно, в отговор на Пелагий той разглежда вярата като дар от Бога – идея, която е по-съвместима с монергизма.
Теологията на Августин не е толкова противоречива, колкото постоянно развиваща се. Човек не трябва да има погрешна представа. Въпреки че има незарешени моменти в теологията му, до самия край, Августин винаги се стреми към пълна систематична последователност. Подобно на кападокийските отци, той признава, че има неща, който са тайна за него. Той смята, че учението за Троицата е загадъчно и опасно, понеже “ако го отречете ще изгубите спасението си, а ако се опитате да го разберете, ще изгубите ума си!” Разбира се, това не го спира да напише стотици страници по темата и да се опита да я направи колкото се може по-разбираема. Но, по време на кариерата си на епископ и богослов, Августин постоянно позволява на мисленето си да бъде оформяно от нуждите на момента, под авторитета на Божието Слово. Така че, когато се сблъсква с някоя нова ерес, той е готов да преосмисли предишната си теология, за да се бори с ереста. Той признава, че е писал неща в началото на кариерата си, които са в противоречие с неговото вече зряло мислене. Той твърди, че това е поради появата на Пелагий и пелагианството. Когато той поглежда дълбоко в тази ерес, той усеща, че някои от собствените му предишни възгледи я подкрепят, така че той ги ревизира. Всъщност, той се обръща на 180 градуса и дори мнозина християни от неговото време гледат на тази промяна като на пълна противоположност и крайност.
Автор: Роджър Олсън
Автор: Роджър Олсън е доктор по философия (Rice University) и професор по теология в Теологическата семинария George Truett към Университета “Бейлър” Уако, щата Тексас. Той е автор на книгата “История на християнската теология: двадесет века на традиции и реформи” един изключителен богословски труд признат от академичните богословски среди, като една от 10-те най-влиятелни книги написани върху темата Историческо богословие.
Също така е написал и “Уестминистърски наръчник на евангелска теология”, “Мозайка на християнската вяра”, “Арминианска теология: Митове и истини” (издадена и в България …. и още 16 книги засягащи различни сфери на християнския живот. Той също така е и един от водещите гласове по предмета на арминианство и калвинизъм.
