Надежда, която не посрамва
Римляни 5:5: а надеждата не посрамя, защото Божията любов е изляна в сърцата ни чрез Светия Дух, който ни е даден.
1 Коринтяни 9:10: … Да, това е писано заради нас; защото, който оре (труди), трябва да оре (труди) с надежда и който вършее, трябва да вършее (труди) с надежда, че ще участва в плода.
Когато повечето от така наречените християни излязат от своята сивота и се стремят да живеят живота си с Христос СЕГА в Неговата пълна победа над греха(корупцията), злото и смъртта, тогава ще видим повече от този счупен свят да се възстановява и преобразява от Вавилон в Небесния Ерусалим. Човек заслужава да се посвети, а защо не и да даде живота си за такава НАДЕЖДА, която е изпълнена с Любовта.
Мнозина мислят, че тази НАДЕЖДА е свързана единствено с вечността. Затова стават пасивни в своето взаимоотношение с Христос СЕГА, защото вярват, че Бог има Своето славно бъдеще, различно от това, което те могат да бъдат чрез любовта на Духа или да направят нещо за Него чрез същата любов в настоящия си живот. Такава надежда носи грешна перспектива за Бога и го превръща в демиург, който не е свързан любящо с творението Си, а това неизбежно изкривява или счупва надеждата и ограбва Божията благодат от нашият живот. Такъв живот е безславен и е лишен от красотата на Божията изкупителна сила.
Като християни ако ние осъзнаем, че скритият в Христос живот (Кол.3:3) не е просто автоефект или подсигуряване за вечността то тогава животът няма да бъде фокусиран върху някаква мистична вечност, а в настоящето като следва апостолската препоръка … възлюбени мои, както сте били винаги послушни – не само в моето присъствие, но сега много повече в моето отсъствие – ИЗРАБОТВАЙТЕ СПАСЕНИЕТО СИ СЪС СТРАХ И ТРЕПЕТ (Филип. 2:12). Теолозите наричат този страх и трепет зависимост от Бога или мъдрост от която черпим божествен живот в настоящето. Надеждата на такъв живот не посрамва, защото е здраво вкоренена чрез Неговия Дух в нашия живот. Такава надежда не е просто за деня или за близка дестинация, защото в нея има мощни процеси, които се включват отвъд рамките на един живот или едно поколение. Процеси, които вече трето хилядолетие прославят непоклатимо надеждата на много поколения в Христос.
Надеждата се съработва с любовта
Надеждата е за бъдещето, но се съработва мощно чрез любовта с настоящето и я превръща основа върху която се гради вечността. Надеждата не е ситуационна (късмет) още повече детерминична – извън твоите решения, надеждата изразява свободната воля, и за това може да се провали в твоя живот ако Христос не е вечната й основа (Мат.7:24-27). Надеждата изразява любовта и само онази вяра, която действа от любов (Галт.5:6) може да разкрие в настоящия живот красотата на тази надежда. Затова надеждата е като светлина в ноща и ориентир в мрака, колкото повече е мрачно, толкова повече надеждата свети чрез любов!
Прекрасният но вече не между живите католически свещеник Henri Nouwen, разкрива тайната на християнското удовлетворение, когато служим от “… грижи, любов, прошка и благодарност… ”:
Дълбоко съм убеден, че можем да работим за освобождението на хората само ако ги обичаме дълбоко. И можем да ги обичаме дълбоко само когато разпознаем техния дар към нас. Дълбоко съм убеден във важността на социалната промяна и в необходимостта да работим усилено, за да създадем справедливо и мирно общество. Но също така чувствам, че тази задача може да бъде изпълнена само в дух на благодарност и радост. Ето защо все повече се убеждавам във важността да живея в Духа на Възкръсналия Христос. Христос е Богът, който влезе в солидарност с нашите борби и стана наистина Бог с нас. Именно тази солидарност го доведе до кръста, с който той победи смъртта и злото. Да вярваш във Възкръсналия Господ означава да вярваш, че в и чрез Христос злият е победен и че смъртта вече не е последната дума. Работата за социална промяна за мен означава да направя видимо във времето и на мястото това, което вече е постигнато по принцип от самия Бог. Това дава възможност да се борим за по-добър свят не поради разочарование, недоволство, гняв или самоправда, а поради грижи, любов, прошка и благодарност.
Автор: Иво Койчев
