Страданието е най-силният и безсмъртен съюзник на религията. То съпровожда съществуването ни на земята. Колкото по-дълго живеем, толкова по-ясно виждаме, че всяка душа страда и се убеждаваме, че страданието е за добро. Страданието спасява хората и не им позволява окончателно да ослепеят, окаменеят и охладнеят. То смекчава сърцето, отрезвява ума, укрепява волята към добро. Би трябвало да се замислим по-дълбоко за смисъла на страданието. Откъде идва то? И за какво? Има ли извън религията лекарство против него? Какъв дял имат пастирските страдания? Случайност ли са всичките ни нещастия? Не е ли съвсем безсмислен трудният ни преход към вечността с физическите болки, бедността и униженията, с безсилието пред мъките на близките? Християнството има отговор на този въпрос. Отговор, който не засяга историческото развитие, социалните проблеми, обществото. Той е важен само за отделния човек, спасява го от душевните терзания, от съмненията, които го изгарят. Нашето лично страдание и това на другите е опит по пътя, по който ние трябва да живеем, а не теоретически проблем, който можем да обясним. Страданията са част от човешката история. През вековете философи, мислители и богослови са размишлявали върху неговия произход и същност. Още древните асирийци са си задавали въпроса защо страда човек и защо страдат хората. Отговорът и на асирийците и на останалите древни е бил един-единствен: и човекът и народите страдат заради греха: Божието наказание е отговор на греха. Свещеното Писание ни представя греха като състояние на отдалеченост от Бога. Грехът на прародителите е изменил висотата на предназначението на човека дадено от Бога. След като съгрешил, човекът изгубил Едем, в резултат на което придобил тление и смърт. Докато живеел в рая, където Бог го бе поставил, Адам бил честит, защото бил вътрешно свързан с Бога чрез благодатта. Щом Адам съгрешил, макар да бил още в рая, започнал да се мъчи. Преди Бог да изгони Адам от рая, Адам сам вътрешно го напуснал, като нарушил Божия заповед и загубил благодатта. Той започна да страда от момента, когато паднал. От греха се появили скърбите. Бог беше създал Адам за радост, но той избра скръбта. От тогава насетне човечеството страда. Ние страдаме на този свят от разни болести, скърби, нещастия, неприятности и несполуки, от страсти вътре в нас, от лоши люде вън от нас, от завистта на близки, от злобата на врагове. Това е така, защото сме деца на Адам и като такива трябва да споделим участта на нашия първородител. Но за ония, които не вярват в Бога, този свят, безнадеждно изпълнен със скърби, е лишен от всякакъв смисъл на своето съществуване и по някаква фатална необходимост те са длъжни да участват във всички бедствия и страдания, на които е станал жертва Адам. Но ние християните, имайки силата и утехата на нашата вяра, не страдаме по някаква независеща от нас необходимост. Ние можем ако искаме да изберем друг път на живота, различен от пътя на непослушанието и гордостта, който доведе Адам до падение и погубване. Това е пътят на послушанието и смирението, който носи щастие още тук на земята. Още в Стария Завет е имало праведници, които са избирали този път. В копнежа си по Бога те са намирали изгубената радост на човешкия живот. Свещеното Писание ни представя реални срещи със страданието, което е различно от философските и религиозни разсъждения върху въпросите свързани с Бога, човека и злото в света и търсенето на техните отговори. Такива са например страданията представени в книга Йов, която ни среща очи в очи с едно истинско страдание, като проследява душевните вълнения, които предизвиква то у човека, в търсене на правдата и Божията справедливост, и разкрива че телесното страдание е несравнимо с ужаса на вътрешните терзания на душата. В Новия Завет, Господ Иисус Христос слезе на земята, за да обнови и възроди падналата в грях човешка природа и да ни възвърне благодатта и изгубеното райско блаженство. Адам злоупотреби със свободната си воля и наруши Божия закон, затова започна да страда. За да не страдаме и ние като Адам, трябва да подчиним своята грешна воля на Божията света воля. В противен случай се отдалечаваме от Бога, което само по себе си е страдание. Когато човек е при Бога, той е щастлив. Бедите са изкушения, които тласкат към малодушие, безнадеждност отчаяние и гибел, към отказ от живот и от спасение. Иисус Христос, Утешителят и Спасителят нарича блажени именно тези, които са пренебрегнати, нещастни и които имат отворени сърца да посрещнат Господа, Който ще им покаже как да приемат своята съдба, да открият смисъла й, с вяра и молитви да я променят. Затова и скърбите носят в себе си радост и водят към небесна слава, когато ги понасяме с вяра и упование в Божия промисъл. Господ Иисус Христос е този, Който е преминал цялата дълбочина на нашите мъки, на нашата самота и на нашата болка. Посредством Кръста, Бог участва в незаслуженото страдание на невинните и чрез Възкресението посява надежда за живот за всички измъчени. Кръстът е спасителен само в светлината на онова, което Бог е осъществил във Възкресението. Със Своето Разпятие и Възкресение разпнатият и възкръснал Христос, Който е единствената невинна жертва на този свят – е обърнал любовта към омразата и доброто към злото, като е нарекъл своя предател Юда Свой приятел, а по време на кръстните си страдания се молел за Своите убийци: “Отче! Прости им, понеже не знаят що правят!” Страданието на Христос е спасително за всички. В Него хората са видели истински Бог, но и истинския човек, миротворец и спасител. Божият промисъл, според който Христос е дошъл в света, е имал за цел да “помири съгрешилия човек с Бога” (Рим. 5:10). И чрез Христовата кръв да изкупи от греха. Чрез своите страдания, смърт и възкресение, т. е. чрез Своята върховна жертва, Той се е превърнал във вдъхновител на живота. Затова християнството е религия на живота, на волята към един по-интензивен и по-свят живот, освободен от властта на страданието и смъртта. Христовите страдания са единственият начин, чрез който да бъде освободена човешката природа. В евангелието от Йоан 12:24 Христос казва: “Ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само: ако ли умре, принася много плод”. Ако Божият Син не бе умрял, не би принесъл плод на освобождението ни. Страданията на Христос били необходими от гледна точка на тяхната цел. Първо, с оглед на нас, които сме освободени тъкмо чрез страданието Му: съгласно реченото у Йоана, 3:14: “Трябва да се издигне Син Човеческий, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен.” Второ, с оглед на Самия Христос, Който чрез смиреното си страдание заслужил славата на възвисяването. Освобождаването на човека чрез страданието на Христа е свързано с Неговото милосърдие и справедливост. Човекът е бил освободен благодарение на справедливостта на Христа, тъй като със страданието си Христос дал удовлетворение за греха на човешкия род. По щедрото милосърдие Божие, както се казва в посланието до Ефесяните: “Бог, богат с милост, поради голямата си любов, с която ни обикна, макар да бяхме мъртви поради престъпленията, оживотвори с Христа.”, Бог дал собствения си Син, съгласно реченото в посланието до Римляните, 3:24: “Оправдани бяха даром, с Божията благодат, чрез изкуплението в Христа Иисуса. Както Бог отреди да бъде умилостивна жертва чрез вяра.” Чашата на страданието не е могла да подмине Христос. Той е трябвало да я изпие, понеже ние можем да бъдем освободени единствено чрез Неговото страдание. Чрез Доброволните страдания и смърт Христови, човек научава колко много Бог го обича и това го подтиква и той да го възлюби: а в това и се състои съвършенството на човешкото спасение. В посланието до Римляните 5:8, се казва: “Бог доказа любовта си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни.” Чрез страданията си Христос ни е дал пример за послушание, смирение, устойчивост, справедливост, и за други Христови добродетели, проявени при Христовите страдания, които са необходими за човешкото спасение. За това говори ап. Петър в Първото си послание 2:21: “Христос пострада за нас, като остави нам пример, за да вървим по стъпките Му.” Чрез страданието Си, Христос не само освободил човека от греха, но му издействувал оправдаваща благодат и блажена слава. Със страданията си Христос е заплатил напълно за греховете ни. То било преизобилно удовлетворение за греховете на човешкия род, съгласно реченото в Първото послания на Йоана, 2:2: “Той е умилостивение за нашите грехове, и не само за нашите, но и за греховете на целия свят.” Страдайки от боголюбие и послушание, Христос предоставя Богу нещо по-голямо от изискуемата отплата за цялото оскърбление от страна на човешкия род. Страданието на Христа е напълно достатъчно, дори и преизобилно и принася удовлетворение за греховете на всички човеци, включително и за греховете на разпналите Го. Страданието на Христа е нашето изкупление. Човекът е откупен чрез страданието на Христа и цената на нашето изкупление е Христовата кръв. Той ни е откупил не с пари или нещо подобно, ами отдавайки най-значимото, именно себе си, за нас. Страданието на Христа на кръста действено е довело до нашето спасение. То ни се дава чрез вярата, за да вкусим плода му: съгласно реченото в Посланието до Римляните, 3:25: “Него Бог отреди да бъде с кръвта Си умилостивна жертва чрез вярата.” Но вярата, чрез която се очистваме от греховете, не е неоформена, каквато можем да имаме и с грях, ами е вяра, оформена чрез боголюбието: та Христовото страдание да ни бъде дадено не само като проумяно, ами и като преживяно. По този начин греховете ни се опрощават по силата на Христовото страдание. В християнството страданието се утвърждава като условие за влизане във вечния живот. Екзюпери нарича страданието “средство за велик възход към Бога”. Всеки, който иска да бъде християнин започва да съучаства в живота и страданията на Христа и на хората. Човек състрадава на своя разпънат Бог и чрез него – на човека и на страдащата земя. Смисълът на страданията е участието в страданията на Христа и в изграждането на Христовото тяло в света. Ето защо отците наричат домостроителството на нашето спасение “домостроителство на страданието”. Страданието в християнството е процес мъчителен, но радостен по резултати. Жена, кога ражда, има болки, защото е дошъл часът й, но след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света. И нашето християнство се проверява чрез това съчетание: ражда ли се в нас в момента, сега, този “младенец на радостта”? “Защото като изобилват в нас Христовите страдания, тъй изобилва и нашата утеха чрез Христа” (2 Кор. 1:5). Страданието очиства човешката душа от плевелите. Всяко очистване е радост, предшествана от болка. Златото се очиства най-добре в огъня. Смисълът на страданията е в това, че те са в основа на Божественото лечение. Той се заключава в обновлението на човека и любовта на Небесния Отец. Христос казва на всички: “ако иска някой да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и Ме следва” (Лука 9:23). Страданието очиства и просвещава душата, възнася сърцето нагоре, усилва любовта. От всички наказания най-страшното е да си свободен от страдания, защото християнските страдания са радостотворни и очистителни. Златото се очиства в огън, а душата – в страданията. Кръстните страдания, очиствайки и просвещавайки душата на човека, го въздигат и възнасят към Бога. Носейки своя кръст, той знае, че не напразно търпи несгодите и гоненията, скърбите и лишенията. Очиствайки се и извисявайки се чрез страданията, душата възраства в любовта. Страданието оживотворява и увеличава пламъка на духовната крепост. Най-съществената причина за страданието е, че то разтваря душата и усилва любовта. Лицето, както и сърцето, става по-прекрасно и по-одухотворено. Християнската вяра внася в страданията радост, превръща скърбите в блаженство. Иисус Христос завеща на своите ученици като най-скъп дар скърбите и сълзите. “истина, истина ви казвам, че вие ще се разплачете и разридаете, а светът ще се възрадва; вие ще бъдете наскърбени (Йоан 16:20), им рече Той, и радостта ви никой няма да отнеме (16:22). Ето такава вечна радост, която никой не може да отнеме, идва само от Христос. В Своята проповед Той провъзгласява за блажени ония, които тоя грешен свят смяташе за най-окаяни. Блажени бедните духом, блажени плачещите, блажени кротките, гладните и жадните за правда, изгонените заради правда и пр. На всички тях Спасителят рече: Радвайте се и се веселете! Св. ап. Павел говори направо: “Всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Иисуса, ще бъдат гонени (2 Тим. 3:12). Но за разлика от скърбите, които претърпяват нечестивите и които ги водят към безнадеждност и отчаяние, страданията за Христа и в Христа носят само упование и радост. Историята не знае по-изумителни подвизи от подвизите на св. мъченици, които с радост са отдавали живота си за Христа. Те били неустрашими пред смъртта и дори я желаели като благо по-голямо от живота, като врата, през която да влязат при Бога. Невярващите не могат да разберат християнското учение, според което гробът не е край на живота, а убежище от смъртта. За тях смъртта е изпълнена с мрачност и и безнадеждност. За вярващите и добродетелните смъртта не е страшна, защото чрез нея се влиза в онзи радостен свят, дето Бог е приготвил неизказани блага за Своите избраници. Тия избраници Божии, знаейки, че Бог е благоволил да ги направи наследници на Своето небесно царство, с радост са понасяли за Неговото свято име всевъзможните кратковременни страдания на земята, помнейки думите на св. ап. Павел, че страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас (Рим. 8:18). Така светците с радост, вяра и упование търпели всички временни страдания. Те не са се плашели от тях, тъй като те ги доближавали до Бога. Бояли са се единствено от греха, който единствен откъсва душата от благодатта и радостта, за да я хвърли в бездната на вечните страдания. Всички светци са очаквали да отидат в Небесното Царство, вярвали са дълбоко в Бога и в тази вяра са намирали сили, за да надрастват своите човешки немощи. Те, според думите на Христа носели Царството Божие вътре в себе си (Лука 17:21). Считали временните си страдания за нищожни и без да се поддават на ропот, гняв или мъст, се съобразявали как да постъпят, за да изпълнят Божията воля. За страдащите светци пък отец Николай Голубцов казва: “На много светии ангелите са се явявали разплакани”. Заключение В сегашния свят страданието е един от неизбежните аспекти на човешкия живот. Страданието, бедите и опитът от трагичното разкриват уязвимата природа на човешкия живот, дават ни възможност да разберем нашите ограничения като човешки същества и степента на зависимост на нашия живот от другите хора и от Бога. Страданието има потенциала да води човешките същества или към отчаяние, мъка и затваряне в себе си, или към надмогването му чрез надежда и вяра, с доверие в Божието доброжелателство и в Неговите отношения на завет с Неговия народ. Не всяко страдание е спасително, защото омразата не може да се спре с омраза, нито пък насилието с насилие. Злото и омразата се побеждават и изкореняват от Христос и Божията любов и то чрез Неговите живи хора и последователи. Най-значимото в християнската вяра е това, че Бог ще победи злото и страданието, както това е показано и извършено в смъртта и възкресението на Иисус. Очиствайки се и извисявайки се чрез страданията, християнската душа възраства в любовта. Смисълът на християнските страдания се заключава в обновлението на човека и любовта на Небесния Отец. Човек страдащ, болен, лишаван, гонен, възхожда по стъпалата на търпението все по-високо и по високо: той води след себе си и други към върховете на небесните селения и вечното спасение.
Автор: Билли Благ Сун Билли Благ Сун е роден в град Момбай, Индия от баща индиец и майка българка. Поради смъртта на баща му, в ранна детска възраст с майка си се върнаха да живеят в България. По нейно решение бе оставен в Дом за деца лишени от родителска грижа, където живя до двадесетата си годишнина. Средното си образование завърши в град Свищов. Дипломира се с бакалавърска степен в Богословския факултет към СУ “Климент Охридски”, като паралелно със следването преминава двугодишен курс на обучение към Софийска Духовна Семинария “Св. Иван Рилски”, където е ръкополежен за иподякон от Негово Високопреосвещенство Варненският митрополит Йоан. След ръкополагането си започна да помага на свещенослужителите в храм “Св. Вмчк Мина” в град София, като иподякон и клисар. По настоящем изучава две паралелни магистърски програми в Богословския факултет – “Вяра и живот” и “Християнско поклонничество”. Съвместно с отец Сергей от храма, в който служа, води и библейски уроци в Софийски Централен затвор. Участва в евангелизирането на райони от северозападна България, съвместно с протестантски организации. Женен с едно дете.
563
