Сподели

Твърдение 8 Всяка империя пада

Резюме

Историческите факти ясно показват, че всички империи падат. Нещо повече, в целия библейски текст има антиимперска насока, която се противопоставя на гордостта и самонадеяността на фараона, Вавилон, Ирод и Рим. Цялата им надменност накрая се проваля и всички системи на властта, на които те са едновременно представители и пешки, също падат, защото никой владетел, власт или имперска сила не може да се противопостави на триумфа на Божието царство, в което цялата власт е предадена на Бога и Твореца на всичко.

Подобна констатация не е просто проява на “Schadenfreude” – младежко празнуване от нещастието на другите. Сериозното възприемане на начина, по който империите падат, позволява на бъдещите християни да набележат правилната цел на своя труд: че не е необходимо блясъкът на нашите млади хора да бъде жертван за борбите на партийната принадлежност или за военно-промишления конгресен комплекс, или за господството на глобалния капитализъм. Извършването на подобни исторически наблюдения осигурява по-плодотворна, пъргава и конструктивна основа, от която можем да допринесем за доброто на света.

Изложение

Съединените щати са империя par excellence – (най-вече, главно, на първо място), разполага с огромна военна сила и икономическа мощ по целия свят. Нейният военен бюджет не само е по-голям от този на която и да е друга държава на планетата, но и военният ѝ бюджет за 2017 г. е по-голям от следващите седем най-големи военни бюджета, взети заедно, включително Китай, Саудитска Арабия, Индия, Франция, Русия, Обединеното кралство и Германия.1 “Да направим Америка отново велика” в контекста на тези наблюдения звучи като вик на неуверен империалист. Неуверените империалисти са изключително опасни и представляват заплаха за всички видове човешки блага.

Лорд Джон Далбърг-Актън е известен с това, че е казал, че “властта развращава, а абсолютната власт развращава абсолютно”. Въпреки че твърдението му е проблематично на много нива, тази общоприета мъдрост служи като своеобразен пътепоказател, насочващ към повтарящия се исторически факт, че империите често стават жертва на собствената си алчност и завладяване. Разбира се, има и такива, които смятат, че Съединените щати може би вече са достигнали точката, от която няма връщане назад, тъй като са заграбили твърде много и пилетата се прибират у дома.

Независимо дали това е така или не, важно е да се отбележи, че подобен дълъг поглед върху човешката история не е нито песимистичен, нито непатриотичен. Нито пък показва липса на любов към страната. Това е просто реализъм с плоски стъпала, който разширява възможностите за изграждане на социално-политическата позиция и възможностите на християнската общност.

Именно това: ако (а) признаем, че Исус изрично е отхвърлил т.нар. сатанински империалистически облик на своето царство, ако (б) признаем, че дългата история на християнската църква предшества империята на САЩ, и ако (в) признаем, че християнската църква ще се простира далеч отвъд жизнения цикъл на Съединените щати (тъй като именно това е обещанието, дадено на Петър от Исус), тогава (г) ставаме свободни да бъдем и съдници, и критици, и сътрудници, и граждани, знаейки, че съществуването на американската империя не е наша крайна историческа грижа.

Да бъдеш истински консервативен християнин, по ирония на съдбата, означава да се научиш да правиш същия вид социално-политическа критика, която се среща в цялото Писание. В целия канон наистина има настойчива критика на империята. В Стария завет фараонът е пример за арогантна империалистическа мощ, която накрая е превърната в нищо от Божията сила и неуморните вълни на историята. Както Божията ръка, така и реалната политика в историята няма да пренебрегнат високомерието на могъщите.

По някакъв странен начин, обръщайки много древни християнски и еврейски мъдрости, критиката на имперското могъщество в наши дни някак си е наречена “либерална”. Но тя е ясно консервативна по отношение на авторитета на Писанието. И е ясно, че е консервативна спрямо американската политика, тъй като част от гениалността на ранния американски експеримент е критиката и отхвърлянето на произволното, капризно използване на властта. Съветите на Джордж Вашингтон срещу създаването на редовни армии и настояванията на бащите-основатели за три клона на властта са свързани с подобна критика на арогантността на властта. Да бъдеш истински консерватор в американския смисъл на думата означава да осъзнаеш начините, по които всички могат да бъдат изкушени, всички партии отдясно или отляво могат да станат жертва на лакомията за власт в стремежа си да наложат своя империалистически път.

Да бъдеш автентично консервативен в християнски смисъл означава да критикуваш империята безпристрастно, с равни възможности за критика на империализма както отдясно, така и отляво. Не е нито наивно, нито идеалистично, нито пък привилегия на хейтърите да критикуват фетишизма на военната мощ, национализма и американската уникалност. Вместо това тя е исторически съобразителна, политически консервативна и богословски консервативна. Например може да бъде проява на дълбока любов към родината да се каже с цялата си сериозност, че цялото това преследване на имперски интереси и още повече междуконтинентални балистични ракети, ядрени бойни глави и стратегически подводници е смъртоносно упражнение и колкото ускорено се работи по този начин, толкова по-скоро настъпват предсмъртните агонии.2

Библейската критика срещу империалистическото могъщество започва още в Битие и продължава през целия канон до последните страници на Новия завет. Бихме могли дори да кажем, че това е една от нишките на библейското откровение, която никога не е далеч от нивото на повърхността и която помага да се удържи целият разказ.

Според мнозина изследователи на еврейската Библия библейското свидетелство за сътворението е съпоставено по подривен начин с империалистическия вавилонски мит, в който могъщите оправдават своето насилие и подчинение на масите. Вавилонският мит за сътворението разказва за вселена, създадена от кървава бъркотия, така наречената “онтология на насилието”. Вавилонската митология твърдяла, че самата природа на битието се основава на кръвопролитията, на битките и войните, че хората са създадени като робска класа, за да служат на боговете победители, и че могъщите – жреците и царската класа – изобразяват боговете, поради което пъстрата група от хора ще трябва да служи на капризите на могъщите.

Срещу подобна империалистическа идеология историята за сътворението в Битие изобразява така наречената “онтология на мира”, в която вселената е подредена от любящото Божие слово и човечеството е създадено с любов за общение с Бога, а освен това човечеството – всички хора – е създадено като образ на тази грижа и загриженост на любящия Бог за всички сътворени неща, добри сами по себе си, наистина много добри.

С такъв начален залп срещу империалистическата идеология, книгата продължава страница след страница: Вавилонската кула, не много прикрита критика на вавилонското самочувствие; призивът на Авраам, призван да напусне социалните и общностните си връзки, които му осигуряваха закрила и изобилие, и да стане скитник по Божия призив; момчето Йосиф, неволно поставено на мястото си от завистливите си братя, с цел да използва силата на империята за благото на група евреи, получили Божието обещание, че ще бъдат подкрепени от обещанието и щедростта на Бога, а не от собствената си сила; Излизането от Египет след фараона, който не познава Йосиф и се отнася с презрение към евреите, като ги третира като зъбчати колела в имперските си системи, без да се грижи нито за телата, нито за душите им, а само за тяхната продуктивност за могъщите си начинания.

Фараонът е станал нетърпим и добре е знаел как да използва огромната катализираща сила, която саздаде културата на страха: ако евреите продължават да увеличават броя си сред нас, тогава ние може да се окажем в малцинство; те може да завиждат, да започнат да се интересуват от справедливостта и да се вдигнат срещу нас на война. Като акт на “културна защита”, основана на империалистически страх, фараонът провежда политика на детеубийство. (Нека да не бъдем толкова наивни да мислим, че империите ще се грижат за бебетата на своите врагове. Испанските конкистадори разбиват главите на бебетата на коренното население на Централна Америка, германските нацисти изгарят и обгазяват децата на евреите, а американските военни изгарят японските бебета в Токио, Хирошима и Нагасаки).

Добре е да спрем дотук, за да отбележим, че битката с фараона, както е описана в книгата Изход, е кървава и жестока и очевидно дори не е справедлива. (“Например какво да правим с библейското твърдение, че Бог многократно е “закоравявал сърцето на фараона”? И все пак в текста се отбелязва: “И фараонът закорави сърцето си”. Така или иначе, погледнато откъм моите творби, фараонът се оказа в битка, която по никакъв начин нямаше да спечели.) Тя е кървава и насилствена и въпреки това същите хора, от които фараонът се страхуваше, че ще се вдигнат на насилие срещу него, получават заповед от своя Бог да седят спокойно, да се успокоят и да оставят Бога да направи това, което Бог щеше да направи.

Задачата на евреите по време на изхода е да се страхуват и да се подчиняват на Бога, а не да се страхуват и да се подчиняват на фараона. Когато на еврейските акушерки е наредено да убият еврейските момченца при раждането им, те просто отказват да го направят. А когато имперските власти питат за неподчинението им, тези хитри жени се подиграват с властите: “О, г-да, ама нали знаете, че тези еврейски жени са енергични, не като вашите египетски жени; родилните болки ги сполетяват, викат нас, акушерките, да дойдем и преди да пристигнем, те вече са родили бебетата си и отново са на крака, за да работят за всички вас, изпълнявайки квотите си за тухли, а ние нямаме никакъв шанс тайно да удушим тези бебета.”

Затова фараонът трябва да увеличи залога. Добре, когато се роди еврейско момченце, го хвърляте в Нил. И благодарение на поредната хитра съпротива освободителят на евреите ще си проправи път до самите зали на фараоновата власт. Малкият Мойсей е “хвърлен в Нил”, поставен в тръстикова кошница в реката, открит от дъщерята на фараона и благодарение на находчивото остроумие на сестрата Мариам, майката на Мойсей е включена в императорския списък, за да отглежда собственото си еврейско момченце, което след време ще се издигне и ще призове фараона да даде отчет, което ще доведе до голямата му гибел и до освобождаването на евреите от робството им.

Една от най-големите иронии при падането на могъщите: това, от което се страхуват неоправдано, често се стоварва върху тях. Страховете им ги сполетяват заради собственото им малодушие. В стремежа си да предотвратят онова, от което се страхуват, те прибягват до несправедливост, насилие и потисничество. Тяхната концентрация на енергия вдъхва живот на страха с такава сила и вихър, каквито иначе може би не са възможни. Войната с цел предотвратяване е предимство само на могъщите, сеене на вятър, за да се пожъне вихрушка.

С новия живот на Израил, който става възможен, един от големите въпроси в разгръщащото се повествование е дали Израил, с неговия стремеж да има цар “като народите”, ще бъде алтернативата на Египет, замислена при основаването му. Със сигурност, както е описано в книгата Второзаконие, Израил е създаден като алтернатива на деспотичните пътища на Египет. В Египет е имало постоянно изискване за по-голяма продуктивност, икономически растеж и производителност на труда, но в Израил народът е почивал на всеки седем дни, именно защото, казва Мойсей във Второзаконие, “вие бяхте роби в Египет”. В Египет бяхте роби, но вече не сте. Изхвърлете от себе си робския манталитет и социалните структури, които правят такъв манталитет възможен. Вместо това се стремете да практикувате освобождаващите пътища на Бога, който ви е избавил от такова потисничество. Научете се да си почивате.

Този принцип на съботата ще бъде използван в още повече икономически и социални практики: опрощаване на дългове на всеки седем години, оставяне на земята да лежи необработена на всеки седем години, освобождаване на наемни слуги и даване на всички необходими средства, за да си проправят път в света на всеки седем години. В изкупителен контраст с пътищата на Египет социалните и икономическите политики на Божия народ трябваше да въплъщават неимпериалистическа алтернатива.

Забележете, че такива отличителни социални практики се различават по забележим начин от политиките на империята. Империите не действат в съответствие с пътищата на Бога, който освобождава еврейските роби от хващащата ръка на фараона. Империите не опрощават дългове, а разчитат на тях. Империите преди всичко не желаят да се доверят на Бога да осигури тяхната защита; те обичат да трупат за себе си огромна мощ, сила и слава.

Затова библейският канон се развива с непрекъснати разкази за царе, смятани за могъщи, и за империи, смятани за непоклатими: Асирия с нейните кръвожадни пътища, чийто цар поставял трона си пред портите на току-що завладян град и там в своята надменна гордост чакал плячката си, чакал войниците си да натрупат глави пред него в дива демонстрация на обезглавяване. А пророк Амос изобличава жестокостите на силните народи наоколо: Дамаск, защото “защото вършаха Галаад с железни дикани.” (Амос 1:3), или амонците, “защото разпориха бременните жени на Галаад, за да разширят пределите си. ” (Амос 1:13).

С времето вавилонците ще влязат в Йерусалим, ще унищожат града, стените и храма и ще отведат народа в робство, безмилостно и жестоко. Това бурно събитие – отвеждането в изгнание – ускорява най-голямата богословска криза в историята на Израил. Как Богът на Освобождението е допуснал Юда да бъде отведен в плен? Как Богът, който хвърли фараона и неговите колесници, коне и ездачи в Червено море, позволи на нечестивите вавилонци да въстанат срещу тях?

Вавилонците много добре знаеха иронията. Или поне книгата на Псалмите е доказателство, че вавилонците са знаели за иронията:

При реките на Вавилон, там седяхме и плачехме,

когато си спомняхме Сион.

На върбите сред него окачихме арфите си.

Защото там тези, които ни плениха, поискаха от нас думи на песен;

и които ни притесняваха – веселие, казвайки:

Попейте ни от сионските песни!

Как да пеем ГОСПОДНА песен в чужда земя?(ПС. 137:1–4)

Асирийски войници

Асирийски войници носят отрязаните глави на пленниците си от град “-аламу”, управление на Сенахериб, релефно пано, 700-692 г. пр.н.е., от Югозападния дворец в Ниневия, Британски музей, Лондон. Осама Шукир Мохамед Амин FRCP (Glasg). Wikimedia Commons, CC-BY-SA 4.0

Присмехът, унижението, насилието на цялото това нещо е напълно разбираемо и избухва ярост:

О, дъще вавилонска, ти, опустошителко!

Щастливи ще бъдат онези, които ти се отплатят

което си ни сторила!

Щастливи ще бъдат онези, които ще отнемат малките ти деца

и ги хвърлят в скалата! (vv. 8–9)

Това ужасно историческо ограбване на Израел, което продължава дори след като персите позволяват на народа да се завърне в Йерусалим, поставя големия въпрос за Божието действие в света срещу надигащата се мощ на кървавите световни империи. Дали Бог ще позволи Божият народ да продължи да бъде доминиран от империите? Дали императорската власт ще бъде последната дума? Дали военната мощ на силните щеше да определи съдбата на човешката история, или не?

Към момента, в който Исус се появява на сцената в Палестина през първи век, е имало много борци за свобода, многобройни фалшиви месии, всички те са се опитвали да отменят властта на имперската мощ и царското кръвопролитие, като самите те често са били окачвани на бесилото и безмилостно убивани. И когато Ирод Велики – този донякъде еврейски марионетен цар на римляните – чува от мъдреците, че някъде там се е родил конкурентен цар, той замисля да убие новороденото бебе. Но когато насилието му е осуетено, той взема пример от наръчника на фараона и избива всички бебета във Витлеем и околностите му.

Тази империя, както и всички останали империи, ще бъдат разрушени от Царството на Исус. Когато Исус излезе да проповядва, Той не каза: “Ето, идвам да обявя истинската религия; приемете личната си връзка с мен и ще влезете в рая, когато умрете”. Когато излизаше да проповядва, Исус не казваше: “Ето, идвам да ви провъзглася средствата, с които да познаете личното си удовлетворение и да успокоите екзистенциалния си гняв”. Не, когато Исус е излязъл да проповядва, той е казал, както го обобщават синоптичните евангелия: “Променете се! Защото Божието царство е тук.”

Несъмнено истината, разкрита от Исус, има какво да ни каже за личното ни общение с нашия Създател и има какво да ни каже за личното ни безпокойство и борбата със собствената ни смъртност. Но провъзгласяването на добрата новина е обобщено в обявяването на едно ново царство, в което кървавата история, несправедливостта на народите, съкрушеността на всякакви институции, власти и отделни човешки животи започват да се възстановяват.

Следователно, ако искаме да бъдем християни, трябва да имаме вярата да видим упадъка на империите – включително и на тези, от които може да сме получили много от собствените си облаги, власт и лични привилегии, често за сметка на другите – като неизбежна последица от идването на Бога в Христос в света. Дори не е необходимо да имаме християнска вяра. Този вид реализъм по отношение на начина, по който мощта пада върху себе си, не е особено ново наблюдение, като се има предвид, че едно просто историческо проучване показва индуктивно получената истина, че всички империи с времето падат.

Това, което е ново, разбира се, е начинът, по който сме призовани да участваме в изкупителната политика на света. Това не е чрез имперска мощ и военно превъзходство, а чрез вид служене и милосърдие, проявени в Царя Исус. Това е големият политически факт, на който всички, които следват Исус, трябва в крайна сметка да се подчинят и по този начин да познаят един нов и добър живот.

Ако свидетелството на Новия Завет е вярно, това е големият политически факт, пред който цялата човешка история в крайна сметка ще преклони колене и ще изповяда с уста. А то ни приканва към възможността за безпартиен принос към света, в който се намираме, надхвърляйки враждебността на ляво и дясно, която ограничава въображението и политическите възможности.

1. “Разходите за отбрана на САЩ в сравнение с други държави”, Фондация “Питър Г. Питърсън”, 3 май 2019 г., https://www.pgpf.org/chart-archive/0053_defense-comparison.

2. Вж. изключително полезния труд на Андрю Бачевич по този въпрос, напр. книгата му “Границите на властта: краят на американския изключителен подход” (The Limits of Power: The End of American Exceptionalism). (New York: Metropolitan Books, 2008).

————————————————–