РЕЗЮМЕ

Традиционното схващане сред някои християнски субкултури, че християнството е контракултурно, показва непознаване на термините. Нещо повече, тя не успява да каже нищо разясняващо или конструктивно. Освен това оттеглянето от културата е не просто лоша стратегия, а логическа грешка. По подобен начин обвиненията в сектантство често объркват повече, отколкото изясняват, и изискват внимателен анализ. Вместо позиция, която е контракултурна, практиката на възприемане на културата се оказва по-конструктивна и разясняваща.

ИЗЛОЖЕНИЕ

Да обобщим дотук: Християнството твърди, че историята има своята посока, своето значение, своя край, в който всичко ще се оправи. Освен това християнството твърди, че краят на историята вече е започнал, че той е открит с раждането, служението, смъртта, погребението, възкресението и възнесението на Христос. Тъй като слепите ще прогледнат, народите няма да се научат повече да воюват и мъртвите ще възкръснат, така и начините на възкресяващата Божия сила са навлезли в средата на човешката история още сега. Онези, които призовават името на Христос, трябва да бъдат продължаващото въплъщение, тялото на Христос, което въплъщава тази политическа алтернатива в света. Те трябва да живеят пролептична (пророческа) политика.

Да си представим националната държава – която и да е национална държава – като главен носител на спасителното дело на Бога в света, означава да изопачим християнската надежда. Но американските християни – тъй като твърде често са ставали жертва на одухотворяването или маргинализирането на християнската вяра – твърде често са влагали такива надежди в Америка. По този начин Църквата е служила като един вид покровителстващ капелан, един вид придворен пророк, който раздава духовност, докато Америка продължава да прави това, което прави, без да се съобразява с претенциите на Христовия авторитет. Или пък църквата е проституирала, като е раздавала своите услуги в замяна на малко влияние в интимните покои на властта.

За да се измъкнат християните от този богословски плен – често предизвикан от самите тях – трябва да се каже ясно: СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ НЕ СА НАДЕЖДАТА НА СВЕТА. СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ НЕ СА ХРИСТИЯНСКА НАЦИЯ И НИКОГА НЕ СА БИЛИ ТАКАВА. СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ НЕ МОГАТ ДА БЪДАТ НИТО ЕДНО ОТ ДВЕТЕ, ЗАЩОТО НЕ Е В КОМПЕТЕНЦИИТЕ НА ЕДНА НАЦИЯ ДА БЪДЕ НИТО НАДЕЖДА НА СВЕТА, НИТО ХРИСТИЯНСКА. Това е все едно да се твърди, че “тази вода е безводна” или “слънцето е мрачно”. Затова е глупаво да се възлагат крайни надежди на националната държава.

Историческите данни ясно показват, че всички империи са се сринали. На историческа основа, а със сигурност и на библейска основа, можем спокойно да предположим, че всички империи ще паднат. Тъй като подобна осакатена надежда в която и да е империя или национална държава е глупава, дълбоката партизанска враждебност, която прозира в съвременното християнство, е допълнително изкривяване на християнската вяра. Идеологично ангажираният християнин републиканец, който не може да види нищо добро в Демократическата или Зелената партия, се е отрекъл от вярата. Идеологически ангажираният християнин демократ, който не вижда нищо добро в Републиканската или Чаената партия, се е отрекъл от вярата.

Преминаването отвъд подобна идеологически ограничена визия изисква да се откажем от опростения или избирателен прочит на Библията. Трябва да спрем да преправяме Писанието. Така наречените християнски ценности развращават християнството. Вместо това една правилно информирана християнска политика трябва да владее плътно християнската традиция. Такъв прочит на библейския текст и на великата традиция на Църквата ще предостави множество богатства, с които да се отговори на съвременните проблеми.

Тази сериозна отдаденост на християнската традиция не означава, че княжествата и властите са без значение, незначителни или че трябва да бъдат пренебрегвани. Новият Завет включва в себе си определено падение на властите. При все това той приема и една сътворена доброта на тези власти, намираща се в тяхната цел да служат на човечеството. Следователно християнството с право проявява голям интерес към съответните политически блага, които властите могат да създадат или да потиснат.

Но за да има отношение към властите, християнството трябва първо да познава добре себе си. Християнството трябва да подчертае, че то не е религия, някакъв вид приватизиран набор от убеждения по отношение на задгробния живот. Напротив, християнството е алтернативна политика. Именно съдържанието на тази алтернативна политика прави невъзможно националната държава да бъде християнска. Именно съдържанието на тази алтернативна политика прави невъзможно християнството да управлява света. Либералният политически потенциал няма да възстанови свидетелството на християнството в Америка, а само ще задълбочи неговия провал. Вместо това алтернативната политика – свидетелстването, споделянето, прошката, помирението, гостоприемството – предполага да се покаже на света това, което светът е предназначен да бъде.

Това е обобщението на аргументацията до този момент.

Такова представяне на християнската вяра погрешно е обобщено като позиция на оттегляне. Други пък нарекоха такава позиция сектантска. Тези две погрешни оценки трябва да бъдат разгледани и след това да се предложи алтернативно тълкуване.

ТВЪРДЕНИЕ 13 – Целта е образцово политическо свидетелство – Лий С. Камп

Оттеглянето от културата просто не е опция

Оттеглянето е буквално невъзможно. Тези, които предполагат, че трябва да се оттеглим от културата, проявяват фундаментално невежество по отношение на понятията. Културата не е нещо, от което човек може просто да се оттегли. Културата включва езика, музиката, изкуството и множество други форми на социално общуване, ангажираност и развитие на характера. Не може да се оттеглим от тях и да продължим да бъдем човеци в някакъв значим смисъл.

Да се твърди подобно нещо е толкова безсмислено, колкото да се каже на рибата да се оттегли от водата или на човека да се оттегли от въздуха. Културата е въздухът, който дишаме и в който човешките общности оцеляват, съществуват, съжителстват. Не можем да се оттеглим от културата, защото именно тя ни прави човеци, поне такива, които в някакъв смисъл с право се възприемат като социални същества.1

Подобно на това християните трябва да загърбят невежото, но като цяло добронамерено говорене за това, че са контракултурни. Такива твърдения повече объркват, отколкото разясняват. Като сме контракултурни, трябва ли да се противопоставяме на говоренето на английски език? На американската музика? На банджото, електрическите китари или iPad? На Уилям Фокнър, Макс Лукадо или Джони Кеш? Този благочестив призив да бъдем контракултурни, ако не бъде внимателно уточнен, може да насърчи високомерие или ненужна враждебност, изпълнена с пренебрежение. В някои случаи този призив да бъдем контракултурни се свързва с благочестив антиинтелектуализъм.

Всички тези склонности са в противоречие с желаното от нас политическо свидетелство.

По повод обвинението в сектантство

С думата “сектантски” обикновено се означава прекомерна отдаденост на партиен възглед или тесен набор от ангажименти. Понятието често се свързва с нежеланието да се даде възможност да се вярва на твърдения за истина или авторитети извън тези на самата секта. В популярната употреба сектантството може да означава и склонността на дадена група да подценява или унижава, а в най-лошия случай да се стреми да унищожи достойнството или човечността на хората извън сектата.

Има три подточки:

1. Ако под обвинението в сектантство се има предвид просто, че християнинът е посветен преди всичко на авторитета на Христос, тогава нека се надяваме, че подобно обвинение ще издържи. Съществува известно закономерно сектантство на християнството, към което би било добре да се стремим, т.е. да имаме ясна представа за начина, по който политиката на християнството предоставя конструктивна алтернатива и стои в противоречие с някои съществени елементи на американския капитализъм или руския социализъм, или севернокорейския милитаризъм, или холивудския сантиментализъм, или стоковата политика на Пето авеню.

(Възможно е мнозина, които използват термина “контракултура”, в действителност са искали да кажат нещо подобно, в който случай те биха били напълно прави. Но употребата на термина “контракултурен” погрешно интерпретира ситуацията и създава ненужна враждебност, осъждане или антипатия).

И отново, ако обвинението в сектантство е просто в това, че ние, християните, отстояваме учението и авторитета на Христос над всички други авторитети, тогава няма защо да се страхуваме. Но това обикновено не е проблемът с християнството в Америка.

2. Обвиненията в сектантство могат да имат за цел нещо много по-малко възхитително. То може да е свързано с критиката, отправена към радикалите от ИДИЛ или към християнските теократи, които призовават за връщане към една предполагаема християнска Америка. Това е вид сектантство, което е недостойно, по причини, които вече видяхме, за онези, които биха били християни.

Обликът на сектантството може да включва един вид показност и “благочестие”, което принизява и осъжда всички останали и което отказва да развива взаимоотношение с ближния, както и да търси доброто на града или да сработва с онези, които не са приели господството на Христос. Още по-лошото е, че този вид сектантство отказва да партнира и с всеки, който не споделя същите йоти и чертици от закона както тяхната деноминация го прави.

Библейското видение, от друга страна, предлага обширна – дори всеобхватна визия за човешките възможности, в контекста на Божията любов. Нещо повече, библейското настояване, че началствата и властите бяха победени от говоренето на истината и страдащата любов на Христос и че Духът и възкресяващата Божия сила бяха освободени по нов начин в човешката история – тази нова реалност отваря врата към неограничени възможности в нашите общности.

От всички тези основни библейски ангажименти, а и от още много други, би трябвало да става ясно, че правилното разбиране на християнството надделява над този вид сектантство. Ако “пленникът е пленен”, тогава нашата основна позиция, в която сме различни само заради славата на Бога и заради доброто на народите, може да бъде единствено тази, която е в коренно противоречие със самото сектантство. Иначе казано, нашето така наречено сектантство изисква от нас да празнуваме всякакви общи благодеяния, общи стремежи и обща добра воля, които можем да намерим и независимо от това къде ги намираме. Нашият различен морал е такъв, който изисква от нас да не се оттегляме, а винаги да сме в режим на мисионерство, ангажирайки се, празнувайки, предизвиквайки, търсейки доброто на града. Както Старозаветната визия за Израил, така и Новозаветната визия за Църквата представят отличителни общности, които винаги служат на народите и никога не им се противопоставят заради самото противопоставяне. В Библейската традиция Израил и Църквата са различни не заради самото различие, не заради осъждането, а заради службата и свидетелството за истинските блага на човешката история.

3. Въпреки че сме прави да критикуваме тези сектантски тенденции в християнството, нека не пренебрегваме сектантството на националната държава. Нека не пропускаме да отбележим, че когато френските християни са се изправили срещу германските християни през Първата световна война, те не са се борили за конкуриращи се визии за сектантско християнство, а за сектантската национална държава, в която са се родили. Когато Съединените Щати нападат виетнамски селяни, когато Япония насилва Китай, когато Сталин избива милиони свои хора или когато Германия обгазява милиони евреи, е ясно, че голямото сектантство на късномодерния свят не са религиозните дебати между баптистите и методистите или дори тесногръдите християни, които се вълнуват от издигането на Десетте Божи Заповеди в държавната сграда. Не, защото поне що се отнася до въпросите на живота и смъртта, голямото сектантство на нашето време е това на индустриалното убийство, извършвано във вярност и в интерес на националната държава.

ТВЪРДЕНИЕ 12 – Либералният политически възход не е цел – Лий С. Камп

Културно разпознаване на възприемателя и културно производство

Нашата задача не е да настояваме, че ние, християните, трябва да бъдем контракултурни. (Такава позиция би била подобна на тази, при която някой, който е рязък противник на ругатните, настоява, че трябва да сме противници на речта, че трябва да сме контрареч.) Вместо това ние сме призовани към проницателно културно разпознаване: една дълбока способност да разбираме правилно културните явления в множество аспекти и различни последствия и с това разбиране да разпознаваме пътя напред, който свидетелства за Благата вест за Божието царство сред нас.

Нашата задача, с други думи, не е да гледаме на себе си, както би искал да каже Х. Ричард Нибур, като на хора с абстрактна вяра, която трябва по някакъв начин да бъде поставена в зависимост от една монистична култура, избирайки цялостна стратегия за оттегляне, приспособяване или преобразуване на тази култура. Не, тъкмо обратното. Ние с право се възприемаме като хора на вярата, които плуват във водите на всяка култура, в която се намираме. В тази културална вода ще плуват най-различни конкретни реалности. Някои от тях ще приветстваме, други ще отхвърляме, трети ще искаме да видим преобразени в изкупителната за човека практика. Но няма да има възможност да празнуваме, да се отдръпнем или да преобразим водата на културата като цяло.

По отношение на някои културни практики се противопоставяме решително. Например обезличаването на жени и деца в проституцията, гнусното използване на секса за възбуждане на консуматорски желания или систематичният начин, по който ни учат да мразим и след това систематично да убиваме враговете си, като се чувстваме патриотично възвишени от това.

Някои примерни християнски постижения в тази област включват движението за граждански права, възникнало в чернокожата църква в Америка, в което изричният ангажимент за християнско ненасилие е съчетан с изричен ангажимент за оттегляне от конкретни структури и системи на потисничество. Благодарение на отказа да се участва повече в несправедливи бизнес практики, личният интерес на местните икономически сили доведе до реформи. Движението за премахване на робството дава още един пример, в лицето на предания християнин Уилям Уилбърфорс, който посвещава живота си на премахването на английската правна защита и на участието в робството.

В определени културни практики участваме с цялото си сърце: доброволно споделяне на богатство и ресурси и търсене на най-добрите практики за цялостно процъфтяване на общностите, практики на прошка и помирение, практики на музика, изкуство и поезия, които улесняват освобождаването на човешкия дух и радостта от живота. Програми за помирение между жертви и извършители, симфонии и художествени галерии; Мерилин Робинсън и Андрю Питърсън и Крис Уиман и Уендъл Бери и Трейси К. Смит; Habitat for Humanity и правилно конфигурирани закони за банкрута; нисколихвени ипотечни кредити за бедните и развитие на общността, което се грижи не само за богатите, но и за тези, които са потенциално маргинализирани от разрастването или други форми на натрупване на богатство.

В други културни практики ние ще търсим изкупителна трансформация, като се ангажираме внимателно, отбелязвайки някои особености и критикувайки други: например, отбелязвайки свободната преса като институция, която в най-добрия случай се стреми да запази възможността за публично изказване на истината като средство за възпрепятстване на потисничеството, и същевременно критикувайки начина, по който капиталистическите интереси могат да подкопаят и унищожат целите за представяне на истината на същата тази институция. Или пък възхваляването на свободната и честна размяна на стоки като механизъм за улесняване на икономическото благосъстояние на общността и същевременно критикуването на начина, по който жаждата за власт често се проявява в областта на маркетинга и възхода на транснационалната корпорация.

Освен практиките на разпознаване на съществуващите културни артефакти, ние ще създаваме своя собствена култура; нека не забравяме, че големите институционални и културни приноси като болницата и университета са били разпространени и улеснени от християнската традиция, нито пък можем да пренебрегнем приносите в много области, дължащи се на християнската дейност и произтичащи от нея, в областта на Нютоновата физика, архитектурата, Менделеевата генетика и много други.

Разбира се, тези примери са представени в широки граници, но въпреки това илюстрират един конструктивен път напред. И тези примери подготвят почвата за последния ангажимент на нашия политически манифест: че християнската социална ангажираност винаги трябва да бъде ad hoc (латински: специално, използвано само за).

———————————————

Бележки:

1. “Христос и културата” на Х. Ричард Нибур направи огромна услуга на американската богословска рефлексия през последния век. Като си представя културата като хомогенна, автономна единица, Нибур я поставя като авторитет срещу Христос, който човек трябва да приеме, отхвърли или синтезира. След това Нибур определя онези, които безкомпромисно се придържат към авторитета на Христос, като радикали, които се оттеглят от социална или политическа ангажираност. Но както твърдя тук, културата е по-точно представена като полето на човешката дейност, в което християнската общност се включва избирателно, стремейки се да преобрази човешката история и обществата чрез придържане към господството на Христос.

Тук можете да прочетете първите 13 части:

Твърдение 1: Историята не е поредица от унищожителни събития

Твърдение 2: Краят на историята вече е започнала

Твърдение 3: Американската християнска надежда е пеле

Твърдение 4 – Християнството не е нито проститутка, нито капелан (свещеник)

Твърдение 5 – Съединените щати не са надеждата на света

Твърдение 6 – https://ivokoychev.org/твърдение-6-съединените-щати-не-са-били/

Твърдение 7 – Как християнските ценности и Библията развращават християнството

Твърдение 8 – Всяка империя пада

Твърдение 9 – Християнското партизанство е като юмручна схватка на Титаник

Твърдение 10 – Враждебните сили имат роля в историческите събития

Твърдение 11 – Християнството не е религия