Джордж Макдоналд
Джордж Макдоналд
Откакто се запознах по-задълбочено с теологията на Джордж Макдоналд, изключителен божий човек, Луис го нарича “син на Шотландия”, преоткривам божественото по един невероятен начин. В Писанието се казва, че сърцето притежава очи (Еф.1:18), мисля, че очите на моето сърце се отвориха по един нов начин. За същото въздействие свидетелстват мнозина негови почитатели. Луис още го нарича истински “светец”…!
Иво Койчев, пастор АХЦ “Живот в Слава”
Ето какво казва К. С. Луис в книгата “АНТОЛОГИЯ – ДЖОРДЖ МАКДОНАЛД” която е посветил на своя учител.
Всичко, което знам за Джордж Макдоналд, научих или от собствените му книги, или от биографията (“Джордж Макдоналд и неговата съпруга”), публикувана от сина му д-р Гревил Макдоналд през 1924 г.; нито пък някога, с изключение на един път, разговарях за него с някой, който го е срещал. Ето защо за малкото факти, които ще спомена, съм изцяло зависим от д-р Макдоналд.
Фройд и други са ни разказали за онези изкривявания на характера и грешки в мисленето, които са резултат от ранните конфликти на човека с баща му. Далеч най-важното, което можем да знаем за Джордж Макдоналд, е, че целият му живот илюстрира обратния процес. Една почти съвършена връзка с баща му представлява земният корен на цялата му мъдрост. От собствения си баща, казва той, за първи път научава, че бащинството трябва да е в основата на вселената. По този начин е бил подготвен по необичаен начин да преподава онази религия, в която връзката между Отец и Син е най-главната от всички връзки.
Неговият баща изглежда е бил забележителен човек – твърд, нежен и хумористичен едновременно, според старата мода на шотландското християнство. Отрязали му крака над коляното в дните преди хлороформа, като отказал обичайната предварителна доза уиски и “само за един миг, когато ножът за първи път прекършил плътта, отвърнал лице и изпуснал слаб, дрезгав дъх”. С фантастична шега за собствена сметка той потушил грозния бунт, в който го изгаряли като чучело. Забранява на сина си да се докосва до седло, докато не се научи да язди добре и без него. Посъветвал го “да се откаже от безплодната игра на поезия”. Поискал от него и получил обещание да се откаже от тютюна на двадесет и три годишна възраст. От друга страна, той се противопоставял на стрелбата по гургулици поради жестокост и като цяло проявявал нежност към животните, която не била много обичайна сред фермерите преди повече от сто години; синът му разказва, че никога, като момче или мъж, не го е молил за нещо, без да получи това, което е поискал. Това несъмнено ни казва толкова много за характера на сина, колкото и за този на бащата. “Този, който търси Отца повече от всичко, което Той може да му даде, вероятно ще получи това, което иска, защото не е вероятно да иска погрешно”. Богословската максима се корени в преживяванията Джордж с неговия баща. Това е нещо, което може да се нарече “антифройдистко затруднение” в действие.
Семейството на Джордж Макдоналд (макар че баща му едва ли е бил такъв), разбира се, е било калвинистко. В интелектуален план историята му е до голяма степен история на бягство от теологията, в която е възпитан. Историите за подобна еманципация са често срещани през XIX век; но историята на Джордж Макдоналд принадлежи към този познат модел само с една разлика. При повечето такива истории еманципираният човек не се задоволява с отхвърлянето на доктрините, а започва да мрази и личностите на своите предшественици и дори цялата култура и начин на живот, с които те са свързани. Така се стига до книги като “Пътят на всяка плът”, а по-късните поколения, ако и да не възприемат сатирата на едро като история, поне извиняват автора за едностранчивостта, която едва ли е можело да се очаква от човек в неговите условия да избегне. От подобна лична неприязън не откривам и следа у Макдоналд. Не сме ние тези, които трябва да търсим смекчаващи вината обстоятелства за неговата гледна точка. Напротив, самият той, в самия разгар на интелектуалния си бунт, ни принуждава, независимо дали искаме или не, да видим реални неща срещу които се бунтува.
През целия си живот той продължава да обича скалата, от която е изсечен. Всичко най-добро в романите му ни връща в онзи свят на гранит и вековни хълмове, на белееща се зеленина край гори, които изглеждат така, сякаш са потекли не с вода, а със ситни стърготини, към грохота на дървените машини, овесените кексове, прясното мляко, гордостта, бедността и страстната любов към трудно постигнатото познание. Най-добрите му герои са тези, които разкриват колко много истинско милосърдие и духовна мъдрост могат да съжителстват с изповядването на теология, която сякаш не насърчава нито едното, нито другото. Собствената му баба, една наистина ужасна старица, която е изгорила цигулката на чичо му като сатанинска примка, би могла да му се стори като това, което сега (неточно) се нарича “обикновен садист”. И все пак, когато нещо много подобно на нея е очертано в “Робърт Фалконър” и отново в “Каквото е мое, това е мое”, ние сме принудени да погледнем по-дълбоко – да видим вътре в отблъскващата коричка нещо, което можем от все сърце да съжалим и дори, с уговорки, да уважим. По такъв начин Макдоналд илюстрира не съмнителната максима, че да знаеш всичко, означава да простиш на всички, а непоклатимата истина, че да прощаваш означава да знаеш. Който обича, той вижда.
Роден е през 1824 г. в Хънтли, Абърдийншър, и постъпва в Кралския колеж в Абърдийн през 1840 г. През 1842 г. прекарва няколко месеца в Северна Шотландия, където прави каталог на библиотеката на голям дом, който така и не е идентифициран. Споменавам този факт, защото това прави впечатление на Макдоналд за цял живот. Изображението на голяма къща, която се вижда основно от библиотеката и винаги през очите на чужденец или зависим човек, преследва книгите му до края. Затова е разумно да се предположи, че “голямата къща на север” е била сцена на някаква важна фаза на развитие или промяна в живота му. Може би именно тук той за първи път попада под влиянието на немския романтизъм.
През 1850 г. той получава така наречения “призив” да стане свещеник на един разколнически параклис в Арундел. До 1852 г. той има проблеми с “дяконите” за ерес, като обвиненията са, че е изразил вяра в бъдещо условно състояние на езичниците и че е закърмен с немското богословие. Дяконите използват заобиколен метод, за да се отърват от него, като намаляват заплатата му – тя е 150 лири годишно, а в момента той е женен – с надеждата, че това ще го накара да подаде оставка. Но те не са преценили добре своя човек. Макдоналд само отговори, че това е достатъчно лоша новина за него, но предполага, че трябва да се опита да живее с по-малко. Известно време той продължава да го прави, често подпомаган от даренията на най-бедните си енориаши, които не споделят възгледите на по-заможните дякони. През 1853 г. обаче ситуацията станала невъзможна. Той подава оставка и се впуска в кариера на лектор, преподавател, понякога проповядващ, пишещ автор и “странна работа”, която е негова съдба почти до края. Умира през 1905 г.
Белите му дробове бяха болни и бедността му беше много голяма. Понякога буквалният глад се предотвратявал само благодарение на онези избавления в последния момент, които агностиците приписват на случайността, а християните – на Провидението. Неговите решителни присъди на тревогата идват от човек, който има право да говори; тонът им не насърчава теорията, че те се дължат на патологично пожелателно мислене – spes phthisica – на консуматора. Нито едно от доказателствата не подсказва подобен характер. Душевното му спокойствие идваше не от граденето на бъдещето, а от почивката в това, което той наричаше “свято настояще”. Неговото примирение с бедността е на противоположния полюс от това на стоика. Изглежда, че той е бил слънчев, игрив човек, дълбоко оценяващ всички наистина красиви и вкусни неща, които могат да се купят с пари, и не по-малко дълбоко доволен да се справи без тях. Може би е показателно – със сигурност е трогателно – че основната му слабост е била любовта към разкоша от страна на Високата земя; и през целия си живот е бил гостоприемен, както само бедните могат да бъдат.
При подготовката на тези извадки се занимавах с Макдоналд не като писател, а като християнски учител. Ако трябваше да се занимавам с него като с писател, човек на литературата, щях да се сблъскам с труден критичен проблем. Ако определим литературата като изкуство, чийто носител са думите, то със сигурност Макдоналд няма място в първия й ранг – може би дори във втория. Наистина има пасажи, много от тях в този сборник, в които мъдростта и (бих се осмелил да го нарека) светостта, които са в него, тържествуват и дори изгарят най-низшите елементи в стила му: изразът става точен, тежък, икономичен; придобива острие. Но той не запазва това ниво за дълго. Структурата на писането му като цяло е неразличаваща се, на моменти тромава. Към него се придържат лоши амвонни традиции; понякога има неконформистка словоохотливост, понякога стара шотландска слабост към цветистите орнаменти (тя преминава през тях от Дънбар до романите на Уейвърли), понякога прекалена сладникавост, взета от Новалис. Но това не го отхвърля напълно дори за литературния критик. Това, което прави най-добре, е фантастиката, която се колебае между алегоричното и митопоетичното. И това, по мое мнение, той прави по-добре от всеки друг човек. Критическият проблем, с който се сблъскваме, е дали това изкуство да се създават митове – е вид литературно изкуство. Възражението срещу такова класифициране е, че митът по същество изобщо не съществува в думи. Всички сме съгласни, че историята за Балдер е велик мит, нещо с неизчерпаема стойност. Но за чия версия – за чии думи – мислим, когато казваме това?
От своя страна, отговорът е, че не мисля за ничии думи. Доколкото знам или си спомням, никой поет не е разказал тази история изключително добре. Нямам предвид нито една конкретна версия на историята. Ако историята е въплътена някъде в думи, това е почти случайност. Това, което наистина ме радва и подхранва, е конкретен модел на събитията, който също толкова щеше да ме радва и подхранва, ако беше достигнал до мен чрез някакво средство, което не включва никакви думи – например чрез пантомима или филм. И смятам, че това важи за всички подобни истории. Когато мисля за историята на аргонавтите и я възхвалявам, аз не възхвалявам нито Аполоний Родий (който така и не дочетох), нито Кингсли (когото съм забравил), нито дори Морис, въпреки че смятам неговата версия за много приятна поема. В това отношение историите от митичен тип са на противоположния полюс от лирическата поезия. Ако се опитате да вземете “темата” на “Славей” на Кийтс отделно от самите думи, в които той я е въплътил, ще откриете, че не говорите почти за нищо. Там формата и съдържанието могат да бъдат разделени само чрез фалшива абстракция. Но в един мит – в една история, в която е важен само моделът на събитията – това не е така. Всяко средство за комуникация, което успява да съхрани тези събития във въображението ни, е, както казваме, ” свършило работа”. След това можете да изхвърлите средствата за комуникация. Разбира се, ако средствата за комуникация са думи, желателно е писмото, което ви носи важни новини, да бъде написано честно. Но това е само незначително удобство; защото писмото така или иначе ще отиде в кошчето за боклук, щом овладеете съдържанието му, а думите ще бъдат забравени, щом овладеете мита. В поезията думите са тялото, а “темата” или “съдържанието” е душата. Но в Мита въображаемите събития са тялото, а душата е нещо неизразимо: думите или пантомимата, или филмът, или картинните серии не са дори дрехи – не са много повече от един телефон. За това имах доказателство преди няколко години, когато за пръв път чух в разговор историята за “Замъкът” на Кафка, разказана от него, а след това сам прочетох книгата. Четенето не добави нищо. Вече бях получил мита, а това беше единственото, което имаше значение.
Повечето митове са създадени в праисторически времена и, предполагам, изобщо не са създадени съзнателно от хората. Но от време на време в съвременния свят се появява гений – Кафка или Новалис – който може да създаде такава история. Макдоналд е най-големият гений от този вид, когото познавам. Но не знам как да класифицирам такъв гений. Да го нарека литературен гений ми се струва неудовлетворително, тъй като той може да съществува заедно с голяма неспособност в изкуството на словото – да, тъй като връзката му със словото като цяло се оказва само външна и в известен смисъл случайна. Той не може да се впише в нито едно от другите изкуства. Започва да изглежда, че съществува изкуство или дарба, които критиката до голяма степен е пренебрегнала. Може би дори е едно от най-великите изкуства, тъй като създава произведения, които ни доставят (при първата среща) толкова удоволствие и (при по-продължително запознанство) толкова мъдрост и сила, колкото произведенията на най-великите поети. В някои отношения то е по-близко до музиката, отколкото до поезията – или поне до по-голямата част от поезията. Тя надхвърля изразяването на нещата, които вече сме почувствали. Тя събужда у нас чувства, които никога досега не сме имали, не сме предполагали, че ще имаме, сякаш сме излезли от нормалния си режим на съзнание и “притежаваме радости, които не са обещани при раждането ни”. То влиза под кожата ни, удря ни на ниво, по-дълбоко от мислите и дори от страстите ни, смущава най-старите уверености, докато всички въпроси не се отворят отново, и като цяло ни шокира по-пълноценно, отколкото сме били през по-голямата част от живота си.
Макдоналд се отличава именно с това митопоетично изкуство. Поради това най-доброто му творчество е най-слабо представено в този сборник. Големите творби са “Фантасти”, книгите за Кърди, “Златният ключ”, “Мъдрата жена” и “Лилит”. Именно поради това, че са изключително добри в своя вид, от тях може да се извлече малко. Смисълът, внушението, излъчването са въплътени в цялата история: само по случайност можете да откриете някакви отделящи се достойнства. Романите, от друга страна, ми донесоха богата реколта. Това не означава, че те са добри романи. Нуждата направи Макдоналд романист, но малко от романите му са добри и нито един не е много добър. Те са най-добри, когато се отдалечават най-много от каноните на романовото писане, и то в две посоки. Понякога те се отклоняват, за да се доближат до фантастиката, както е в целия характер на героя в “Сър Гиби” или в началните глави на “Уилфред Къмбърмед”. Понякога те се отклоняват и се превръщат в директни и продължителни проповеди, които биха били недопустими, ако човек чете заради историята, но всъщност са добре дошли, защото авторът, макар и слаб романист, е изключителен проповедник. Така в най-скучните му книги се крият някои от най-добрите му неща: моята задача тук беше почти ексхумация. Засега говоря за романите такива, каквито мисля, че биха изглеждали, ако се оценяват по някакъв достатъчно обективен критерий. Но без съмнение е вярно, че всеки читател, който обича святостта и обича Макдоналд – но може би ще трябва да обича и Шотландия – може да открие дори в най-лошите от тях нещо, което да обезоръжи критиката, и да изпита странно, неловко очарование в самите им недостатъци. (Но това, разбира се, се случва с всички любими автори.) Трябва да се допусне едно рядко и съвсем не единственото достойнство на тези романи. “Добрите” герои винаги са най-добрите и най-убедителните. Неговите герои са живи; злодеите му са сценични.
Както вече казах, този сборник е създаден не за да възроди литературната репутация на Макдоналд, а за да разпространи неговото вероучение. Затова и повечето от моите откъси са взети от трите тома на “Неизказани проповеди”. Моят собствен дълг към тази книга е почти толкова голям, колкото един човек може да дължи на друг: и почти всички сериозни изследователи, на които съм я представял, признават, че тя им е оказала голяма помощ – понякога незаменима помощ за приемането на християнската вяра.
Няма да се опитвам да правя историческа или богословска класификация на мисълта на Макдоналд, отчасти защото не съм достатъчно подготвен за това, а още повече защото не съм голям приятел на подобно категоризиране. Един много ефективен начин да заглушиш гласа на съвестта е да затвориш в измама учителя, чрез когото той говори: тромпетът вече не нарушава сериозно покоя ни, когато сме измърморили “томист”, “бартианец” или ” екзистенциалист”. А при Макдоналд винаги говори гласът на съвестта. Той се обръща към волята: искането за послушание, за “нещо, което трябва да бъде нито повече, нито по-малко, нито друго, отколкото е направено”, е непрестанно. И все пак в този глас на съвестта някак си говорят и всички други способности – и интелектът, и въображението, и хуморът, и фантазията, и всички чувства; и никой в модерните времена може би не е осъзнавал по-добре разликата между Закон и Евангелие, неизбежния провал на обикновения морал. Божественото синовство е ключовото понятие, което обединява всички различни елементи на неговата мисъл. Не смея да твърдя, че той никога не греши; но ако трябва да говоря откровено, едва ли познавам друг писател, който да е по-близо или по-постоянно близо до духа на самия Христос. Оттук и Христовото единство между нежност и строгост. Никъде другаде извън Новия завет не съм срещал ужас и утеха, така преплетени. Заглавието “Неумолима любов”, което дадох на няколко отделни откъса, би могло да послужи за целия сборник. Неумолимостта – но никога нещо по-малко от любовта – преминава през него като рефрен: “бягството е безнадеждно” – “съгласи се бързо с противника си” – “принудата чака отзад” – “ще бъде изискан и най-малкото пени”. И все пак тази категоричност никога не се превръща в нещо страшно. Всички проповеди са пропити с дух на любов и удивление, които не ѝ позволяват да го направи. Макдоналд показва Бога заплашителен, но (както казва Джереми Тейлър) “Той заплашва с ужасни неща, ако не искаме да бъдем щастливи”.
В много отношения мисълта на Макдоналд притежава във висока степен точно тези отлични качества, които периодът и личната му история биха ни накарали да очакваме най-малко. Романтикът, избягал от една твърде интелектуална теология, лесно може да се подведе, че цени твърде високо обикновените емоции и “религиозния опит”, но всъщност малцина писатели от XIX век са по-твърди католици в това да поставят чувствата на полагащото им се място. (Цялата му философия на природата (№ 52, 67, 150, 151, 184, 185, 187, 188, 189, 285) с нейното решително настояване за специфичния характер дължи малко на мисълта на епохата, която се колебае между механизма и идеализма; очевидно той би се чувствал по-добре в компанията на професор Уайтхед, отколкото на Хърбърт Спенсър или Т. Х. Грийн. Номер 285 ми се струва особено възхитителен. Всички романтици осъзнават живо променливостта, но повечето от тях се задоволяват да я оплакват: за Макдоналд тази носталгия е само отправна точка – той продължава и открива за какво е създадена. Психологията му също заслужава да бъде забелязана: той съзнава доста добре като съвременниците, че съзнателният Аз, нещото, което се разкрива чрез интроспекция, е суперфиция. Оттук са и подземията и таваните на кралския замък в “Принцесата и гоблините”, и ужасът от собствената му къща, който обзема господин Вейн в “Лилит”: оттук е и страхотната му критика (201) на ежедневните ни предположения за себе си. Може би най-забележителна от всичко е функцията – ниска и примитивна, но често незаменима функция – която той позволява на Страх в духовния живот (Числа 3, 5, 6, 7, 137, 142, 143, 349). Реакцията срещу ранното учение би могла по този въпрос много лесно да го тласне към плитък либерализъм. Но това не се случва. Той наистина се надява, че всички хора ще се спасят; но това е така, защото се надява, че всички ще се покаят. Той знае (а никой не знае по-добре), че дори всемогъществото не може да спаси непокръстените. Той никога не се занимава с вечните невъзможности. Той е златен и гениален като Траерн, но и стържещ като Имитатора.
Така че поне го намерих. Със събирането на тази колекция изпълнявах дълг към справедливостта. Никога не съм крил, че съм го смятал за свой учител; дори си мисля, че не съм написал книга, в която да не съм го цитирал. Но не ми се е струвало, че онези, които са се сдобили с книгите ми, любезно са обърнали достатъчно внимание на тази принадлежност и сега. Честността ме кара да я подчертая. А дори и да не беше така, аз съм човек, който се занимава с “търсене на източници” (Quellen-forschung). Трябва да е било преди повече от тридесет години, когато си купих – почти неохотно, тъй като бях погледнал томчето на онази книжарница и го бях отхвърлил десетина пъти преди това – изданието на “Фантастиките” на Everyman. Няколко часа по-късно разбрах, че съм преминал една голяма граница. Вече бях нагазил до кръста в романтизма и имах достатъчно голяма вероятност всеки момент да навляза в по-тъмните му и зли форми, да се плъзна по стръмния път, който води от любовта към странностите към ексцентричността и оттам към извратеността. Сега “Фантасти” е достатъчно романтичен, но има разлика. По онова време нищо не беше по-далеч от християнството и затова нямах представа каква всъщност е тази разлика. Знаех само, че ако този нов свят е странен, той е също така домашен и скромен; че ако това е сън, той е сън, в който човек поне се чувства някак странно бдителен; че цялата книга има нещо като хладна, утринна невинност, а също и, съвсем недвусмислено, известно свойство на Смъртта, на добрата Смърт. Това, което тя всъщност направи с мен, беше да обърне, дори да покръсти (тук се появи Смъртта) въображението ми. Тя не направи нищо с интелекта ми, нито (по онова време) със съвестта ми. Тяхното развитие дойде много по-късно и с помощта на много други книги и хора. Но когато процесът завърши – разбира се, имам предвид “когато наистина беше започнал” – открих, че все още съм с Макдоналд и че той ме е придружавал през целия път, и че сега най-сетне съм готов да чуя от него много неща, които той не можеше да ми каже при първата среща. Но в известен смисъл това, което ми казваше сега, беше същото, което ми беше казал от самото начало. Не ставаше дума за това да се стигне до ядрото и да се изхвърли обвивката: не ставаше дума за златното хапче. Хапчето беше златно отвсякъде. Качеството, което ме беше омагьосало в неговите творби, се оказа качеството на истинската вселена, божествената, магическата, ужасяващата и екстатичната реалност, в която всички ние живеем. В младежките си години трябваше да бъда шокиран, задето някой ми беше казал, че онова, което съм се научил да обичам във Фантастиките, е добротата. Но сега, когато знам, виждам, че не е имало измама. Измамата е в обратната посока – в онзи просташки морализъм, който ограничава добротата в областта на Закона и Дълга, който никога не ни позволява да усетим в лицето си сладкия въздух, който духа от “земята на правдата”, никога не разкрива онази неуловима Форма, която, ако веднъж бъде видяна, неизбежно трябва да бъде желана с всичко друго, освен с чувствено желание – нещото (по израза на Сафо) “по-златно от злато”.
Целта ми не е да създам критически текст на Макдоналд. Освен несъзнателните ми грешки в транскрипцията, аз съм се “подправял” по два начина. Трудността при правенето на извлечения се състои в това да се остави напълно ясен смисълът, като същевременно не се запазва това, което не искаш. Опитвайки се да направя този опит, понякога съм интерполирал някоя дума (винаги в скоби), а понякога съм променял пунктуацията. Въведох също така главна буква за местоименията, които се отнасят до Бога, която печатницата в някои от моите оригинали не е използвала; не защото смятам, че тази типографска почит е от голямо значение, а защото в език, в който местоименията се бъркат толкова лесно, както в английския, изглежда глупаво да се отхвърля такова средство за яснота
ДЖОРДЖ МАКДОНАЛД: АНТОЛОГИЯ
Автор: Клайв Стейпълс Луис
Клайв Стейпълс Луис (1898-1963) е един от интелектуалните гиганти на 20 век и вероятно най-влиятелният писател на своето време. Той е професор и преподавател по английска литература в Оксфордския университет до 1954 г., след което е единодушно избран за председател на катедрата по средновековен и ренесансов английски език в Кеймбриджкия университет, на която позиция остава до пенсионирането си. Луис пише над 30 книги, които му позволяват да достигне до широка аудитория, а творбите му продължават да привличат хиляди нови читатели всяка година.
https://www.cslewis.com/us/books/?format=DG
