Твърдение 5 – Съединените щати не са надеждата на света
Съдържание
Резюме
Ако историята е сцена на разгръщането на добрата Божия воля, в която всички злини ще бъдат отстранени и ако тази съвършена надежда за възстановяване на всички неща е започнала със смъртта, погребението и възкресението на Христос, то обвързването на тази надежда с Америка – или с която и да е друга нация – означава да я опорочим. И ако Църквата на Божия народ в Америка не продължава да разпространява подобна копеле(зирана) надежда, то тя не трябва да бъде нито проститутка, нито капелан (свещеник). Нещо повече, църквата трябва да каже истината и да изясни последствията от Евангелието: че Съединените Американски Щати, дори с всичките си достойнства, не са надеждата за света.
Изложение
В първата си реч при встъпването в длъжност през 1801 г. Томас Джеферсън нарича Съединените Американски Щати “най-добрата надежда за света”. В доклада си за състоянието на Съюза от 1862 г. Ейбрахам Линкълн нарича запазването на Съюза на Съединените Щати през Гражданската война “последната най-добра надежда за земята”. Удроу Уилсън смята, че влизането на Съединените щати в Първата световна война е от жизненоважно значение за развитието на човешката история и в наивно, идеалистично очакване на библейската надежда настоява, че войната ще бъде “войната, която ще сложи край на всички войни”. По-конкретно, след войната Уилсън многократно заявява, че Америка ще “спаси света.”1
Дочаках деня, в който, след като през целия си живот съм се насищал с историята и традициите на Америка, сякаш изведнъж видях кулминацията на американската надежда и история – всичките оратори видяха мечтите си осъществени…; всички мъже, които са говорили с най-благородни чувства за Америка, бяха окрилени от гледката на една велика нация, която откликва и действа според тези мечти и казва: “Най-после светът познава Америка като спасител на света!”2
Речта на президента Доналд Тръмп за състоянието на съюза”, Whitehouse.gov…
В речта си за състоянието на съюза през 2019 г. президентът Доналд Тръмп заяви: “Трябва да запазим Америка на първо място в сърцата си. Трябва да поддържаме свободата жива в душите си. И трябва винаги да поддържаме вяра в съдбата на Америка – че една нация, под ръководството на Бога, трябва да бъде надеждата и обещанието, светлината и славата между всички народи по света!”3
Наред с републиканеца Линкълн, демократа Уилсън и републиканеца Тръмп могат да се добавят и много други, като например демократът Бето О’Рурк, който наскоро обяви кандидатурата си за президент: “Единственият начин да изпълним обещанието на Америка е да дадем всичко от себе си и да го дадем за всички нас.
Днес ние наистина сме повече от всякога последната голяма надежда за Земята.”4 Или както каза държавният секретар демократ Мадлин Олбрайт: “Ако трябва да използваме сила, то е защото сме Америка. Ние сме незаменимата нация. Ние стоим високо. Ние виждаме по-далеч в бъдещето.”5
Срещу подобни месиански претенции, демонстрирани както от американската левица, така и от американската десница, сърцата ни трябва да бъдат обучавани и укрепвани. Трябва да настояваме, че подобна политика изневерява на Евангелието, тъй като използвайки подобна политика, Америка е навлякла върху себе си мантията на изкуплението, която по право се полага само на Светата Троица.
“Надеждата” е преди всичко богословска концепция, а когато подобни богословски концепции се използват в името на националната държава, надеждата се превръща в копеле(зирана) надежда..
Не бива да правим подобни заключения от злоба и омраза. Трябва да изкореним високомерието. Сред нас не трябва да има “мразещи”. Трябва да се научим да обичаме всичко, което е красиво, истинско и добро в Америка и с пълно основание да се радваме на него. Освен това, ако приемаме сериозно пророческия глас като предимно вътрешен глас и керигматичния(прогласащия) глас като наш външен глас, трябва да се правят внимателни реторични оценки и внимателни осъдителни преценки.
Във всеки случай не бива да свеждаме тези наблюдения до обикновени спорове за разточителна употреба на думата “надежда”. В какъвто и да е друг смисъл, надеждата може да бъде напълно подходящ и полезен термин. С право можем да се надяваме за мир между народите. С право можем да се надяваме за намаляване на насилието в нашите градове. С право можем да се надяваме за намаляване на враждебността между партиите в нашата страна. Можем дори с право да се надяваме, че Америка може да допринесе в световен мащаб или на национално ниво за намаляването на враждебните действия или дори за постигането на траен мир в дадена конфликтна ситуация.
Но когато се използва надеждата в крайния смисъл на думата, това е нещо различно. Когато говорим за развитието на историята, за крайната цел на човечеството, за смисъла на живота – когато говорим за такива крайни въпроси в смисъл на надежда, ние отричаме най-основните принципи на Евангелието, като твърдим, че Съединените Щати са “последната надежда за земята”.
Връщайки се отново към Удроу Уилсън, който говори преди век, след “Голямата
Томас Удроу Уилсън
война”, която е трябвало да бъде “войната, която ще сложи край на всички войни”, той безсрамно съчетава воденето на война, изкуплението, Америка и надеждата:
Всяка майка знае, че гордостта ѝ от сина, когото е загубила, се дължи не на факта, че той е помогнал да се победи Германия, а че е помогнал да се спаси светът.
Именно тази светлина видяха останалите хора в очите на момчетата, които отидоха там, тази светлина като на мъже, които виждат далечен хоризонт, тази светлина като на мъже, които са уловили блясъка и вдъхновението на великата кауза и армиите на Съединените щати изглеждаха на тези хора от другата страна на морето като тела на кръстоносци, излезли от една свободна нация, за да дадат свобода на своите събратя, готови да жертват живота си за една идея, за един идеал, за едничкото нещо, за което си струва да се живее, за духовната цел на изкуплението, която почива в сърцата на човечеството.6
Подобна възвишена и благородна реторика, която трябва да се научим да повтаряме отново и отново, представлява копеле(зирана) надежда.
“През 40-те години на миналия век какво би могло да подтикне спазващите закона бели американски християни” – пита Мартен Марти – “да се отнесат по този начин към група свои съграждани, бели християни.?”
В Небраска един от членовете на тази група е кастриран.
В Уайоминг друг член на групата е бил намазан с катран и пера.
Съобщава се, че в Мейн шестима членове са били пребити.
В Илинойс е бил нападнат караван от членове на групата.
В други щати шерифите са гледали встрани, докато хората са нападали членове на групата.
Мястото за срещи на групата също е било нападано.
Членовете на групата често са били арестувани, а след това вкарани в затвора, без да им бъдат повдигнати обвинения.7
Нарушителите? Свидетелите на Йехова. Какво е тяхното престъпление? Те са разпространявали различни брошури, като една от тях, е озаглавена “Причини, поради които истинският последовател на Исус Христос не може да почете знамето“. През 1940 г. Върховният съд е постановил, че учениците могат да бъдат задължавани да почитат знамето. Свидетелите на Йехова не искат да приемат подобно нещо. И така те получиха своята мярка за ответно насилие.
Този случай подчертава факта, че тук не става въпрос за обикновени спорове от чисто семантичен характер. Не става дума и за въпроси, свързани с обикновения интелект. Това са въпроси на действието, на формирането – това, което правим и начинът, по който го правим, защото това формира нашите апетити, нашите желания и ритъма на нашите сърца.
Уилям Кавано иронично отбелязва, че “ритуалното поставяне на ръка върху сърцето и произнасянето на клетва за вярност към парче плат, надарено с тотемични сили”, не се смята за религиозна поклонение.8 Нито Кавано, нито аз се интересуваме от това да доказваме непременно, че клетвата е религиозно поклонение (просто поради интелектуалната сложност на действителното дефиниране на религията), макар че намирам подобно твърдение за очарователно. Тук ме интересува по-скоро просто да отбележа начините, по които клетвите към нацията-държава – и видът имплицитна надежда, произтичаща от тях – надежда в нацията като спасител – легализират определени форми на насилие (което е задача, която Кавано решава надълго и нашироко).
Тъй като Съединените щати провеждат политика на забрана на религията, ние християните в Америка твърде често погрешно сме приемали, че националната държава не може да бъде идол. Но идолопоклонството не е просто акт на поклонение – на фалшиво осъзнат религиозен акт на кланяне или почитане. Централно място в практиката на идолопоклонството заема придаването на върховен статут на някаква сила, която не притежава този статут по право. Това е практика, която оформя нашата преданост, нашите амбиции и нашите стремежи. Това е практика, която поражда нашето чувство за сигурност, чувство за добросъседство, чувство за това кои са нашите врагове и чувство за това къде да изграждаме стени и кога да ги изграждаме.
Библейското свидетелство неведнъж показва какви са последствията за онези, които оспорват империалистическите концепции. Разказът за Седрах, Мисах и Авденаго – имена, дадени им от империалистите – в книгата на Даниил, показва социалното унижение и заплахата от смърт, която се стоварва върху онези, които не прекланят глава пред идолопоклонническата империя. Дори и днес Свидетелите на Йехова – които отказват да се закълнат във вярност на която и да е национална държава са определени като екстремистка група и са подложени на арести, преследване, затвор, а в някои случаи и на изтезания, например в Русия.9 И се питаме, какво би станало, ако историята на Даниил беше разказана по-твърдо заедно със случая на християнина Колин Кеперник, който се опитва да свидетелства без насилие за собствените си убеждения? По какъв начин идолопоклонническият национализъм е породил този вид видимо презрение, предизвикано от християнина Колин Кеперник, който е коленичил, вместо да застане – както Седрах, Мисах и Авденаго са застанали, вместо да коленичат?
Апотеоз на Джордж Вашингтон
Имайки предвид всичко това, помислете за Капитолия в САЩ. По времето, когато Ейбрахам Линкълн е наричал Съединените щати “последната надежда за земята”, когато е настоявал, че единството на федерацията на Щатите изисква война, в която ще загинат 600 000 души, точно по това време куполът на Капитолия на САЩ е бил изрисуван с апотеоз (обожествяване) на Вашингтон – изображение на основателя на националната държава сред боговете. Вашингтон седи на небето, издигнат сред боговете и богините, като сам се превръща в един от тях. Ясно е, че това е алегория, но алегориите имат голямо значение. Алегориите са толкова важни, колкото и приказките за лека нощ, които четем на децата си. Те са мощни форми за формиране на личната и социалната психика. Те са мощно средство за легитимиране на форми на социална и политическа власт.
Има значителни академични поддисциплини, които изучават начина, по който езическите разкази легитимират определени социални отношения и форми на социална власт. Например древновавилонският мит за сътворението на света, разказвайки за насилственото и кърваво сътворение на вселената, в което човечеството е създадено, за да служи на боговете, легитимира поробването на масите от населението, за да служат на малцина могъщи мъже, които представляват боговете.
Ако езичеството по някакъв подобен начин дава божествена подкрепа на социалните структури, подкрепя с трансцендентна сила набезите на силните, тогава може би апотеозът (обожествяването) на Вашингтон е по-езически, отколкото бихме искали да смятаме. Вашингтон е сред богинята “Виктория”, олицетворяваща победата, и богинята на “Свободата”. Между тях са разположени тринадесет девойки, представляващи първоначалните тринадесет колонии, някои от тях с гръб към Вашингтон, може би представляващи бунтовническите колонии. Над главата на Вашингтон е написано следното: E Pluribus Unum. Това твърдение “От многото – един” служи като част от идеологическата обосновка на започващата тогава гражданска война.
За апостол Павел – E Pluribus Unum (“От многото – един”) е следствие от кръщението с вода и Дух в Христос; за Линкълн и апотеозът (обожествяването) на Вашингтон – E Pluribus Unum (“От многото – един”) е следствие от кръщението с кръв и клане в Съюза. И така, напълно закономерно е, че точно под Вашингтон е изобразена “Колумбия” – богинята на войната, с вдигнат меч и щит, който прилича на ранен модел на щит от комиксите на Капитан Америка, която тъпче враговете си. По същия начин са изобразени боговете и богините на земеделието, науката, търговията, механиката и моретата, които са различни източници на американската сила, изобретателност и постижения.
В същата тази епоха, разбира се, е популяризиран “Бойният химн на републиката”, който прославя военната мощ на федералните сили. Забележете, че това е “Бойният химн”. Публикуван за първи път през 1862 г., химнът първоначално, а и през цялата си патриотична история в републиката, служи като публично литургично изпълнение, в което “Господ” се изявява в огъня и яростта на американската армия.10 Езикът на сакралното, афектът на мелодията и хармониите и кулминационните “Алилуия!”, както и социалният и историческият контекст на тази литургия – всичко това се съчетава в едно дълбоко и трогателно формиране както на личното, така и на общественото “аз”, че Америка и нейните военни триумфи са проява на триумфа на Бога в света, предвкусване на завършека на края на историята.
В рамките на няколко десетилетия след рисуването на “Апотеозът (обожествяването) на Вашингтон” и публикуването на “Бойния химн” сенаторът и историк Албърт Беверидж казва следното, говорейки пред Сената на САЩ:
Бог не е подготвял англоговорящите и германските народи в продължение на хиляда години за суетно и празно самосъзерцание и възхищение. Не! Той ни е създал като господари на света, за да установим система, в която цареше хаос. Той ни даде духа на прогреса, за да смажем силите на реакционността по цялата земя. Той ни е направил опитни в управлението, за да можем да управляваме сред дивашки и изпаднали в немотия народи. Ако не беше такава сила като нашата, светът щеше да се върне към варварството и мрака. И от всички раси Той е отбелязал американския народ като Своя избран народ, който най-накрая ще поведе в процеса на обновяване на света. Това е божествената мисия на Америка и тя крие за нас цялата възможност за печалба, цялата слава и цялото възможно щастие за човека. Ние сме попечители на световния прогрес, пазители на неговия справедлив мир. Присъдата на Учителя е над нас: “Вие бяхте верни в малкото, сега ще ви поставя да владеете над много неща.”11
Бевъридж настоява, че Конституцията, в рамките на доктрината за предполагаемите правомощия, “утвърждава тази основна и имперска власт”.12 Но повече ни интересува начинът, по който Бевъридж продължава да смесва своята визия за американската империалистическа слава с “божествената мисия”, като дори използва езика на “великото поръчение”:
Какво ще каже историята за нас? Ще каже ли, че сме се отказали от това свято доверие, че сме оставили варварина в неговото долно състояние, че сме оставили пустинята на опустошението, че сме изоставили дълга, че сме изоставили славата, че сме забравили дори за нашата мръсна печалба? … Ще се каже ли, че призовавани от събитията да поведем най-гордата, най-способната, най-чистата раса в историята в най-благородното ѝ дело, сме отказали това велико поръчение?… Не!13
В изказването на сенатор Беверидж, казва историкът Ърнест Лий Тувесон, “под формата на капсула се съдържат елементите на идеята, която нарекох “нация на изкупителите”. Избрана нация; хилядолетна и утопична съдба на човечеството; постоянна война между доброто (прогреса) и злото (реакцията), в която Съединените щати трябва да играят главната роля на изкупител на света…”14
Позволете на нашите потенциални християнски очи да се отворят за това идолопоклонство и на нашия пророчески глас да го осъди.
Но някои може да попитат: къде е вредата от тази надежда? Не е ли обикновен академичен снобизъм да се подиграваме с използването на библейските възгледи в политическата реторика на САЩ?
На този етап са важни най-малко три отговора.
Първо, вредата е в социалното разпространение на лъжи. Просто не е вярно, че Америка е надеждата за света. Достигането до истината винаги и без съмнение е хлъзгав и труден въпрос. Но да приемем лекомисленото използване на лъжата, непринуденото използване на фалшиви новини и невнимателното използване на богословски конструкции, ние, християните, трябва да пренастроим един от основните си приноси към света първо като този: да говорим истината, да оставим нашето ДА да бъде ДА, а нашето НЕ да бъде НЕ. Да казваме нещата такива, каквито ги виждаме, без капка омраза в сърцата си, но винаги да говорим истината. Просто не е вярно, че Америка е надеждата за света.
Второ, вредата е в смъртта и разрушението. Да се възприемат месиански видения и да се обвържат с имперска мощ и военна сила означава да се възприеме насилствена ревност срещу всички онези, които се смятат за ханаанци, за онези, които не са като нас. Ако ние сме избраният народ, то другите не са. Тогава “другият” се превръща в мишена на нашето насилие и презрение. Те се превръщат в легитимни цели, които се виждат в изселването на хората от тази земя, в бомбардирането на градове, в прилагането на изтезания, в хвърлянето на атомна бомба, в суровите ни политики на изключване.
В много научни изследвания например е изяснена връзката между подобни месиански визии за американската история и геноцида над коренните жители на Америка.15 Както новодошлите на американския континент европейци са за Израел, така коренното население е за древните ханаанци и по този начин коренните жители на Америка стават обект на геноцидния гняв на новия Израел.
(Така в Капитолия на САЩ се намира и забележителният стенопис, нарисуван от Емануел Лойц, “На запад върви пътят на империята”. На двадесет на тридесет метра от Камарата на представителите, визията на Лойтце, също нарисувана в първите години на Гражданската война, изобразява долина на мрака и долина на светлината, Америка и нейните мореплаватели като представители, които осъществяват явната съдба на разширяването на Съединените щати на запад. Лойц и очевидно правителството на САЩ през XIX век не са имали проблеми с използването на термина империя, изрисуван както е по стените на самата Капитолия).
Трето, вредата е в това, че не разбираме новите възможности, които християнската визия и свидетелство правят възможни: надеждата на света не зависи от нито една географски ограничена национална държава, не зависи от нито един крал, министър-председател или президент, от нито един конгрес или върховен съд. Тя зависи от един Бог, който е разкрил пътищата на страдащата любов, оправдана във възкресението и сега призовава един народ, който не е ограничен от географски граници – народ, който ще посее семената на тази надежда и възможност в богатата почва на човешките способности.
Всичко това ни води до още един мит, който трябва да бъде отхвърлен, ако бъдещите християни в Америка искат да възвърнат своето политическо свидетелство: Съединените Щати не са и никога не са били християнска нация.
Лий С. Камп
Автор: Лий К. Камп (доктор на науките, Университет Нотр Дам). Професор по теология и етика в Университета Липскомб в Нашвил.
————————————————————————————–
Тук можете да прочетете първите четири части:
Твърдение 1: Историята не е поредица от унищожителни събития. – https://www.ivokoychev.org/скандален-свидетел-малък-политич/
Твърдение 2: Краят на историята вече е започнал – https://www.ivokoychev.org/скандален-съветник-малък-политическ/
Твърдение 3: Американската християнска надежда е копеле https://www.ivokoychev.org/скандален-свидетел-малък-политическ/
Твърдение 4 – Християнството не е нито проститутка, нито капелан (свещеник)https://ivokoychev.org/твърдение-4-християнството-не-е-нито-п/
—————————————————————-
1. Относно думите на Уилсън “да спасим света”: той използва тази фраза по отношение на Америка в редица речи след Първата световна война: (Вашингтон, окръг Колумбия: Правителствена печатница, 1919 г.): “Addresses Delivered by President Wilson on His Western Tour, September 4 to September 25, 1919 … etc.” (Washington, DC: Government Printing Office, 1919). “Америка, ако мога да го кажа, без да обиждам великите народи, към които изпитвам дълбоко възхищение от другата страна на водата, е единствената национална идеалистична сила в света, а идеализмът ще спаси света” (147); “Америка – градивната сила в света, хората, които са направили най-напредничавото мислене в света и хората, които, Бог да им помогне, ще водят и ще спасят света” (174); той изрично свързва социалната функция на надеждата, Америка и спасителния характер на надеждата и в Америка: “В цяла Америка има една среда за провеждане. Не издигаш американска идея и не я спира този или онзи…, а се разпространява, разпространява се чрез естествения контакт на подобни идеи, подобни амбиции и подобни надежди. За моите съграждани единственото, което издига света, е надеждата. Единственото, което може да спаси света, са такива мерки, които ще убедят света, че надеждата не е съвсем безпочвена” (205). Цифровата версия на книгата е достъпна на адрес https://archive.org/details/addressesofpresi00wilsuoft.
Подобно на това, вижте Woodrow Wilson, The Hope of the World: (Ню Йорк: Harper & Brothers, 1920), друг сборник с речи, произнесени след Първата световна война, в който темата за “надеждата на света” присъства многократно.
2. Addresses of President Wilson, 206.
3. “Речта на президента Доналд Тръмп за състоянието на съюза”, Whitehouse.gov, февруари 5, 2019, https://www.whitehouse.gov/briefings-statements/president-donald-j-trumps-state-union-address-2.
4.Бето О’Рурк, цитиран в Брайън Шварц, “Бето О’Рурк влиза в президентската надпревара през 2020 г.” CNBC, March 14, 2019, https://www.cnbc.com/2019/03/14/beto-orourke-enters-2020-presidential-race.html. Благодаря на Трейси Хестър, че ми обърна внимание на този цитат.
5. Мадлин Олбрайт, цитирана в Боб Хърбърт, “В Америка – военни игри”, Ню Йорк Таймс, февруари 22, 1998, https://www.nytimes.com/1998/02/22/opinion/in-america-war-games.html. Благодаря на Ребека Фрейзър, че ми обърна внимание на това забележително твърдение. В архива на Държавния департамент формулировката е малко по-различна, но смисълът е същият: “Позволете ми да кажа, че правим всичко възможно, за да не се налага американските мъже и жени в униформа да отиват отново там. Именно заплахата от употреба на сила и нашият състав там ще заставят силата да застане зад дипломацията. Но ако се наложи да използваме сила, то е, защото ние сме Америка; ние сме незаменима нация. Ние стоим високо и виждаме по-далеч от другите държави в бъдещето и виждаме опасността за всички нас. Знам, че американските мъже и жени в униформа винаги са готови да се жертват за свободата, демокрацията и американския начин на живот.” Мадлин Олбрайт, интервю на Мат Лауер, Today Show, February 19, 1998, https://1997-2001.state.gov/statements/1998/980219a.html.
6. Addresses of President Wilson, 275.
7. Martin E. Marty, with Jonathan Moore, Politics, Religion, and the Common Good (San Francisco: Jossey-Bass, 2000), 23, quoted in William T. Cavanaugh, The Myth of Religious Violence: Secular Ideology and the Roots of Modern Conflict (New York: Oxford University Press, 2009), 181–82. Кавано разказва тази история и след това отбелязва: “Човек би си помислил, че поуката, която Марти ще извлече от тази история, ще бъде предупреждение срещу насилието на ревностния национализъм. Удивително е, че основната мисъл на историята е предупреждение за опасностите, които крие религията на публични места.”
8. Кавано, “Митът за религиозното насилие, 182.
9. Marlo Safi, “Religious Persecution in Russia: A Jehovah’s Witness on Trial,” National Review, May 13, 2019, https://www.nationalreview.com/corner/religious-persecution-in-russia-a-jehovahs-witness-on-trial. And Scott Simon, “Opinion: Jehovah’s Witnesses Cling to Faith Despite Arrests in Russia,” NPR, February 23, 2019, https://www.npr.org/2019/02/23/697234127/opinion-jehovahs-witnesses-cling-to-faith-despite-arrests-in-russia.
10. “Battle Hymn of the Republic,” Atlantic Monthly 9, no. 52 (February 1862):10, https://en.wikipedia.org/wiki/Battle_Hymn_of_the_Republic#/media/File: Battle_Hymn_of_the_Republic.jpg. Благодаря на моя колега Робърт Чандлър за това, че неведнъж ме е насочвал към начина, по който подобна религиозна реторика е действала в американския политически живот.
11. Сенатор Албърт Беверидж, “Политика по отношение на Филипините”, Конгресен протокол на САЩ – Сенат, 9 януари 1900 г., 711, https://www.govinfo.gov/content/pkg/GPO-CRECB-1900-pt1-v33/pdf/GPO-CRECB-1900-pt1-v33.pdf.
12. Беверидж, “Политика по отношение на Филипините.”
13. Беверидж, “Политика по отношение на Филипините.”
14. Ърнест Лий Тувесон, “Народът на изкупителя”: (Чикаго: “Идеята за хилядолетната роля на Америка”): University of Chicago Press, 1968 г.)
15. Два примера: Ричард Дринън, “С лице на запад”: Дрънън: “Метафизика на омразата към индианците и изграждането на империя” (Norman: University of Oklahoma Press, 1997) и Джордж Е. Тинкър: “Мисионерско завоевание”: The Gospel and Native American Cultural Genocide (Minneapolis: Фортрес, 1993 г.).
