Сравнително ново нещо се случи на Църквата на Исус Христос в Америка през десетилетието на 1970-те. Така да се каже, Третата личност на Божеството излезе на яве. Да, Святият Дух винаги е бил тук. Химни, литургии, песни и какво ли не още, са отдавали централно място на Святия Дух в ортодоксалната, Християнска вяра. Систематичните теологии през вековете са включвали отдели върху пневматология, като по този начин са потвърждавали мястото на Святия Дух в Християнската мисъл.
Много рядко обаче, ако изобщо е имало такова време в историята на Църквата, е имало широко разпространен интерес в това да се придвижим отвъд веруютата и теологиите към едно лично преживяване със Святия Дух във всекидневния живот. Една от най-известните страни на това ново преживяване на Святия Дух е преоткриването на духовните дарби. Защо казвам “преоткриване”?
Поставяне на точна дата
Много е лесно да се постави определена дата за това кога е започнал този нов интерес към Святия Дух. Производството на литература по този въпрос е добър и акуратен индикатор. Една прилична библиотека, в която и да е семинария, ще ви изреди повече от 50-книги по предмета за Духовните Дарби. Вероятно 90 процента от тях обаче, са били написани след 1970-та година. Преди 1970 година, хората, които са завършвали семинария, буквално са напускали институцията, без да знаят нищо или знаейки съвсем малко относно духовните дарби. Сега това състояние на нещата, общо би било наречено, дефицит в служебното обучение.
Началото
Корените на това ново нещо датират от 1900 година, която е най-широко разпространената дата за това, което сега е познато като класическото Петдесятно движение. По време на едно целонощно молитвено събрание на 31 декември, 1900 година, което е всъщност краят на това, което технически се смята за първият ден от 20-ти век, Charles Parham от Топека, Канзас, положил ръцете си върху Agnes Ozman, която започнала да говори на езици и движението започнало. Една невероятна верига от събития последвали до следващото съживление на улица Azusa в Лос Анджелис, което започнало през 1906 година под служението на William Seymour. С това, Петдесятното движение достигнало до голяма известност и получило тласък, който никога не е спаднал.
Първичното намерение на петдесятните лидери било да повлияят на главните християнски деноминации отвътре, по подобен начин на намеренията, които лидери като Мартин Лутър и Джон Уесли са имали спрямо техните деноминации. Но точно както Лютеранството не е можело да пасне с Католическата църква през 16 век и точно както Методизмът не е можел да пасне с Англиканската църква през 18 век, Петдесятничеството също не е можело да пасне с главните Американски църкви в началото на 20-ти век. И така, както другите са били правили преди тях, петдесятните лидери неохотно са решили да установят нови деноминации, където да могат да изградят начина на живот, насочен от влиянието на Святия Дух в атмосфера на свобода и взаимна подкрепа. Такива деноминации, които ние днес познаваме като: Асамблеи на Бога, Петдесятна Святост, Божия църква в Христос, Църквата на Фоурскуеър Евангелието, Божията църква (Кливланд, Тенеси) и много други са били сформирани точно с тази цел.
Втората фаза
Втората фаза на това движение започнала след Втората Световна Война, когато петдесятните лидери решили да се присъединят към главните деноминации. В началото нещата вървели много бавно. Някои от петдесятните деноминации започнали да получават “уважение” като бивали приети от организации като Националната Асоциация на Евангелските Църкви. По-нататък те започнали да неутрализират мнението, че Петдесятничеството било някакъв вид фалшив култ, който трябвало да бъде поставен заедно със свидетелите на Йехова, Мормоните и Спиритистите.
През 1960 година, един епископален свещеник във Ван Нуйс, Калифорния, на име Денис Бенет, споделил със своето събрание, че той бил преживял Святия Дух по петдесятен начин и от този момент започнало това, което по-късно било познато като Харизматичното движение. Първоначално „Харизматичното движение“ се оформило като няколко възобновителни движения в главните, вече съществуващи деноминации и след това около 1970 година започнало независимото „Харизматично движение“ с издигането на свободни харизматични църкви, отделени от деноминациите. В продължение на следващите 25 години, тези независими Харизматични църкви са били най-бързо растящата група от църкви в Съединените Щати.
Скоро започнало да се чувства влиянието на всичко това сред християните, които не били нито класически петдесятници, нито харизматици. Въпреки че много от тези евангелски християни все още показвали много малък интерес в преживяването на кръщението на Святия Дух, главната различителна характеристика на тези нови движения била, че те прилагали динамиката на духовните дарби по нов и вълнуващ начин. Чрез тяхното откритие за това как дарбите на Духа трябва да оперират в Христовото тяло, Святият Дух започнал да трансформира доктрината от абстрактност в динамично преживяване.
Свидетели на упадъка на сензационизма
Не всеки бил съгласен обаче. Някои, които останали хладни, относно духовните дарби например, спорили, че много от дарбите излезли от употреба след края на ерата на апостолите. Интелектуалният център за това учение е Даласката Теологическа Семинария, която е интерденоминационно училище, което не е гледало с добро око на Петдесятното/Харизматично движение.
John Walvoord, предишният президент на семинарията в Далас, чувства, че след края на ерата на апостолите, чудесата са замрели в Църквата. Неговият колега Merrill Unger прави препратка към Benjamin B. Warfield от семинарията на Принстън, който през 1918 написал книга, наречена Чудесата: вчера и днес, истинни и фалшиви. С изключение на Scofield Referensе Bible, това е била най- влиятелната книга, написана някога в Америка, срещу валидността на Харизматичните дарби днес. Warfield спори, че: “Тези дарби са били изключителна автентичност на апостолите… тяхната функция е била свързана само с Апостолската църква и след това дарбите са изчезнали.”
Идеята, че по-зрелищните духовни дарби са свършили с апостолската ера, сега е позната като Сезационизъм. Аз съм писал това детайлно в по-голямата ми книга “Вашите духовни дарби могат да помогнат на църквата ви да расте” и там казах, че през Църковната история, от време на време, харизматичните дарби на Святия Дух са били разпознати от много малка част от Църквата. Но до съвсем скоро Сезационизмът е надделявал в Църковната доктрина. Сега обаче времената се променят. Днес в глобален мащаб, включително и Съединените Щати, повечето християнски лидери са съгласни, че Сезационизмът започва да бъде квалифициран като принадлежащ към списъка с “опасните доктрини”.
Осъзнаване служението на всички вярващи
Мартин Лутeр завинаги променил Християнството, когато през 16-ти век отново открил свещенството на всички вярващи. Въпреки това, Лютеранството задържало голяма част от клерикализма на Римо-Католическата църква. Човек може да се зачуди защо е отнело повече от 400 години, църквите родени от Реформацията да преоткрият библейското поучение за служението на всички вярващи. Важно е да разберем разликата.
Аз вярвам, че 1972 година може да бъде считана за годината, в която концепцията за служението на всички вярващи достигна до постоянен статус в съвременното Християнство. През 1972 година книгата на Ray Stedman “Животът на Тялото” беше публикувана и тя стана бестселър. В своята книга този високо уважаван непетдесятен лидер, разпозна с толкова много думи, че духовните дарби бяха окей. Въпреки, че списъкът на дарбите, който той предлага, бе по-малък, отколкото при някои други хора, понеже той беше сезационист, Stedman показа ясно как духовните дарби, служението на всички вярващи и “Животът на тялото” са донесли здрава жизненост и вълнение в Peninsula Bible Church в Паоло Алто, Калифорния.
Ефектът от публикацията на книгата “Животът на Тялото” е бил невероятен. Днес в църквата много рядко има някой, който да защитава идеята, че пасторът или персоналът около него трябва да извърши цялото служение на църквата. Въпреки че някои не са били способни да приложат това толкова бързо, колкото другите, повечето признават поне на теория, че миряните са тези, които трябва да бъдат изпълнени със сила, за да открият духовните си дарби и чрез тях активно да извършат служението на църквата.
Как това може да стане реалност във вашия живот?
Да станете всичко, КОЕТО БОГ ИСКА ДА СТАНЕТЕ
Един от текстовете в Писанието, който най-често се препоръчва за нови християни за запаметяване е Римляни 12:1-2: “И тъй, моля ви, братя, поради Божиите милости, да представите телата си в жертва жива, света, благоугодна на Бога, като ваше духовно служение. И недейте се съобразява с тоя век, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля, – това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено.”
Това писание казва, че ключът практически да познаем волята на Бог за нашия живот е да мислим “трезво” (Римляни 12:3). Това означава, че всеки един от нас има нужда като начало от реалистична себеоценка.
Ние трябва да предприемем две стъпки – една позитивна и една негативна – ако ще искаме да “мислим трезво” за себе си. Негативно погледнато, ние не трябва да си позволяваме да мислим по-високо за себе си, отколкото трябва да мислим. Като преценяме себе си следователно, не трябва да оставяме място за гордост. Трезвата присъда винаги включва смирение.
Позитивно погледнато, ние трябва да разпознаем, че част от нашето духовно естество е “мярка на вяра” (3 стих), която Бог е разпределил на всеки християнин. Приложението на това е, че всеки християнин може да получи различна мярка и следователно, всеки християнин е уникален. Но уникален в какъв смисъл? Преди Павел да отговори на този въпрос, той дава аналогия, която се подготвя да използва много, за да обясни духовните дарби, и това е аналогията на човешкото тяло. “Защото, както имаме много части в едно тяло, а не всичките части имат същата служба, така и ние мнозината сме едно тяло в Христа, а сме части, всеки от нас, един на друг.” (Римляни 12:4-5).
Какво е тялото на Христос?
Какво точно е Тялото на Христос, към което ние сме били свързани? Понеже Библията казва, че ние християните всички сме едно Тяло в Христос, ние разбираме, че Тялото се състои от вярващи. Това е Църквата.
Но как Бог организира Църквата или Христовото Тяло?
От една страна, Бог не е планирал Тялото на Христос да бъде организирано около модела на диктаторство, където само един човек управлява, колкото и добър да е той. От друга страна, Бог няма намерението да има демокрация, където всеки член да управлява. Последното особено трябва да бъде наблегнато, най-вече тук в Америка, където нашата гражданска културална гордост е толкова силна на базата на демокрацията, а това често се пренася и в църквите ни.
Вместо диктаторство или демокрация Бог е избрал да направи Христовото Тяло жив организъм. Исус е Главата и всеки член функционира с една или повече духовни дарби. Разбирането на духовните дарби следователно, е основополагащ ключ за разбирането на организацията на Църквата.
Главните библейски пасажи върху духовните дарби също потвърждават гореспоменатото заключение. Не може да бъде просто случайност факта, че и в трите изразителни пасажа върху духовните дарби Римляни 12, І Коринтяни 12 и Ефесяни 4, дарбите биват обяснени в контекста на Тялото. “Но сега Бог е поставил частите, всяка една от тях, в тялото, както му е било угодно.” (І Коринтяни 12:18). Това означава, че Бог не само е направил Тялото модел на организъм, но Той също така е отишъл толкова далече, да определи каква функция всеки един от индивидуалните членове ще вземе в това тяло.
Ако всеки един от нас знае каква е нашата определена функция в Тялото ние ще можем да “мислим трезво” за себе си и да извършим Божията воля.
Кой има духовни дарби?
Не всеки в света има духовни дарби. Невярващите например нямат. Но всеки християнин, който е посветен на Исус и е наистина член на Неговото Тяло има поне една дарба, а много е вероятно да има и повече. Библията казва, че всеки християнин е получил дар (І Петрово 4:10) и, че “А на всеки се дава проявяването на Духа за обща полза.” (І Коринтяни 12:7). Първо Коринтяни 12:18 набляга, че всеки от членовете е поставен в Тялото според Божия дизайн. Притежаването на една или повече духовни дарби е част от Божия план за всеки християнин.
Това са добри новини за средния вярващ. Приятно е човек да си припомни, че Бог го познава, че го обича и че го счита за достатъчно специален, за да му даде специална дарба, така че човекът да може да Му служи. Това е особено вярно в общество като Америка, където много училищни области установяват специални програми за “надарени деца”. Приложението е, че обикновените граждани очевидно не са надарени. Но в Христовото Тяло не е така! Бог дава дарби на всеки един от нас!
Какво означава смесица от дарби?
Много християни са мултинадарени. Аз предполагам, че вероятно болшенството или дори всички християни имат това, което аз наричам смесица от дарби, а не единична дарба.
Повечето от нас са свикнали с идеята, че всеки човек има своята собствена личност. Например, моята съпруга Дорис и аз имаме три дъщери, и трите са родени от едни и същи родители и отгледани в един и същ дом, но всяка една от тях е уникална. Божиите деца също са по този начин. Всички християни са уникални членове в Христовото Тяло и тяхната индивидуална идентификация се решава до значителна степен от смесицата дарби, които Бог им е дал. Здравето на църквата и последвалият й растеж зависи от този факт. Аз осъзнавам, че това може да дойде като изненада за някои християни, които може да са включени съвсем странично в църквата, когато те открият, че всъщност ние имаме нужда от тях и че те са надарени да извършат тяхната част в тяхната локална църква. Но това е вярно. За да можете вие да бъдете всичко, което Бог иска да бъдете, няма заместител на това да успеете да намерите смесицата от дарбите и да знаете със сигурност, че вие сте екипирани да извършите “добрата и приемлива съвършенна воля на Бога” (Римляни 12:2).
Каква е връзката между Божиите дарби и Божия призив?
Християните често говорят за техния призив. Ние често чуваме за неща като: “Бог ме е призовал да направя това и това” или “аз не вярвам, че Бог ме е призовал да направя това и това”. В този момент ще е добре да разпознаем, че призивът на човек и неговите духовни дарби са тясно свързани.
Когато става дума за вършене на Божията воля, вашият генерален призив трябва да бъде видян като еквивалентен с вашата духовна дарба. Няма по-добра рамка, в която да се тълкува призива ви, отколкото да знаете специфичната смесица на дарби, които Бог ви е дал. Бог не ви дава дарби, които да не ви “призовава” да използвате, нито пък Той ви “призовава” да направите нещо, за което самият Той не ви е екипирал с необходимите дарби.
Освен генералният призив обаче, вие ще трябва да имате и по-специфичен призив. Някои говорят за този специфичен призив като служението на човека. Вашето служение е определения начин и определената среда, в която Бог иска вие да упражните дарът или дарбите, които Той ви е дал. Например вие можете да имате дарбата поучение и да бъдете специфично призован да използвате този дар сред деца, други могат да използват дар на поучение по радиото или като пишат книги. Вие можете да имате дарът на мисионер и да бъдете призовани да използвате този дар в Замбия, други в Парагвай или в Шри Ланка. В този генерален призив, осигурен от всеки дар, следователно има много по-специфични начини, по които определеният дар може да послужи.
Какво е духовна дарба?
В този момент нека да направим кратка пауза и да дефинираме какво е “духовна дарба”?! Работната дефиниция, която аз харесвам да използвам, е както следва: Духовна дарба е специален атрибут, даден от Святия Дух на всеки член на Христовото Тяло според Божията благодат, за употреба в контекста на Тялото.
Това е най-сбитата дефиниция, която мога да формулирам, като все пак задържа това, което аз считам, че са важни елементи. Някои от тези елементи като “специален атрибут”, “даден от Святия Дух” и на “всеки член от Христовото Тяло” са били достатъчно дискутирани. Остават две други важни фрази.
“Според Божията благодат” е фраза, която ни предвижва в библейските думи. Гръцката дума за духовна дарба е “charizma”, множествено число “charizmata”. Нашите съвременни думи – харизматично движение и харизматици, произлизат от тази гръцка дума. Но забележете още нещо, “charizma” идва от корена на думата “charis”, което на гръцки означава “благодат”. Следователно, съществува тясна връзка между Божиите дарби и Божията благодат.
Последната фраза в дефиницията “за употреба в контекста на Тялото” ни припомня, че индивидуални християни, които са отделени от Тялото, не са много потребни. Духовните дарби не са направени за самотни рейнджъри. Те са за членовете на Тялото. Повечето от нещата, които Бог върши в света днес, се вършат чрез вярващи, които работят заедно в единство, допълващи се един друг с дарбите в локални събрания. Важно е да се изясни тук обаче, че това не означава, че дарбите винаги гледат на вътре и са за взаимната изгода на християните. Всъщност, много от дарбите са насочени да се ползват от тези, които все още не са членове на Тялото.
Готови ли сте да откриете, да усъвършенствате и да използвате вашата дарба?
Ако духовните дарби и тяхното действие са ключ, който да ви помогне да бъдете всичко, което Бог иска да бъдете, нека сега да станем практични. В светлината на ясното поучение на Божието слово, аз мисля, че ще е безопасно да кажа, че едно от главните духовни упражнения за всеки християнин е, да открие, усъвършенства и използва своята духовна дарба. Други духовни упражнения като поклонение, молитва, четене на Божието Слово, хранене на гладните и каквото и да е друго нещо, също могат да бъдат изключително важни. Но въпреки това аз не знам нещо по-важно от откриването, усъвършенстването и използването на духовните ви дарби.
Забележете, че поставям “откриване” преди “усъвършенстване”. Това е понеже духовните дарби се получават, а не се постигат. Бог дава дарбите според собствената Си воля. Първо Коринтяни 12:11 говори за Духа, Който дава дарби “на всеки, както Той желае.” По-късно в 18 стих, текстът казва, че Бог поставя членовете в Тялото, както на Него Му е угодно. Бог не се е доверил на нито едно човешко същество със способността да раздава духовни дарби. Нито един пастор, нито един президент на семинария, нито дори папата не е квалифициран да дава духовните дарби.
Какви са ползите от духовните дарби?
Какво се случва, ако вие наистина решите да откриете, усъвършенствате и използвате вашата духовна дарба или дарби?
– Първо, вие ще бъдете по-добър християнин и по-способен да позволите на Бог да направи живота ви да има значение за Него. Хора, които познават дарбите си, така да се каже са хванали дръжката на тяхната духовна, работна характеристика. Те откриват своето място в църквата много по-лесно.
Християни, които познават своите духовни дарби изграждат здравословна себезачитаност. Това не означава, че те “мислят за себе си по-високо, отколкото трябва (Римляни 12:3). Те се научават на факта, че няма значение каква е дарбата им, те са важни за Бог и за Тялото. Окото се научава по този начин да не казва, “понеже не съм око, аз не съм от тялото” (І Коринтяни 12:16). Осакатяващите комплекси на малоценност напълно пропадат, когато хората започнат “да мислят трезво” за себе си (Римляни 12:3).
Някои се страхуват от неправилната идея за смирението. Те отказват да наименуват духовните си дарби, на базата, че това може да се окаже арогантно и самонадуто от тяхна страна. Това само по себе си показва провала им да разберат библейското поучение за дарбите. Други пък не искат да бъдат свързани с някаква духовна дарба, за да не искат да бъдат държани в отчет за употребата й. В този случай, говоренето за смирение може да бъде използвано като покривало за непокорство.
– Второ, не само, че знанието за духовните дарби помага на индивидуалните християни, но то също така помага и на Църквата като цяло. Библията ни казва, че когато духовните дарби действат, цялото Тяло израства. Те помагат на Тялото да достигне до “мярката на размера на пълнотата на Христос” (Ефесяни 4:13).
– Третото най-важно нещо, което знанието за духовните дарби прави е, че то прославя Бог. Петър съветва християните да употребяват техните духовни дарби и след това прибавя причината “защо”: “Ако говори някой, нека говори като такъв, който прогласява Божии словеса; ако служи някой, нека служи, като такъв, който действува със силата, която му дава Бог; за да се слави във всичко Бог чрез Исуса Христа, Комуто е славата и господството до вечни векове. Амин.” (І Петрово 4:11). Какво може да бъде по-добро от това да прославим Бог? Аз съм съгласен с Westminster Shorter Catechism, който потвърждава, че прославянето на Бог е “крайната цел на всички човешки същества”.
Ако употребата на духовните дарби ни помага да прославим Бог, аз искам да употребявам моите духовни дарби. Аз знам, че вие също искате. Това ще помогне на всички нас да бъдем това, което Бог иска да бъдем.
Автор: Питър Вагнер
