Духовността и книгата Откровение - проф. Майкъл Горман

Сподели

Заглавието на тази статия може да изглежда нелогично, ако не е направо противоречиво. Как бихме могли да открием християнска духовност в книга, която описва (според всеобщото мнение) Бог като отмъстителен унищожител на света и по-голямата част от човечеството – с изключение на онези, които “грабва” на Небето, преди да се отприщи ад на Земята. Някои християни гледат на книгата Откровение като на пророческа за Антихрист и края на света, а други я избягват или отхвърлят. В началото Мартин Лутер твърди, че Христос “не е изобщо обект на тази книга”, а Ницше нарича Откровение “най-ужасният изблик на възмездие в историята.” Изглежда, че тази книга от Библията генерира духовност, основана на страх, безразличие към света и / или отмъщение и насилие. За съжаление, понякога “Откровение” прави точно това.

Всеки опит да се преодолеят тези нагласи към книгата Откровение и да се даде възможност книгата да оформи християнската ни духовност в положителен аспект изисква продължителен процес на отхвърляне на предишно заучени възгледи и повторното им научаване по правилния начин. Поради липса на място, в в тази статия просто бих искал да кажа как да НЕ четем Откровение. След това ще предложа пет характеристики на духовността описани в нея, които могат и трябва да оформят нашия християнски живот днес.

Да четем книгата Откровение отговорно

Съдържание

Много хора четат Откровение сякаш това е образ на бъдещи събития. Този подход е фундаментално погрешен, понеже пропуска литературният жанр, цел, фокус и съдържание на книгата!

Откровение определя себе си както като откровение (апокалипсис), така и като пророчество (1:1,3; 22:10), под формата на писмо (виж 1:1-8; 22:6-20). Това предполага, че трябва да четем Откровение като апокалиптична литература с пророческа цел, насочена най-вече към определени църкви в района на днешна западна Турция. Днес много учени вярват, че основният проблем, с който се сблъскват тези църкви, не е гонението, както често се е смятало в миналото, а изкушението да се правят компромиси с цел да се избегне гонението като цяло. Тези компромиси са свързани със социални, религиозни, политически и икономически практики, които не са уместни за за християните. Пророческото слово носи послание, като при Исая, Еремия или Амос, относно съд и надежда за спасение.

Отговорното четене на книгата Откровение включва следните принципи за тълкуване:

• Трябва да имаме предвид характеристиките на древната еврейска апокалиптична литература, особено символизма и поезията, които привличат въображението.

• Трябва да сме запознати с функциите на пророчеството: да носи утеха и предизвикателство, надежда и предупреждение, вместо конкретни прогнози за бъдещето.

• Трябва да тълкуваме символизма и пророческия език на Откровение преди всичко в рамките на I век, а не на XXI век.

• Трябва да се замислим за ситуации и реалности в наши дни, които са аналогични на символизираните в Откровение, вместо да търсим буквални, конкретни бъдещи събития и личности.

• Трябва да останем фокусирани по-скоро върху по-големи тематични въпроси, отколкото върху оспорвани подробности, позволявайки на Откровение да се занимае с дисциплинираното и информирано въображение по теологичните и духовни въпроси.

• Трябва да не забравяме, че фокусът на Откровение не е Антихристът, а Живият Христос.

С тези уточнения, нека разгледаме няколко ключови аспекта на Откровение и християнската духовност.

Духовност основана на поклонение

Духовността на книгата Откровение започва с поклонението. Йоан бива отнесен в Духа, в Господния ден, в момент на поклонение и видение за възнесения, но винаги присъстващ Господ Исус (1:10-20). По-късно той получава видение за поклонението към Бога и Агнето, което се случва на Небето (4-5 глави). Това прекрасно видение, за което през вековете са писани песни и са рисувани картини, има за цел да ни направи повече от обикновени зрители. То е предназначено да ни привлече, да ни направи участници в непрестанното поклонение към суверенния Създател и Спасител.

Подобно поклонение ни основава и фокусира в Бога. Тук не става въпрос за това да се “чувстваме добре” – сами или в компанията на други вярващи. По-скоро, поклонението ни кара да принесем своята хвала, вярност и живот, на Създателя-Изкупител и на никой друг. Без поклонение, животът ни на християни може без да се усетим да попадне под влиянието на други, конкурентни “Господари” и “Спасители”, които предлагат себе си, в нашата култура.

През последните няколко години съм изумен, объркан и притеснен от привидно нарастващия брой искрени християни, които вярват, че общото поклонение е незадължителна част от християнската духовност. Те могат да бъдат активни в църковните дейности, дори да водят хора при Бога, но в същото време да изберат да НЕ се покланят, ако не го чувстват. Те смятат, че личното четене на Писанието и молитвата са достатъчни; или намират “духовна храна” в компанията на други или често огорчени бивши служители на църква.

Тази тенденция е смъртоносна за християнската духовност. Необходимостта от поклонение не е задължение (макар че фразата “Достоен Си” говори точно за това), а въпрос на формиране: в поклонението непрекъснато биваме преобразявани в хора, които познават, обичат и служат на Бог заедно със светиите, и които го правят в съгласие с невидимите същества, които ни напомнят, че Бог наистина е достоен за нашата абсолютна отдаденост.

На остров Патмос, апостол Йоан не можеше физически да се покланя с останалите светии, но това не беше по негов избор. Може би имено затова Бог му даде небесното видение на поклонение, за да компенсира тази липса. Освен ако не сме на пустинен остров, християнската духовност без поклонение е напълно противоречаща на Писанието и е опасна.

Духовност основана на разпознаване, видение и въображение

Една от причините поклонението да е толкова важно за духовния аспект на книгата Откровение, включително и за нашето духовно израстване е, че нашето поклонение предлага истинска визия за Бога и реалността, които разкриват и предизвикват всички фалшиви богове и идоли в дадената култура. Боговете от I век, които бяха разкрити и предизвикани, бяха идолите на езическата култура, като императора, който многократно биваше приветстван като “цар на царете и господ на господарите” (Откровение 17:4). Християнските вярващи тогава и сега са знаели, че само Бог е Бог и че само Исус е Господ, но последиците от тази изповед не винаги са били напълно обмислени в контекста на техните специфични култури. Фалшивите богове са привлекателни, понеже носят удоволствие, сила, политическо влияние и т.н. Но изискванията им, както и идолопоклонническите, и несправедливи практики, трябва да бъдат постоянно разкривани чрез нашето непрестанно поклонение към Бог без което всякакъв вид съпротива е безмислена.

Точно когато Църквата се събира в поклонение, тя може да чуе Божият глас, който в книгата Откровение идентифицира както гласа на Исус, така и с гласа на Духа. В седемте прочути “писма” от Откровение 2-3 глави, Исус се обръща към църквите (2:1,8,12,18, 3:1,7,14) и ги призовава да разпознаят “какво казва Духът към църквите” (2:7,11,17,29; , 3:6,13,22). В повечето писма има както похвала, така и корекция; необходимите корекции са специфични за всяко общество, но и достатъчно общи, че всички църкви, както в I, така и в XXI век, да могат да се поучат от тях: връщане към любовта и добрите дела, вяра дори посред жестоко гонение, избягване на идолопоклонството и неморалността (буквално или духовно) и така нататък. Ролята на духовното разпознаване днес е да свърже трите реалности:

Ясните изисквания за вярност към Бога и Агнето;
Ситуациите, пред които са изправени църквите от Откровение;
Ситуациите, с които се сблъскваме в нашия собствен контекст. Какви са приликите и аналогичните изкушения?

Всичко това изисква въображение. Книгата Откровение привлича въображението ни, преобразява го и ни помага да въплътим в себе си по-висше ниво на вярност.

Духовност основана на анти-културална вярност

Виденията за поклонение в книгата Откровение и чувството за текущия глас на Исус, Който говори на църквите, са преди всичко с цел формирането на християните за верен живот посред идолопоклонническата политическа и социална среда. Това означава, че християнското поклонение и духовност са винаги и навсякъде форми на Тео-политическа дейност (тоест, свързани с Божията политика). Книгата Откровение ни напомня, че има същества, както божествени (Бог, Агнето и Духът: 1:4-5), така и демонични (драконът [Сатана] и зверовете: глави 12-13), състезаващи се за верността на нашите умове и тела. Говорейки за християнската духовност като форма на “политика” или “Тео-политика” е просто начин да потвърдим този факт; духовността е свързана с нашия обществен живот, а не само с нашите лични мисли и вярвания.

Книгата Откровение призовава църквата да “Излезе” (18:4) от Вавилон, Рим и всяка власт, която се противопоставя на Бога и Агнето, независимо дали изрично или имплицитно. Цялата книга е призив към онова, което един учен нарича “вярност към първата заповед”. Това излизане не е буквално, а по-скоро скъсване с анти-Божиите и анти-Христовите ценности и практики, които оформят културалната църква. Църквата трябва да скъса със света, за да може след това отново да навлезе в света по Божия начин.

Духовност основана на пророческо и евангелско свидетелство

Някои части от книгата Откровение – първоначалното видение (1 глава), седемте послания към църквите (2-3 глави), видението на небесното поклонение (4-5 глави) и последното видение за новото небе и новата земя (21-22 глави) – са относително лесни за разбиране и “преглъщане”. Но по-голямата част от книгата, глави 6-20, е по-предизвикателна. Това са главите, които съдържат виденията за съд. Разбира се, има видения свързани със спасението сред интензивността от осъдителни видения. Въпреки това, Откровение 6-20 е трудно от гледна точка на реторика, теология и духовност.

Важно реторично и теологично съображение е, че тези видения не трябва да се приемат буквално. Те са символични и трябва да си останат такива. Като Творец, Бог няма за цел буквално да унищожава човечеството, за да прекрати злото и за да се спаси самото творение, което е било преди това унищожено. По-скоро, виденията са символи, на езика на I век, относно пълното премахване на злото. Днес бихме използвали други словесни и изобразителни символи за да изразим пълното унищожение на греха и смъртта. Идеята е, че Бог – и онези, които са на Божия страна – ще бъдат победители и ще “завладяват” (2:7,11,17,26,28; 3:5,12,21; 5:5; 12:11; 15:2; 17:14; 21:7)

Въпросът за християнската духовност е: какво трябва да направи Църквата и отделния християнин в лицето на предстоящ съд? Книгата Откровение предлага две взаимосвързани дейности: пророческо свидетелство и евангелско свидетелство.

В Откровение 11 глава виждаме двама пророчески свидетели. Независимо кои са те, в Откровение те символизират, поне отчасти, мисията на Църквата да продължи гласа на Божиите пророци, от времето на Стария Завет, през Исус и апостолите. Този свидетел трябва да бъде верен дори когато му се противопоставят; дори когато пророкът бива заплашен и гонен. Освен това, този свидетел трябва винаги да бъде като заклания Агнец; тоест да носи свидетелство за ненасилие, дори в лицето на опозицията: “Ако някой откарва в плен, и той в плен ще отиде; ако някой убива с меч, и той трябва да бъде убит с меч. Тук са нужни търпението и вярата на светиите”. (13:10). В края на краищата, християнското свидетелство е свидетел на верния Свидетел, Исус Агнеца, Който беше заклан (1:5; 3:14).

Поради тази причина християнският свидетел не може просто да бъде реакционен или критичен към своята култура. По-скоро Църквата е носител на добри новини. Тя споделя ангелската мисия да прогласява “вечното благовестие … на онези, които живеят на земята – на всеки народ и племе, език и народ” (14:6). Тъй като самата Църква е извлечена от всеки народ, племе, език и хора, тя иска да сподели тази добра новина с всички; добрата новина, че Исус Христос е “Верният Свидетел, Първородният от мъртвите и Владетелят на земните царе “, Който” ни обича и ни освобождава от нашите грехове чрез кръвта Си и ни прави да бъдем царство от свещеници, които служат на своя Бог и Отец” (1:5-6). Това наистина е добра новина!

Духовност основана на надежда

Както вече отбелязахме, книгата Откровение често се свързва с гибел, мрак и разрушение. Но, книгата Откровение е в крайна сметка Книга на Надеждата. Тя завършва с удивително видение за новото небе и новата земя (Откровение 21:1 – 22:5), която завършва великия разказ на Библията, от сътворението до новото творение, според обещанията на пророците (например, Исая 65:17-25). Това не е просто видение за светии, които отиват в новия Ерусалим, за да ходят по златните улици; а видение за просветлението, изцелението и славата на народите (21:24,26; 22:2). Човечеството, в цялото му многообразие (5:9) навлиза в състояние на хармония и помирение с Бог и себе си. Това е послание на надежда, което води до духовност основана на надежда. Божията крайна цел е свързана с изцелението на света. Това изцеление изисква съд и очистване, да, но последната дума на Бога не е съд, а милост: дори земните царе, които “блудстваха” със звяра (17:2,18; 18:3,9) и воюваха срещу Агнето (19:19) имат място в новото небе и земя (21:24). Това означава ли универсализъм – спасение за всички? Не; звярът бива унищожен; източниците на злото – също (20:10), както и онези, чиито имена не са написани в книгата на живота (20:15). Но, движещото видение за християнската духовност не е надеждата (или страхът) от осъждането и разрушението, а надеждата за изцеление, обновяване и добротата.

Заключение

С тази статия бих искал да кажа, че книгата Откровение може и трябва да оформи нашата духовност по различни начини. Нека онези, които имат уши, чуят какво ни казва Духът, където и да се намираме днес.

Майкъл Горман е професор по Библейско богословие, чийто главен интерес е разучаването на писмата на апостол Павел и книгата Откровение.

Сподели

Духовността и книгата Откровение – проф. Майкъл Горман