Детерминизмът е грозен
Детерминистите твърдят, че спонтанността, която наблюдаваме в природата и в собствения си живот, е само привидна. Те твърдят, че всичко е предопределено, въпреки че изглежда обратното.
Може би най-честият аргумент, който се дава в защита на детерминизма, е, че той се подразбира от природата на причинно-следствената връзка. Всяко събитие има причина и тази причина обяснява, че събитието е такова, каквото е. Самата тази причина трябва да е имала причина, която да я обяснява, и така до безкрай. Следователно всичко трябва да е било предопределено от самото начало (ако е имало начало) и затова няма място за спонтанност.
Сега не мисля, че някой може да оспори твърдението, че всяко непредвидено събитие трябва да има причина. Идеята за напълно безпричинно условно събитие е абсурдна. (Забележете, че казвам, че всяко условно събитие трябва да има причина, тъй като не виждам нищо неразбираемо в идеята, че едно необходимо същество, каквото е Бог, е безпричинно. Именно това означава да бъдеш необходим, за разлика от това да бъдеш условен). Онова, което е спорно, обаче, е твърдението, че всяка причина налага едно, и то само едно, следствие.
Едно е да се каже: (а) ” Х е причина за Y”, а друго е да се каже, че (б) “При положение, че Х, Y е трябвало да се случи” и/или (в) “При положение, че Х, само Y може да се случи”. Няма основателна причина да приемем, че (б) и (в) са универсално верни. Това не е нищо повече от една философска догма. Това е догмата на детерминизма.
Факт е, че, както твърди Дейвид Хюм преди векове, ние дори не знаем какво е “причина”. Това е просто дума, която използваме, за да кажем “Когато наблюдаваме Х, след него наблюдаваме У”. Но в самото естество на причинността няма нищо, което да казва, че Y трябва винаги да следва X. Така че няма основание за предположението, че “При положение, че X, Y трябваше да се случи и само Y можеше да се случи”.
Ако погледнем на света като на произведение на изкуството, а не като на детерминиран механизъм – както западната наука доскоро си го представяше – можем да видим това по-ясно. Представете си, че всички ние сме художници, поканени да нарисуват сегмент от голяма мозайка, и рисуваме със свободните си решения. А сега нека помислим за причинно-следствената връзка в този контекст.
Известната халюциногенна картина на Ван Гог „Звездна нощ“.
Представете си известната халюциногенна картина на Ван Гог “Звездна нощ”. Всички бихме се съгласили, че всеки завладяващ детайл от тази творба може да се обясни чрез позоваване на естетическото виждане, което е вдъхновявало Ван Гог да нарисува тази картина. Нищо в картината не е капризно (т.е. без причина). И все пак, не можем ли да си представим, че една малко по-различна картина може да бъде обяснена чрез позоваване на същото естетическо виждане?
Ако църковната кула на картината беше със сантиметър по-висока или по-ниска, например, щеше ли това да промени естетическото постижение на картината? Ако беше с един сантиметър по-наляво или по-надясно, щеше ли това да е в противоречие с визията, която стои зад тази картина? Ако един конкретен щрих на жълтото, лилавото или черното беше с един сантиметър по-дълъг или по-къс, нямаше ли да го обясним, като се позовем на същото естетическо виждане, на което бихме се позовали сега, за да обясним нюансите, които в момента са в картината? И така за трилиони други детайли в тази картина.
Искам да кажа, че дадена причина може да обясни повече от едно следствия, както показват произведенията на художниците. Но това разкриват и собствените ни свободни решения. Както и квантовите частици. Както и всеки аспект на творението! Навсякъде има причинно-следствени връзки, но навсякъде има и елемент (колкото и слаб да е той) на спонтанност.
Този танц на ред и свобода, на структура и спонтанност е това, което прави творението красиво и приключение.
И така, детерминизмът почива на необосновано предположение за причинността. Той противоречи на нашия опит в свободното вземане на решения, в създаването на произведения на изкуството и в много други неща. И е несъвместим с някои скорошни постижения в науката (както ще се опита да докаже моята книга “Космическият танц”).
Но може би най-добрият аргумент срещу детерминизма е, че той е просто грозен.
Грегъри Бойд
Грегъри А. Бойд е професор по теология и е старши пастор на църквата “Уудленд Хилс” (баптистка генерална конференция), мегачърч, разположен в Сейнт Пол, Минесота. Той е автор на повече от 20 книги. Той също е забележителна фигура в новозаветната наука и търсенето на историческия Исус. Той е критичен към либералната наука, участвал е в многобройни публични дебати. През 2006 година Бойд е включен в първата страница на Ню Йорк Таймс като основен колумнист, след като е загубил 20% от конгрегацията си, тъй като отказва публична подкрепа на консервативни политически сили и пряко оспорва силно политизирания характер на американското евангелско християнство. Според него, Божието Царство винаги изглежда като Исус Христос. Последните му две книги (The Crucifixion of the Warrior God: Volumes 1 & 2 – 2017 и Cross Vision: How the Crucifixion of Jesus Makes Sense of Old Testament Violence – 2017) стават бестселъри в онлайн книжарницата Amazon. През 2010 г. Бойд е включен като един от двадесетте най-влиятелни живи академични християнски учени.
Още от Грегъри Бойд:
Анализ на книгата “12-ТЕ ПРАВИЛА ЗА ЖИВОТ” на Джордан Питърсън от Грегъри Бойд
Защо Христос, а не Писанието, е нашата Главна основа
